Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (25)

Шестнайсета глава

Слизам на долния етаж с подскоци и влизам в кухнята. Днес е вторият понеделник, откакто отново съм на училище, и само при мисълта колко различна бе нагласата ми миналата седмица ме досмешава. Никога, ама никога не съм си представял, че така ще хлътна по някое момиче. От мига, в който се измъкнах през прозореца й в събота, постоянно мисля за нея, независимо дали ям, дишам, или спя.

— Е, какво мислиш за Скай? — пита ме мама. Седи на масата в кухнята, закусва и чете вестник. Изненадвам се, че е запомнила името. Споменавал съм я един-единствен път. Затварям вратата на хладилника и тръгвам към бара.

— Страхотна е — отвръщам. — Много я харесвам.

Мама сваля вестника и накланя въпросително глава.

— Страхотна? — вдига вежда насреща ми. Не разбирам защо е толкова озадачена. Гледам я неразбиращо, а тя клати глава и избухва в смях. — О, боже! — Възкликва накрая. — Хубавичко си хлътнал.

Продължавам да не разбирам.

— Защо да съм хлътнал? Питаш ме какво мисля за Скай и аз ти отговарям.

Мама едва си поема въздух от смях.

— Питах те за училището, Холдър. Питах те какво мислиш за училището.

Уф!

Май наистина здравата съм хлътнал.

— О, млъквай — разсмивам се смутено.

Мама спира да се смее и вдига обратно вестника. Грабвам си шишето и раницата и тръгвам към вратата.

— Е? — подвиква тя след мен. — Как е училището?

Намръщвам й се шеговито.

— Не е чак толкова зле — отговарям на излизане. — Но Скай ми харесва повече.

Тиквам раницата в колата. Малко съжалявам, че не й предложих да я взема за училище, но след като цяла неделя разменяхме есемеси, решихме да караме по-бавно. Също и да не тичаме заедно сутрин. Каза, че ще ни дойде твърде много, твърде рано, а аз определено предпочитам да спазвам нейното темпо, така че побързах да се съглася. Но не мога да не призная, че донякъде съм разочарован, задето предпочита да тича сама. Искам да съм с нея всяка секунда, нищо че е права. Прекарахме един-единствен уикенд заедно и вече имам чувството, че съм свързан с нея далеч по-силно, отколкото с което и да е друго момиче, с което съм имал истинска връзка. Никак не е лошо това чувство, но и доста ме плаши.

Преди да дам заден, за да изляза от алеята, вадя телефона и й пускам есемес.

Не знам дали егото ти се нуждае от спихване днес. Ще преценя лично, когато се видим след петнайсет минути.

Пускам телефона и потеглям. На първия знак „стоп“ го грабвам пак и отново й пиша.

Четиринайсет.

След една минута — отново.

Тринайсет.

И така на всяка минута, докато не спирам на паркинга.

Когато стигам класната стая, първо надниквам през прозорчето на вратата. Скай седи на един от задните чинове, а съседният е празен. Много удобно. Пулсът ми се ускорява само като я виждам. Отварям вратата и влизам, а лицето й бързо се озарява от усмивка, като ме забелязва.

Стигам дъното на стаята и понечвам да сложа раницата си на празния чин, но в същото време някакъв пич оставя две чаши отгоре му. Поглеждам го и той ме поглежда, после и двамата поглеждаме към Скай, понеже не ми се ще да го изблъскам без нейно разрешение.

— Май се намираме в затруднено положение, момчета — обявява тя с очарователната си усмивка. Хвърля поглед на чашата с кафе в ръцете на непознатия. — Виждам, че мормонът е донесъл на кралицата дар под формата на кафе. Силно впечатляващо. — Фиксира ме и вдига въпросително вежда. — Желаете ли да разкриете своя дар, вий, безнадеждний, за да мога да взема решение кой да ме придружи до училищния ми трон днес?

Нарочно ме дразни. Обожавам я. Сега като се замислям, този май е същият тип, до когото цяла седмица сяда в столовата. Един поглед към яркорозовите му обувки и панталон в същия цвят премахва всякакви страхове, че би могъл да ми бъде съперник.

Взимам си раницата и му отстъпвам мястото.

— Май някой отчаяно се нуждае от подронващ егото есемес — настанявам се на празното място в редицата пред нея.

— Поздравления, оръженосецо! — обявява тя на момчето. — Днес ти си избраникът на кралицата. Седни. Имам да ти разказвам за уикенда.

Онзи сяда, но продължава да я гледа любопитно. Очевидно няма представа какво се е случило между нас двамата през уикенда.

— Брекин, това е Холдър — представя ме Скай. — Холдър не ми е гадже, но ако го хвана да се опитва да счупи рекорда за най-добра първа целувка с друго момиче, съвсем скоро ще се превърне в трупа на моето не-гадже.

Охо, не се тревожи, скъпа. Нямам намерение да се опитвам да счупя този рекорд с друг освен с теб.

Ухилвам й се.

— И за мен важи същото.

— Холдър, това е Брекин — посочва го тя с ръка. — Брекин е новият ми най-най-добър приятел на целия свят.

Ако действително е най-добрият приятел на Скай, значи, съвсем скоро ще е мой втори най-добър приятел. Протягам му ръка. Брекин предпазливо отвръща на ръкостискането, после се обръща към Скай и измърморва:

— Твоето не-гадже наясно ли е, че съм мормон?

Скай се усмихва широко и кимва.

— Оказва се, че Холдър съвсем няма проблеми с мормоните. Има проблеми единствено със задниците.

Брекин се разсмива, докато аз се напъвам да осмисля дали в този случай „мормон“ действително означава „мормон“, понеже ми звучи като нарицателно за нещо съвсем друго.

— Е, тогава добре дошъл в коалицията ни — приветства ме Брекин.

Поглеждам чашата с кафе на чина му. Ако в случая „мормон“ е „мормон“, това в чашката трябва да е безкофеиново.

— Мислех, че на мормоните им е забранено да приемат кофеин — отбелязвам.

Брекин вдига рамене.

— Реших да зачеркна това правило в онази сутрин, в която осъзнах, че съм гей.

Прихвам. Пич е този мормон.

Скай се обляга назад и ми се усмихва доволно. Драго й е, че единственият й приятел в училище ме одобрява. Влиза Мълигън, така че се навеждам към Скай, преди той да подхване поредната си скучна лекция.

— Ще ме чакаш ли след часовете?

Кимва усмихнато.

 

 

Когато стигаме до шкафчето й, го заварваме облепено с бележки. Задници.

Смачквам ги и ги пускам на пода така, както правя всеки път, когато минавам оттук. Тя си сменя учебниците.

— Подстригал си се — възкликва след малко.

Няма да коментирам колко трудно намерих отворен фризьорски салон в неделя.

— Аха. Една моя позната не спря да мрънка, че косата ми била дълга. Направо ме побърка.

— Харесва ми.

— Чудесно.

Възнаграждава ме с усмивка и притиска учебниците към гърдите си. Не мога да спра да мисля за съботата и бих дал всичко в момента отново да сме в стаята й. Защо, по дяволите, не я целунах? Днес вече определено ще я целуна… След училище. Или докато сме на училище, ако успея. А защо не още сега?

— Май е време да вървим — Скай поглежда зад мен.

— Аха. — Вярно е. Вероятно трябва да тръгваме, но тъй като нямаме общ час, нямам и никакво желание да бързам.

Скай продължава да ме гледа. Достатъчно дълго, та да си съставя план. Знам, че е понеделник, но искам довечера да излезем някъде. Така ще трябва после да я изпратя до вратата. А щом стигнем до вратата, ще я побъркам от целувки, поне половин час, точно както трябваше да направя още в събота.

Тя изправя гръб и понечва да тръгне, но аз я хващам за ръката и я връщам обратно. Притискам я към шкафчето и препречвам пътя й с ръце. Тя тихичко изохква видимо смутена.

Вдигам ръка към лицето й и плъзвам длан под брадичката й, после прокарвам палец по долната й устна. Усещам как гърдите й се надигат под моите и как дишането й се учестява.

— Безкрайно съжалявам, че не те целунах в събота — прошепвам, втренчен в устата й. Устните й лекичко се раздалечават и аз отново прокарвам палеца си по меките възглавнички. — Не мога да спра да мисля какъв ли вкус имат. — Притискам палец в средата на долната й устна, привеждам се бързо и я целувам. И мигновено се отдръпвам, понеже не мога да издържа на напрежението. Очите й са затворени. Пускам я и си тръгвам.

Почти съм сигурен, че току-що овладях самоконтрола до съвършенство, защото това бе едно от най-трудните неща, които някога съм постигал.

 

 

— Здравей, рунтава катеричке — поздравява ме Даниел, като прережда останалите и застава пред мен.

— „Рунтава катеричка?“ — въздъхвам и клатя глава. Кълна се, че нямам представа откъде му хрумват тия простотии.

— Е, нали се дразниш, като те наричам „безнадежден случай“. Или дуда. Или копеле. Или…

— Би могъл да ме наричаш Холдър.

— Всички те наричат Холдър, а аз мразя всички, така че не, не става. — Даниел грабва два празни подноса и ми подава единия. После кимва към масата на Скай. — Е, надявам се да си е струвало да ме зарежеш в събота заради тия цици.

— Казва се Скай — поправям го.

— Е, няма как да й викам Скай. Всички й викат Скай, а аз мразя всички, така че…

Засмивам се.

— Тогава защо Валери я наричаш по име?

Даниел рязко се извърта.

— Коя Валери? — пита ме, сякаш съм полудял.

— Вал? Бившето ти гадже? Или настоящото? Каквото там се пада.

Той се разсмива.

— Бъркаш, човече. Изобщо не се казва Валери. Името й е Теса.

Какви са тия истории, по дяволите?

— Наричам я Вал, понеже е съкратено от „валиум“, нали вечно й опявам, че трябва да пие по цели кофи успокоителни. Хич не се шегувам, като казвам, че не е с всичкия си.

— А някого изобщо наричаш ли с истинското му име?

Замисля се за миг, после ме поглежда озадачено.

— Защо ще правя подобно нещо?

Предавам се.

— Днес ще седна при Скай — уведомявам го. — Искаш ли и ти да дойдеш?

Даниел врътва глава.

— Тц. Вал е в сравнително добра форма, така че ще взема да се възползвам. — Той си грабва рестото от касиерката. — До после, главорез такъв.

Донякъде се радвам, че ще иде да седне при Вал. Май още е рано Скай да се сблъсква с Даниел. Плащам си обяда и тръгвам към масата. Когато пристигам, дочувам, че Скай обяснява на Брекин как е минал уикендът. Брекин ме вижда, но ми намига и нищо не й казва.

— Изтърси се у нас в петък и след голямо количество недоразумения най-после се разбрахме, че всъщност сме останали с погрешно впечатление един за друг. После пекохме курабии, четох му някакви лиготии и си се прибра у дома. В събота вечерта отново се домъкна и ми сготви вечеря. А после отидохме в моята стая и…

Пускам шумно подноса до нейния и сядам на стола.

— Продължавай, де — подканвам я. — Много ми е интересно да чуя какво сме правили след това.

Скай забелязва подноса и ми се ухилва, после завърта очи и се обръща пак към Брекин.

— А после разбихме рекорда за най-добра първа целувка в историята на първите целувки, и то без дори да се целунем.

— Впечатляващо — вметва Брекин.

— Въобще уикендът се оказа болезнено скучен — осведомявам го.

Той ме стрелва възмутено и май едва се сдържа да не ме срита, задето обиждам Скай. С което внезапно си спечелва голяма червена точка.

— Холдър обича да му е скучно — уточнява Скай. — Казва го в най-положителния смисъл.

Брекин вдига вилица и ни поглежда, първо единия, после другия.

— Мен рядко може да ме изненада нещо. Но вие двамата сте изключение.

Но не само той е объркан. Аз самият се чувствам безкрайно объркан. Никога досега не съм общувал толкова лесно с момиче, а дори още не сме гаджета. Даже още не сме се целунали. Макар не-целувката ни да си я биваше. Изпотявам се само от спомена.

— Заета ли си довечера?

Тя избърсва устни в салфетката.

— Може би — отвръща усмихната.

Намигам й, понеже знам, че отговаря така уклончиво от чист инат.

— Тия лиготии, дето ти ги е чела, от книгата, която аз й дадох ли са? — пита Брекин.

— Лиготии? — засмивам се. — На мен не ми се сториха лиготии, но пък аз всъщност не чух много, защото малко се бях разсеял.

Скай ме перва по ръката.

— Остави ме да чета цели три часа, без да ми обърнеш никакво внимание, така ли?

Прегръщам я през раменете и я придърпвам към себе си, целувам я по слепоочието.

— Нали ти казах — много, много внимавах. — Прошепвам в ухото й. — Но не в текста на книгата. — Обръщам се към Брекин. — Всъщност чух това-онова. Не е зле книжлето. Не би ми хрумнало, че ще ме грабне любовен роман, но ми стана любопитно оня пич как ще се измъкне от кашата.

Брекин ми разказва някаква част от сюжета. Заговаряме се за книгата, макар да ми прави впечатление, че Скай е необичайно мълчалива. Поглеждам я от време на време, но напълно се е отнесла нанякъде, както онзи път у тях, в събота вечер. След като няколко минути изобщо не отваря уста и забравя да се храни, започвам да се тревожа.

— Добре ли си? — питам я. Тя дори не мигва. Щраквам с пръсти под носа й. — Скай! — Повиквам я, ала този път малко по-високо. Очите й най-после се фокусират и идва на себе си. — Къде се отнесе? — Питам я разтревожен.

Усмихва се, но май донякъде е смутена, задето така явно е потънала в собствените си мисли. Обхващам бузата й с шепа и гальовно прокарвам палеца си по кожата й.

— Трябва да престанеш да изключваш така. Изкарваш ми акъла.

Вдига рамене.

— Извинявай. Лесно се разсейвам. — Усмихва се пак и дръпва ръката ми от лицето си, като стисва пръстите ми успокоително. — Нищо ми няма, честно.

Поглеждам ръката, хванала моята. Виждам познатата сребърна половинка на сърчице да се полюшва изпод ръкава й и рязко я обръщам, извивам китката й.

На ръката й се мъдри гривната на Лес.

Защо, по дяволите, носи гривната на Лес?

— Откъде я имаш? — питам остро, впил поглед в гривната, която няма място на ръката й.

Скай поглежда гривната и свива рамене, сякаш става дума за нещо маловажно.

Това ли е отговорът й?

Свива рамене като че ли изобщо не й пука, че светът току-що се е сгромолясал. Как е възможно да има тази гривна? Та това е гривната на Лес. За последен път я видях на ръката й.

— Откъде я имаш? — гласът ми се извисява настойчиво.

Сега ме гледа стреснато, сякаш я е страх от мен. Усещам, че съм я стиснал за китката, така че я пускам и тя бързо я дръпва.

— Мислиш, че ми я е подарило някое момче ли? — пита, озадачена от реакцията ми.

Не, не мисля, че ти я е дало момче. За бога, това изобщо не ме тревожи. Тревожи ме, че носи гривната на мъртвата ми сестра и отказва да ми каже откъде я има. Не може просто да си седи и да вдига рамене и да се преструва, че става дума за съвпадение, понеже тая гривничка я е правила Лес и на света има само още една като нея. Така че, ако не е Хоуп, то, значи, по някакъв начин е взела гривната на Лес и искам да разбера за какъв дявол я носи!

Освен ако е Хоуп.

Истината ме блъсва с всички сили и гърлото ми се свива така, сякаш ще повърна. Не, не, не.

— Холдър — обажда се Брекин и се навежда напред. — Я се успокой, човече.

Не, не, не. Не може да е гривната на Хоуп. Как е възможно да я пази след толкова години? Но после се сещам какво ми бе казала в събота: „Единственото, което пазя отпреди Карън да ме осинови, са някои бижута, но нямам представа от кого са ми“.

Привеждам се напред и се моля гривната да не е била сред онези бижута.

— Кой ти даде проклетата гривна, Скай?

Скай ахва, но така и не отговаря. А не отвръща, защото най-искрено не знае отговора. И има вид, сякаш съм стъпкал вярата й в мен и… дявол да го вземе, май точно това направих.

Знам, че няма представа какво ми се върти в главата в момента, но как бих могъл да й кажа? Как, по дяволите, да й обясня, че тя може и да не знае откъде й е тази гривна, но аз зная? Как да й кажа, че гривната й е от Лес? От най-добрата й приятелката, която дори не помни? И как да призная, че гривната й бе подарена само минути, преди да я изоставя? Минути, преди целият й живот да се срине?

Не мога да й кажа. Не мога да й кажа, защото явно няма никакъв спомен за мен или Лес, или за проклетата гривна. Като я гледам, май дори не помни Хоуп. Не помни себе си. Нали онази събота каза, че не помни нищо отпреди Карън.

Но как е възможно да не помни? Как е възможно да не помниш, че са те отвлекли от собствения ти дом? От най-добрия ти приятел?

Как е възможно да не ме помни?

Затварям очи и извръщам лице. Притискам длани в челото си и си поемам дълбоко въздух. Трябва да се успокоя. Усещам, че я плаша и… трябва да се спра. Впивам пръстите и на двете ръце в тила си, за да се удържа да не ударя с юмрук по масата.

Значи, това е Хоуп. Скай е Хоуп и Хоуп е Скай.

— По дяволите!

Не исках да го кажа на глас, защото и без това вече съм й изкарал акъла. Но не мога да се успокоя. Трябва да се махна оттук. Да измисля как да й обясня.

Скачам и се втурвам към изхода на столовата, преди да направя или кажа още нещо неразумно. Щом оставам сам в коридора, се облягам безпомощно на най-близкото шкафче и скривам лице в треперещите си ръце.

— Мамка му, мамка му, мамка му!