Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (52)

Четирийсета глава

Лес,

Вече знае.

И не мога да повярвам, че я оставих у тях и си тръгнах. Не ме интересува, че не желае да съм при нея. Просто няма начин да я зарежа сама. Ужасно ми се иска да си тук, понеже нямам представа какво да правя.

Х

Крещи в леглото до мен и аз скачам като попарен. Задъхва се. Пак кошмар.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — прошепва.

Поглеждам си часовника и разтърквам очи. Опитвам се да си припомня коя част от последните няколко часа бе истина, и коя — сън. За съжаление, всичко е истина.

Слагам ръка на коляното й и се премествам по-близо. В очите й се долавя ужас.

— Не можех да те оставя. Исках да съм сигурен, че ще си добре. — Обвивам шията й с ръка и усещам как пулсът й думка в дланта ми. — Имаш сърцебиене. Уплашена си.

Тя ме гледа с подивели очи. Гърдите й се надигат мъчително и буквално усещам как страхът се излъчва от тялото й на талази. Ужасно е тягостно. Пъха ръка в моята и лекичко я стисва.

— Холдър… Спомням си.

Обръщам я с лице към себе си и я принуждавам да ме погледне.

— Какво си спомняш? — Страх ме е какво ще отговори.

Клати глава отчаяно, не иска да го изрече. Но аз трябва да чуя. Трябва да разбера какво си спомня. Кимам насърчително, мълчаливо я подканям да продължи. Тя си поема дълбоко въздух.

— В колата беше Карън. Тя го е направила. Тя ме е взела оттам.

Точно от тази емоция исках да я спася. Прегръщам я силно.

— Знам, миличка. Знам.

Вкопчва се в тениската ми и аз я обвивам с ръце още по-силно, но в следващия миг я избутвам, защото вратата на стаята се отваря с трясък.

— Скай? — виква Карън от прага.

Гледа ме смаяно, опитва се да схване защо съм тук. После се обръща към Скай.

— Скай? Какво… какво правиш?

Скай се извива към мен и ме поглежда отчаяно.

— Измъкни ме от тук — прошепва умолително. — Моля те.

Кимвам, после ставам и тръгвам към дрешника й. Не знам къде иска да отидем, но при всички случаи ще й трябват дрехи. Намирам някакъв сак на горния рафт и го слагам на леглото.

— Хвърли някакви дрехи. Ще ида да взема каквото ти трябва от банята.

Скай се съгласява и влиза в дрешника, докато аз бързам към банята, за да събера каквото преценя, че ще й е нужно. Чувам, че Карън я умолява да не тръгва. С пълни ръце се връщам в стаята и заварвам Карън да стои с длани, поставени върху раменете на Скай.

— Какво правиш? Какво ти става? Не можеш да тръгнеш с него.

Заобикалям я, мъча се да запазя самообладание, доколкото ми е възможно… заради всички ни.

— Карън, предлагам да я пуснеш.

Карън се извърта смаяна от думите ми.

— Няма да ти позволя да я отведеш. Ако направите дори една крачка навън, ще се обадя в полицията.

Не отговарям. Не съм сигурен дали Скай иска Карън да знае, че е научила истината, така че се въздържам да не кажа всичко онова, което напира да бъде изречено още откакто разбрах, че Карън е виновна. Дръпвам ципа на чантата и хващам Скай за ръката.

— Готова ли си?

Тя кима.

— Та това не е шега! — виква Карън — Ще извикам полицията. Нямаш никакво право да я отвеждаш!

Скай пъха ръка в джоба ми и изважда телефона ми, после се приближава към Карън.

— Ето — казва. — Обади се.

Изпитва я. Мигом е преценила ситуацията и се надява да докаже, че Карън е невинна. Заболява ме сърцето, понеже знам, че няма как да е невинна. И че щастлив край няма да има.

Карън така и не поема телефона, така че Скай я хваща за ръката и тиква апарата в дланта й.

— Обади се, де! Обади се на полицията, мамо! Моля те! — Веждите й се вдигат умолително. — Моля те! — Прошепва още веднъж.

Не мога да гледам как се измъчва, затова я хващам за ръката, дръпвам я към прозореца и й помагам да се измъкне навън.