Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (53)

Четирийсет и първа глава

Вдигам глава от възглавницата и бързо затулвам очи. Следобедното слънце свети толкова ярко, че чак ме заслепява. Измъквам ръката си изпод тялото й и тихо ставам от леглото.

Нощес някак успях да измина целия път до Остин. Накрая вече не можех да си държа очите отворени и секунда повече, така че спрях пред първия хотел по пътя ни. Когато най-после се добрахме до стаята, слънцето отдавна беше изгряло. Набързо взехме по душ и рухнахме на леглото. Скай спи вече от шест часа, но всяка минута сън й е до болка необходима.

Лекичко отмятам косата от бузата й, привеждам се и я целувам. Тя измъква ръка изпод одеялото и отваря уморени очи.

— Хей — прошепва и някак намира сили да се усмихне въпреки всичко.

— Шш — не искам да я разсънвам. — Излизам за малко да купя нещо за ядене. Ще те събудя, като се върна, става ли?

Тя кимва и затваря очи, после се обръща на другата страна.

 

 

След като хапваме, сяда на леглото и си обува обувките.

— Къде ще ходиш? — питам.

Завързва си връзките и се изправя, после увива ръце около шията ми.

— Искам да се поразходя — казва. — И искам да дойдеш с мен. Готова съм да задавам въпроси.

Целувам я леко, взимам ключа от стаята и тръгвам към вратата.

— Да вървим.

В крайна сметка отиваме в двора на хотела и се настаняваме в една от шатрите. Прегръщам я.

— Искаш ли да ми разкажеш какво помниш? Или имаш конкретни въпроси?

— И двете. Но преди всичко искам да чуя твоята история.

Целувам я по слепоочието, после облягам глава в нейната и двамата зарейваме поглед към двора.

— Трябва да разбереш колко е странна ситуацията от моя гледна точка, Скай. В продължение на тринайсет години всеки ден се питах какво ли се е случило с теб. И представяш ли си, през седем от тези тринайсет години съм живял на по-малко от четири километра от теб! Все още ми е трудно да повярвам. А сега най-после си тук, с мен, и ти разказвам всичко…

Въздъхвам тежко. Така ясно си спомням оня ден.

— След като колата потегли, се прибрах вкъщи и казах на Лес, че си заминала с някого. Заразпитва ме с кого си заминала, но аз не знаех. Майка ми беше в кухнята, така че отидох и й съобщих. Не ми обърна особено внимание. Заета беше с вечерята, а и бяхме само деца. Явно е била свикнала да не се вслушва особено много в приказките ни. Пък и още не бях сигурен, че се е случило нещо нередно, та не бях кой знае колко разтревожен. Каза ми да ида навън да си играя с Лес. И понеже ми се стори съвсем спокойна, реших, че всичко е наред. Когато си на шест, си убеден, че родителите знаят всичко, така че не казах нищо повече. Двамата с Лес излязохме да играем и минаха може би два часа, преди баща ти да излезе и да започне да те вика. Още щом го чух, замръзнах. Спрях насред двора, загледах го как стои на верандата и те вика. В този момент ми стана ясно, че не знае за заминаването ти. И ми стана ясно, че съм направил нещо ужасно.

— Холдър — прекъсва ме. — Бил си дете.

Точно така. Малко момче, което обаче бе достатъчно голямо, та да прави разлика между добро и лошо.

— Баща ти прекоси двора и ме попита дали знам къде си. — И тогава започна страшното. Тогава разбрах каква ужасна грешка съм допуснал. — Скай, трябва да разбереш нещо. — Казвам. — Страхувах се от баща ти. Бях само едно хлапе и знаех, че съм постъпил ужасно, задето съм те оставил сама. И ето че баща ти, началникът на полицията, се бе надвесил над мен с пистолет в кобура. Уплаших се. Изтичах обратно вкъщи, затворих се в стаята и заключих вратата. Двамата с майка ми думкаха по вратата в продължение на половин час, но така и не събрах смелост да отворя и да призная, че зная какво се е случило. Реакцията ми, естествено, стресна и двамата и той веднага се обади за подкрепление. Когато чух полицейските коли да пристигат отпред, реших, че идват за мен. Продължавах да не разбирам какво е станало с теб. И когато майка ми най-после успя да ме убеди да изляза от стаята, бяха минали повече от три часа, откакто те бяха отвели.

Очевидно усеща колко е мъчителен споменът. Измъква едната си ръка от ръкава на блузата си и я пъхва в дланта ми.

— Отведоха ме в управлението и ме разпитваха в продължение на часове. Питаха ме дали съм запомнил номера на колата, каква е била колата, как е изглеждал човекът вътре, какво ти е казал. Скай, а аз не знаех нищичко. Дори не помнех цвета на колата. Можех да им кажа единствено с какво си била облечена, понеже само теб помнех ясно. Баща ти беше бесен. Чувах го как крещи в коридора, че ако съм бил казал веднага на някого, са щели да те намерят. Обвиняваше ме. А когато полицай те обвини за загубата на дъщеря си, започваш да му вярваш. И Лес го чу да крещи и също реши, че съм виновен. В продължение на шест години бяхме живели в съвършен свят, в който възрастните винаги бяха прави и на добрите хора не се случваха лоши неща. И ето че теб те бяха отвлекли и всичко, в което вярвахме, се оказваше фалшива представа за света, изградена от родителите ни. В този ден осъзнахме, че дори възрастните вършат ужасни неща. Че децата изчезват. Че е възможно някой да ти отнеме най-добрия приятел… и да не знаеш дори дали е жив.

Непрекъснато следяхме новините, чакахме някаква вест. В продължение на седмици показваха снимката ти по телевизията, молеха зрителите за информация и съдействие. Разполагаха единствено с една снимка отпреди майка ти да почине, когато си била на три. Помня, че това ужасно ме дразнеше, питах се как е възможно почти две години никой да не се сети да те снима. Показваха снимки и на къщата ви, понякога даже и на нашата. От време на време споменаваха за съседското момче, което станало свидетел на отвличането, но не помнело подробности. Спомням си една вечер… един от репортерите показа панорамна снимка на двете къщи. Споменаха и единствения свидетел на случилото се, като ме нарекоха „Момчето, което загуби надежда“. Майка ми побесня — изтича навън и се разкрещя на журналистите да ни оставят на мира. Мен да оставят на мира. Наложи се баща ми насила да я прибере вкъщи.

Родителите ми правеха всичко възможно да върнат живота ни към нормалното. След два-три месеца репортерите престанаха да идват. Безкрайните престои в полицейското управление за нови и нови разпити най-после секнаха. За хората от квартала нещата бавно започнаха да се връщат към обичайния си ход. За другите да, но не и за мен и Лес. Имахме чувството, че с изчезването на Хоуп бе изчезнала цялата ни надежда.

Когато млъквам, Скай въздъхва и известно време не отронва и дума.

— Години наред мразех баща си, задето се е отказал от мен — прошепва накрая. — Не мога да повярвам, че просто ме е отвлякла. Как е могла? Как е възможно някой да направи нещо такова.

— Не знам, Скай.

Поглежда ме.

— Искам да видя къщата — казва. — Искам да събудя още спомени, тежи ми, че нищо не помня. Всичко ми е съвсем мътно… и най-вече той. Ще минем с колата. Искам да я видя.

— Сега ли?

— Да. Преди да се е стъмнило.