Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (3)

Глава две и половина

Лес,

Зарязала си си дънките насред стаята. Сякаш току-що си ги събула. Много е странно. Защо ще си зарежеш дънките на пода, ако си знаела какво се каниш да направиш? Нямаше ли поне да ги хвърлиш в коша за пране? Не ти ли хрумна, че когато те намеря, някой ще трябва да ги вдигне от пода и все нещо да направи с тях? Е, аз отказвам да ги прибирам. Нито пък имам намерение да ти редя блузите обратно на закачалките.

Както и да е, в момента съм в дрешника ти. Седя на пода. Всъщност не знам какво да ти кажа точно сега, нито какво да те попитам. Естествено, единственият въпрос, който се върти в главата на всички, е: „Ама защо го е направила?“. Но аз няма да питам поне по две причини:

1) Не можеш да ми отговориш. Нали си мъртва.

2) Не съм сигурен дали ми пука защо си го направила. В живота ти нямаше нищо, което да оправдае подобна стъпка. А и вероятно вече го знаеш, ако можеш да видиш мама в момента. Напълно е съсипана.

Знаеш ли, май така и не знаех какво е да си съсипан. Мислех, че двамата с теб сме съсипани заради Хоуп. Вярно, онова си беше истинска трагедия, но изобщо не може да се сравнява с чувствата на мама в момента. Толкова е смазана, че чак сега ми става ясно какво всъщност означава тази дума. И ми се иска хората да я ползват само за такива ситуации. Направо е абсурдно да я ползват за щяло и нещяло, а всъщност предназначението й е само едно — да опише как се чувства една майка, когато изгуби детето си. Понеже само тогава си истински, истински смазан.

По дяволите, толкова ми липсваш. И толкова съжалявам, че те предадох. Съжалявам, че така и не прочетох в очите ти как всъщност се чувстваш всеки път, когато ми казваше, че всичко е наред.

Та, все пак ще попитам. Защо, Лес? Защо го направи?

Х