Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (50)

Трийсет и осма глава

Стоя все така свел глава в шепи, когато чувам на горния етаж да се затваря врата. Тук съм вече от няколко минути, а не искам да реши, че я избягвам, така че тръгвам обратно нагоре. Проверявам стаята и банята, но не я намирам. Погледът ми попада на вратата към стаята на Лес и се спирам нерешително на прага, преди да завъртя дръжката.

Скай седи на леглото на Лес и държи някаква снимка.

— Какво правиш? — питам. Не разбирам защо е влязла тук. Не искам да стоя тук, искам да се върнем в стаята ми.

— Търсех банята — прошепва. — Съжалявам. Исках само да остана сама за малко.

Кимам, защото прекрасно я разбирам — нали и аз исках да остана за малко сам долу. Оглеждам стаята. Не съм стъпвал тук, откакто намерих тетрадката. Дънките й продължават да лежат на пода, както си ги е оставила.

— Никой ли не е влизал? Откакто…

— Не — прекъсвам я. — Какъв е смисълът? Няма я.

Тя кимва, после връща снимката на нощното шкафче.

— Ходели ли са?

Поглеждам я озадачено, после се сещам, че явно е видяла снимка на Лес с Грейсън. Така й не съм споменавал, че бяха гаджета. А може би трябваше да й кажа.

За първи път от повече от година пристъпвам в стаята. Отивам до леглото и сядам до нея. Бавно разучавам стаята, чудя се защо двамата с мама решихме, че ще е по-добре просто да затворим вратата, отколкото да се отървем от нещата й. Явно още не сме готови да повярваме.

Поглеждам Скай, която продължава да се взира в снимката на нощното шкафче. Прегръщам я през раменете и я придърпвам към себе си. Ръката й се вдига към гърдите ми и сграбчва тениската ми в юмрук.

— Грейсън я заряза вечерта преди да го направи — казвам. Не искам да говоря за това, но пък другата възможна тема, онази за случилото се в кревата ми, е точно толкова неприятна, а ми е ясно, че на Скай й трябва още малко време, преди да се върнем на нея.

— Мислиш ли, че заради него го е направила? Заради това ли толкова го мразиш?

Клатя глава.

— И преди това го мразех. Доста я изтормози, Скай. И не, не смятам, че затова го е направила. Но може би е било решаващ фактор за нещо, което отдавна е планирала. Имаше си проблеми и преди Грейсън. Така че — не, не го виня. Никога не съм го винил. — Хващам я за ръката и се изправям, понеже никак не ми се говори за това. Мислех, че ще мога, но не съм в състояние. — Хайде. Не искам да стоя тук.

Тя се изправя послушно, тръгваме към вратата. Но точно на прага Скай рязко издърпва ръка. Обръщам се да я погледна. Втренчила се е в поредната снимка — аз и Лес като деца.

Усмихва се, но пулсът ми рязко скача, когато осъзнавам, че ни вижда точно такива, каквито ни познаваше някога. Не искам да си спомня. Ако снимката пробуди и най-бледия спомен, вероятно ще започне да задава въпроси. А след онзи срив в стаята ми съвсем не бива да научава истината.

Скай затваря очи за миг, а изражението й кара сърцето ми да прескочи.

— Добре ли си? — питам и се опитвам да измъкна снимката от ръцете й. Тя мигом я дръпва и ме поглежда внимателно.

Досега не ме е гледала така и имам чувството, че тялото ми ще рухне.

Успявам да пристъпя към нея, но тя бързо прави крачка назад. Наблюдава снимката, после мен и ми иде да измъкна рамката от пръстите й, да я запокитя към отсрещната стена и моментално да я изкарам, но имам чувството, че е твърде късно.

Ръката й се вдига към устата, с мъка преглъща риданието си. Поглежда ме, сякаш иска да каже нещо, но не успява да продума.

— Скай, недей — прошепвам умолително.

— Но как? — гласът й се извива болезнено, продължава да гледа снимката. — Отзад има люлка. И кладенец. А… вашето коте… веднъж се заклещи вътре. Холдър, знам как изглежда холът. Боядисан е в зелено, а плотът в кухнята е прекалено висок и… майка ти. Майка ти се казва Бет. — Думите секват и очите й пробягват по лицето ми. — Холдър? — Поема си рязко въздух. — Майка ти Бет ли се казва?

Не тази вечер, не точно тази вечер. О, господи, не биваше да се случва точно тази вечер.

— Скай…

Поглежда ме напълно сломена. После неочаквано хуква, подминава ме, прекосява коридора, влиза в банята и затръшва вратата зад гърба си. Втурвам се след нея и се опитвам да отворя вратата, но се оказва заключена.

— Скай, отвори. Моля те.

Мълчание. Не отваря вратата и не казва нищо.

— Мила, моля те. Трябва да поговорим, а няма как да говоря оттук. Моля те, отвори вратата.

Минава още една минута. Вратата не се отваря. Впивам пръсти в касата и чакам. Вече е твърде късно за каквото и да било друго. Мога само да чакам, докато не се почувства готова да чуе истината.

Вратата рязко се отваря и очите й се впиват в моите, гневът е изместил страха.

— Коя е Хоуп? — пита шепнешком.

Как да й отговоря? Как да й кажа истината, след като знам, че целият й свят ще рухне?

— Коя, по дяволите, е Хоуп? — повтаря, този път доста по-високо.

Не мога. Не мога да й кажа. Ще ме намрази, а това ще ме съсипе.

Очите й се наливат със сълзи.

— Аз ли съм? — гласът й трепери, едва я чувам. — Холдър… аз ли съм Хоуп?

Издишвам рязко и шумно, усещам, че всеки момент ще последват сълзите. Вдигам очи към тавана в опит да ги сдържа. Стисвам клепачи и притискам чело в ръка. Поемам глътка въздух, та да мога да произнеса думата, която ще я съсипе. Отново.

— Да.

Очите й се разширяват и тя се вкаменява, само главата й се клати невярващо. Дори не мога да си представя какви мисли й се въртят.

Внезапно ме изблъсква и хуква надолу по коридора.

— Скай, чакай — виквам, но тя прескача стълбите две по две. Втурвам се след нея, опитвам се да я хвана, преди да избяга. Стъпва накриво на най-долното стъпало и се свлича на земята. — Скай! — Падам на колене и я притеглям в обятията си, но тя се съпротивлява и ме блъска. Не мога да я оставя да избяга. Трябва да научи цялата истина, преди да си тръгне оттук.

— Вън — проронва едва-едва. — Трябва да изляза вън. Моля те, Холдър.

Знам какво е да не ти стига въздухът. Отпускам хватка и я поглеждам в очите.

— Не си тръгвай, Скай. Излез навън, щом трябва, но не си тръгвай. Трябва да поговорим.

Тя кима, така че й помагам да се изправи. Излиза на двора отпред, отмята глава назад и вдига очи към звездите.

Взира се в небето.

През цялото време я наблюдавам, копнея да я прегърна. Но ми е ясно, че в момента не желае прегръдката ми. Знае, че съм я лъгал, и е напълно права да ме ненавижда.

След известно време най-после се обръща и тръгва обратно към къщата. Минава покрай мен, без да ме поглежда, и влиза в кухнята. Вади бутилка вода от хладилника, отваря я и отпива няколко големи глътки. Едва тогава очите й срещат моите.

— Закарай ме вкъщи.

Добре, ще я отведа оттук, но категорично отказвам да я водя у тях.

 

 

В момента сме на летището. Не можах да се сетя за друго спокойно местенце, където да я отведа, а не исках да я закарам у тях, преди да ми е задала всички въпроси, които напират в главата й. По пътя ме попита единствено за татуировката. Отговорих й същото, което и първия път, само че сега май разбра какво искам да кажа.

— Готова ли си за отговори? — питам я. От няколко минути мълчим и гледаме звездите. Исках да й дам възможност да се успокои. Да си подреди мислите.

— Готова съм, ако действително смяташ този път да си откровен — в гласа й се долавя спотаен гняв.

Обръщам се, за да я погледна, и болката в очите й е толкова отчетлива, колкото и звездите в нощното небе. Надигам се на лакът и се вторачвам в нея.

Само преди няколко часа се взирах в нея по същия начин, опитвах се да запомня всяка подробност. В онзи миг, в леглото ми, я гледах с толкова много надежда. Имах чувството, че е моя, че аз съм неин и че онзи момент и онова чувство ще траят вечно. Но сега… се страхувам, че всичко е напът да свърши.

Протягам ръка и докосвам лицето й.

— Трябва да те целуна.

Клати глава решително.

— Не.

Този вечер вероятно ще ни бъде последната и ако не ми позволи да я целуна поне още веднъж, ще умра.

— Трябва да те целуна — повтарям. — Моля те, Скай. Страх ме е, че след като ти кажа това, което се каня да ти кажа… никога вече няма да мога да те целуна. — Обгръщам лицето й по-плътно, притеглям я по-близо. — Моля те.

Очите й отчаяно се взират в моите, вероятно искат да се уверят, че в думите ми има поне зрънце истина. Не отвръща нищо. Само кима едва-едва, но и това ми стига. Навеждам глава и притискам устни в нейните. Пръстите й се впиват в ръката ми над китката и устните й се разтварят, допуска ме да я целуна истински.

В продължение на няколко минути не спираме да се целуваме, вероятно защото никой от двама ни не е готов да се изправи пред истината. Надигам се на колене, без да отлепям устни, и се притискам върху нея. Тя прокарва ръка през косата ми, впива пръсти в тила ми и ме придърпва към себе си още по-плътно.

Юмруците й сграбчват ризата ми и от гърлото й се надига вопъл. Плъзвам устни към бузата й и я целувам нежно, после промълвявам в ухото й, като продължавам да я прегръщам със свободната си ръка.

— Безкрайно съжалявам… Безкрайно съжалявам, Скай. Не исках да разбереш.

Внезапно ме избутва и се изправя до седнало положение. Сгъва крака към гърдите си и заравя лице в коленете.

— Искам обяснение, Холдър. Всичките въпроси ги зададох по пътя насам. А сега искам отговори, за да мога да си ида у дома.

Звучи уморена, напълно сломена. Пръстите ми пробягват по косата й и аз заговарям:

— Първия път, когато те видях, не бях сигурен, че си Хоуп. Толкова пъти съм се припознавал във всяко непознато момиче на нашата възраст, че се бях отказал да я търся още преди години. А там, в магазина, когато се взрях в очите ти, почувствах, че наистина е тя. Но когато ми показа личната си карта и ми стана ясно, че греша, се почувствах адски тъпо. Възприех го като знак от съдбата, че е крайно време да се откажа от спомена за нея. В продължение на една година живеехме до вас с баща ти. Ти, аз и Лес… бяхме най-добри приятели. Но ми беше трудно да си спомня чертите ти, минало бе много време. Мислех, че може би си Хоуп, но смятах също, че ако действително си, то нямаше как да изпитвам съмнения. Вярвах, че ако някога я срещна, веднага ще разбера. Когато си тръгнах от магазина онзи ден, веднага потърсих името ти в нета. Не намерих нищо за теб, даже и във Фейсбук. Рових цял час и така се ядосах, че излязох да потичам. И когато завих зад завоя, те видях да стоиш пред къщата ни и дъхът ми направо секна. Стоеше си, изморена от тичането и… господи, Скай. Беше толкова красива. Все още не бях сигурен дали си Хоуп, или не, но в този момент вече нямаше значение. Вече не ми пукаше коя си, исках единствено да те опозная. През онази седмица прекарахме доста време заедно и в петък вечерта не се стърпях и се изтърсих у вас. Но не дойдох с намерението да ровя и слухтя, нито дори с надеждата нещо да се случи между нас. Дойдох, защото исках да ме видиш какъвто съм, а не такъв, какъвто ме описват другите. Но след онази вечер мислех единствено как да прекарам повече и повече време с теб. Дотогава не бях срещал човек, който да ме разбира като теб. И продължавах да се чудя дали е възможно… дали не си Хоуп. Особено след като ми каза, че си осиновена, но пък реших, че може да е съвпадение. Ала после видях гривната…

Преди да продължа, усещам желание да надникна в очите й, така че повдигам лицето й с длан и я принуждавам да ме погледне.

— Сърцето ми се разби, Скай. Не исках да си Хоуп. Копнеех да ми кажеш, че някоя приятелка ти я е подарила или че си я намерила, или че си я купила отнякъде. След всичките години, в които я търсех в лицето на всеки непознат, най-после я бях намерил… Но се чувствах смазан. — Мигом се разкайвам за тази дума. Защото не беше така. Бях разстроен. Съкрушен. Но тогава дори не знаех значението на думата „смазан“. Въздъхвам и продължавам с изповедта си. — Не исках да си Хоуп. Исках да си ти.

Скай клати глава.

— Но защо не ми каза? Какво толкова страшно има да признаеш, че някога сме се познавали? Не разбирам защо ти е да лъжеш.

Господи, колко ми е трудно.

— Какво помниш от осиновяването?

— Почти нищо. Знам, че съм била в дом за приемни грижи, след като баща ми се е отказал от мен. Знам, че Карън ме е осиновила и сме се преместили тук, когато съм била на пет. И като изключим това и един-два несвързани спомена, не знам нищо друго.

Съвсем не разбира. Та това не са нейните спомени. Това са й казали, че се е случило. Премествам се, за да съм с лице към нея, и я хващам за раменете.

— Но това са все неща, които Карън ти е казала. Искам да разбера какво помниш ти. Какво помниш, Скай?

Свежда глава, мъчи се да се сети нещичко. Но когато не успява да си припомни нищо, вдига пак очи към лицето ми.

— Нищо. Най-ранните ми спомени са свързани с Карън. Единственото, което помня отпреди Карън, е гривната, но само защото я пазя и споменът се е съхранил. Дори не бях сигурна кой точно ми я даде.

Целувам я по челото с ясното съзнание, че никак не би искала да чуе следващите ми думи. А тя, сякаш вижда колко се измъчвам, увива ръце около шията ми и се покатерва в скута ми, прегръща ме силно. Прегръщам я, изпълнен с недоумение как успява да намери сили да утешава мен точно в този миг.

— Просто го кажи — прошепва. — Онова, което не искаш да ми кажеш.

Опирам чело в нейното, затварям очи. Смята, че е важно да знае истината, но не е така. Ако имаше представа колко е опустошителна истината, нямаше да иска да я научи.

— Просто ми кажи, Холдър.

Въздъхвам и вдигам глава.

— В деня, в който Лес ти подари гривната, те заварихме да плачеш. Помня всяка подробност, сякаш е било вчера. Седеше в двора на вашата къща. Двамата с Лес постояхме при теб, но ти така и не спря да плачеш. Тя ти подари гривната и се прибра вкъщи, но аз не можех да те оставя. Не исках да те оставям, понеже мислех, че пак си сърдита на баща си. Вечно плачеше заради него и затова го ненавиждах. Нищо не помня за него, само че го мразех с цялата си душа, задето страдаш заради него. Бях само на шест, така че все не ми хрумваше какво да ти кажа, за да те успокоя, когато плачеш. Май онзи път ти казах нещо от сорта на: „Не се тревожи…“.

— „Той няма да живее вечно“ — довършва изречението ми. — Това го помня. Помня как Лес ми подари гривната, а ти каза, че баща ми няма да живее вечно. Тези две неща съм запомнила за цял живот. Само че не знаех, че си ти.

— Да, точно така ти казах. — Обгръщам лицето й с шепи. — А после направих нещо, за което се разкайвам всеки божи ден.

— Холдър. Нищо не си направил. Просто си тръгна.

Кимам.

— Именно. Тръгнах си, макар да знаех, че трябва да остана при теб на тревата. Спрях насред двора ни и те гледах как плачеш със скрито в шепи лице, вместо да плачеш в моите. Стоях и наблюдавах… как онази кола спира до бордюра. Как прозорецът се отваря и някой те вика по име. Гледах как вдигаш очи към колата и бършеш сълзи. И как после се изправяш, изтупваш си панталонките и отиваш при колата. Гледах как се качваш вътре и осъзнавах, че макар да не разбирам какво се случва, не бива просто да стоя и да гледам. Но така и не направих друго, а трябваше да съм до теб. Никога нямаше да се случи, ако бях останал до теб.

Скай си поема дълбоко въздух.

— Какво нямаше да се случи?

Прокарвам палци по скулите й и я поглеждам с цялото спокойствие и увереност, на които съм способен, защото знам, че ще има нужда от опора.

— Отвлякоха те. Човекът, който бе в онази кола, те отвлече от баща ти, от мен, от Лес. Изчезна преди тринайсет години, Хоуп.