Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (38)

Двайсет и девета глава

— Хей, задник сплескан. На линия ли си за довечера? — пита Даниел и спира пред шкафчето ми.

За нищо на света не ми се излиза довечера. Знам, че Даниел с всичките си глупости вероятно ще успее да отвлече мислите ми от Скай, но всъщност не искам да спирам да мисля за нея. От понеделник насам не сме разменили и дума и единственото, което ми се струва поносимо, освен, естествено, да съм с нея, е да се отдам изцяло на самосъжаление.

— Може би утре. Тая вечер не ми се прави нищо.

Даниел обляга лакът на шкафчето си и се накланя.

— Държиш се като стопроцентова вагина — отбелязва. — Та тя дори не ти беше гадже. Я си я избий от глава и… — Той поглежда над рамото ми, без да довърши изречението. — Какъв ти е проблемът пък на теб, пудро такава? — Май говори на някого зад мен. Ако съдя по тона му, явно е Грейсън. Извъртам се рязко, за да не отнеса някоя подло кроше откъм гърба.

Не е Грейсън.

Пред мен стои Брекин и не изглежда никак доволен.

— Здрасти — казвам.

— Трябва да говоря с теб — заявява Брекин.

Ясно е, че иска да говорим за Скай, а аз никак не желая да говоря за Скай. Нито с Брекин, нито с Даниел, нито дори със самата Скай. Никой не би могъл да разбере и, честно казано, на никого не му влиза в работата.

— Съжалявам, Брекин, ама хич не съм в настроение да обсъждам това.

Брекин внезапно прави крачка към мен и аз неволно отстъпвам, понеже не очаквам подобен ход. Опирам гръб в шкафчето и Даниел прихва да се смее. Вероятно защото Брекин е с поне двайсетина килограма по-лек от мен, а също и с няколко сантиметра по-нисък, та сигурно се чуди защо още не съм го проснал по задник на пода. Но тези подробности никак не пречат на Брекин да се навре в лицето ми и да ме ръгне с показалец в гърдите.

— Изобщо не ме интересува в какво настроение си, Холдър, тъй като аз самият съм в доста кофти настроение. Понеже на мен се налага да събирам остатъците от разбитото й сърце? Нямам представа каква беше тая сцена в стола в понеделник, но ми беше достатъчно, за да съм наясно, че никак не те харесвам. Ни най-малко, и нямам представа Скай какво толкова вижда в теб… Защото поведението ти… Как е възможно дни наред да я заблуждаваш, а после изведнъж да я зарежеш, сякаш не си струва да си губиш времето? — Брекин клати глава, очевидно бесен. После свежда очи към ръката ми. Към татуировката. — Направо те съжалявам. — Въздъхва. Поема си въздух, за да се успокои, и бавно вдига очи към мен. — Съжалявам те, защото човек като нея не се среща под път и над път. И заслужава някой, който да е наясно колко е специална. Някой, който да я цени. Който никога не би… — Той пак поклаща глава и ме зяпва отвратено. — Който никога не би й съсипал надеждите… и после да я зареже.

Млъква и отстъпва назад, а Даниел ме поглежда с онзи специфичен поглед. Погледът, с който ми дава да разбера, че е готов да се сбие. И преди да успея да му кажа да кротува, понечва да скочи срещу Брекин. Хвърлям се между тях и избутвам Даниел към шкафчетата, притискам ръка в гърдите му.

— Мирувай — нареждам му.

— Остави го да ме удари — виква Брекин иззад гърба ми. — Или още по-добре, направи го сам, Холдър. Нали вече показа на Скай какво гадно копеле си. Хайде, давай!

Пускам Даниел и се обръщам към Брекин. И през ум не ми минава да го ударя. Защо ще го удрям, след като казва самата истина? Бесен ми е, задето се държах отвратително със Скай. Бесен е и се опитва да я защити, а аз дори не знам как да му благодаря, че е до нея в този миг.

Обръщам се, отварям си шкафчето и измъквам раницата и ключа от колата. Даниел ме наблюдава внимателно и вероятно се чуди защо отказвам да разкажа играта на Брекин. Самият Брекин ме гледа точно толкова объркано. Понечвам да тръгна, но когато се изравнявам с него, му отвръщам:

— Радвам се, че може да разчита на теб, Брекин.

Той не отговаря. Мятам си раницата на рамо и си тръгвам.