Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (42)

Трийсет и първа глава

— Какво ти се прави? — питам.

— Все ми е тая — отвръща Даниел.

— И на мен.

Седим в колата, паркирана в алеята пред къщата им. Отпуснал съм се назад с вдигнати върху таблото крака. Той е заел сходна позиция на шофьорското място, само дето ръката му е облегната на волана, а главата му е опряна върху облегалката отзад. Зяпа през прозореца и ми се струва необичайно сдържан.

— Какво ти става? — питам го накрая.

Даниел въздъхва тежко и потиснато, без да отклонява очи от прозореца.

— Пак скъсах с Вал — отвръща унило. — Тая е луда. Напълно е откачена.

— Мислех, че точно по тази причина я обичаш?

— Да, ама по същата причина не я обичам. — Той смъква крака от таблото и премества седалката си напред. — Я да се махаме оттук. — Пали колата и дава на заден.

Слагам си колана и смъквам слънчевите очила върху очите си.

— А какво ти се прави?

— Все ми е тая.

— И на мен.

 

 

— Брекин у дома ли си е? — питам майка му, която стои на прага и оглежда Даниел със същия критичен поглед, както този, отправен към мен миналия петък.

— Ти май се превръщаш в редовен посетител — отбелязва. В гласа й не се долавя и следа от чувство за хумор, а ако трябва да съм искрен, си е доста страховита.

Чакаме още няколко неловки минути, но тя така и не ни кани да влезем. Даниел навежда глава към мен.

— Прегърни ме. Страх ме е.

Вратата се разтваря по-широко и Брекин заема мястото на майка си, която се врътва и изчезва. Сега той оглежда Даниел подозрително.

— На теб категорично отказвам да ти правя услуги — завява.

Даниел ме стрелва с очи озадачено.

— Днес е петък вечер, а ти реши да ме доведеш в къщата на тая пудра? — клати глава разочаровано. — Какво ни става, човече? Какво направиха с нас тия кучки?

Поглеждам Брекин и кимам съчувствено към Даниел.

— Има си проблеми с момиче. Реших, че малко „Modern Warfare“ ще му се отрази добре.

Брекин въздъхва, вдига демонстративно очи към тавана, после ни пуска да минем. Влизаме, Брекин хлопва вратата зад гърба ни и се изтъпанва пред Даниел.

— Ако още веднъж ме наречеш пудра, вторият ми най-добър приятел на света ще ти срита задника.

Даниел се ухилва, после ме поглежда. Провеждаме един от нашите мълчаливи разговори, в които ми казва, че това хлапе всъщност си го бива. Усмихвам се, защото съм напълно съгласен.

 

 

— Я чакай, че нещо не разбрах — обажда се Брекин, мъчейки се да се ориентира в историята, която Даниел току-що ни е споделил. — Дори не знаеш как изглежда това момиче, така ли?

Даниел се ухилва самодоволно.

— Нямам никаква представа.

— А как се казва? — питам.

Той вдига рамене.

— Нямам представа.

Брекин пуска конзолата и се обръща към него.

— А как, по дяволите, се озова в килера с нея?

Изражението на Даниел е все така доволно. Изглежда безкрайно горд със себе си, та чак се изненадвам, че едва сега научавам за случката.

— Историята е доста странна всъщност — подхваща той. — Миналата година така и не ми сложиха занятия в петия час. Грешката явно е чисто административна, но не исках да им обръщам внимание. По тази причина всеки ден през петия час, когато всички останали си влизаха по класните стаи, аз се скривах в стаичката на портиера и си подремвах сладко-сладко. Тая част от коридора я чистят едва след училище, така че никой никога не ходи там. Преди някъде шест или седем месеца, точно преди края на годината, тъкмо си подремвах по тоя начин, и внезапно някой отваря вратата, пъха се вътре и се спъва в мен. Не можах да видя кой е, понеже винаги стоя на изгасена лампа, ама таз девойка падна право върху мен. И ето, озовахме се в крайно компрометираща позиция, а тя миришеше много хубаво, пък и не тежеше кой знае колко, та нямах нищо против, че е върху мен. Прегърнах я с готовност, защото усещането беше доста приятно. Обаче плачеше. — Блясъкът в очите му леко помръква. Обляга се назад и продължава: — Питах я какво има, а тя отвърна само: „Мразя ги“. Питах я кого мрази, а тя: „Всички. Всичките ги мразя“. Направо ми разби сърцето, с такъв тон го каза, че ми стана жал за нея, дъхът й миришеше така хубаво, пък и прекрасно я разбирах, понеже и аз мразя всички. Затова я прегърнах още по-плътно и й казах: „И аз мразя всички, Пепеляшке“. А още сме…

— Чакай, чакай, чакай — прекъсва го Брекин. — Нарекъл си я Пепеляшка? За какъв дявол?

Даниел свива рамене.

— Нали бяхме в килера, де. Не знаех как се казва, а тия кофи, метли и боклуци ми напомниха за Пепеляшка, какво толкова? Я ме остави да разказвам.

— Но защо изобщо ще я наричаш някак? — пита пак Брекин, очевидно не наясно с увлечението на Даниел по най-произволни прякори.

Даниел прави недоволна гримаса.

— Защото не й знаех шибаното име, Айнщайн! Спри да ме прекъсваш, тъкмо съм стигнал до най-интересното. — Отново се привежда напред. — И казвам й, значи: „И аз мразя всички, Пепеляшке“. Още сме в същата поза и е тъмно и, честно казано, доста възбуждащо. Нали разбирате, понеже не знаех коя е и как изглежда. Много загадъчно. А после тя се разсмива, навежда се и ме целува. Естествено, и аз я целувам, тъй като с дрямката ми беше свършено, а имахме още петнайсет минути. Та до края на часа се целуваме. Само толкова. Не си казваме нищо друго и не правим нищо друго. И когато звънецът удря, тя се изправя и си тръгва. И така и не видях как изглежда.

Втренчил се е ухилен в пода. Май не съм го чувал да говори с такъв възторг по адрес на момиче. Даже и по адрес на Вал.

— Но нали каза, че това ти е бил най-готиният секс в живота? — възкликва Брекин и ни връща към репликата, с която започна целият разговор.

Усмивката на Даниел се разтяга още повече.

— Така беше. Оказа се, че след тоя случай не й е било трудно да ме намери. След седмица пак се появи. Лампата пак беше изгасена, тя влезе и затвори вратата. И пак плачеше. Прошепна: „Тук ли си, хлапе?“. В първия момент си помислих, че е учителка, за да ме нарича „хлапе“, и правичката да ви кажа, това ми се стори още по-възбуждащо. И после от дума на дума… Ще споделя само, че за остатъка от часа се превърнах в истински принц. А това вече беше най-готиният секс в живота ми.

Двамата с Брекин се разкикотваме.

— И коя се оказа? — питам.

Даниел свива рамене.

— Така и не разбрах. След този случай така и не дойде повече, а и няколко седмици по-късно ни разпуснаха. После срещнах Вал и загубих всякакъв контрол над живота си. — Той въздъхва шумно и се обръща към Брекин. — Расизъм ли е от моя страна да не искам да ми разказваш за хомосексуалните си подвизи?

Брекин се разсмива и го замеря с конзолата.

— Не се казва „расизъм“, глупако. Хомофобия и дискриминация, да. И е напълно разбираемо. И без това не бих ти разказал.

Даниел ме поглежда.

— Теб няма нужда да те питам с кого ти е бил най-готиният секс. Като гледам как си се смачкал след тая история със Скай, отговорът е очевиден.

Клатя глава.

— Е, ще ти кажа, че грешиш, тъй като не само не съм правил секс с нея, но и дори не сме се целували.

Даниел се изсмива шумно, но Брекин мълчи, аз също, така че и Даниел мигом млъква.

— Моля те, кажи, че се шегуваш.

Завъртам глава отрицателно.

Даниел се изправя и мята конзолата си на леглото.

— Е как така, дявол да го вземе, не сте се целували? — гласът му се извисява възмутено. — Тогава защо цял месец се държиш все едно е любовта на живота ти?

Накланям глава озадачено.

— А ти защо се дразниш?

— Сериозно ли ме питаш? — навежда се над мен и хваща облегалките на стола ми. — Защото се държиш като путка. П-У-Т-К-А. — Изправя се. — За бога, Холдър. А аз толкова ти съчувствах. Я се стегни бе, пич. Иди до тях и вземи най-после я целуни и поне веднъж в живота си си позволи да си щастлив.

Сяда на леглото и си взима конзолата. Брекин се усмихва криво и вдига рамене.

— Не съм във възторг от приятелчето ти, но тук е прав. Продължавам да не разбирам защо така й се ядоса и си тръгна, но единственият начин да си изкупиш вината е да се върнеш при нея. — После се врътва към телевизора, а аз оставам да ги зяпам напълно онемял.

Държат се така, сякаш е съвсем просто, сякаш животът й не виси на косъм. Изобщо не знаят какви ги дрънкат.

— Закарай ме вкъщи — казвам на Даниел. Не искам повече да стоя тук. Излизам от стаята на Брекин и тръгвам към колата на Даниел.