Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (24)

Петнайсета глава

Лес,

Помниш ли как, когато бяхме деца, помолих всички да спрат да ме наричат Дийн? Така и не обясних на никого защо настоявам да ми казват Холдър, даже и на теб.

Ето защо. Бяхме на осем и за първи и единствен път отидохме в Дисниленд. Чакахме на опашката за едно от влакчетата — вие с татко бяхте отпред, понеже не ти даваха да се возиш сама. Бях с няколко сантиметра по-висок и помня, че много се дразнеше, задето мен пускаха да се возя сам на повечето от влакчетата, а на теб не разрешаваха.

Когато стигнахме началото, качиха двама ви с татко на първия вагон, а аз трябваше да изчакам следващия. Стоях и чаках търпеливо, сам. Обърнах се да погледна мама — чакаше ни на изхода, на стотина метра отзад. Помахах й и тя също ми махна. Влакчето пристигна.

И точно тогава я чух.

Чух Хоуп да ме вика. Мигом се обърнах, надигнах се на пръсти, заоглеждах се откъде идва гласът й.

— Дийн! — крещеше този глас. Звучеше някъде далече, но бях сигурен, че е тя заради онзи неин специфичен акцент.

Винаги провлачваше средната гласна, та звучеше така, сякаш името ми е от две срички. Винаги ми е харесвало как произнася името ми, така че веднага я познах. Явно ме бе забелязала и сега ме викаше да й помогна.

— Дийн — чух я отново, но вече по-далече. И долових паниката в гласа й. И мен започна да ме обзема паника, защото знаех, че ще загазя сериозно, ако си изгубя реда на опашката. Та нали мама и татко цяла седмица ни инструктираха във всеки един момент да сме до някого от двамата.

Обърнах се към мама, но тя гледаше към вас двамата с татко на влакчето… не знаех какво да правя, тъй като, ако си тръгнех от опашката, нямаше да знае къде съм. Но при следващия вик на Хоуп вече ми беше все тая. Трябваше да я намеря.

Хукнах към края на опашката — към гласа й. Завиках я на свой ред, за да ме чуе и тръгне към мен.

Господи, Лес, така се вълнувах. Умирах от ужас и вълнение, понеже ето, бог най-после бе отговорил на молбите ни, но трябваше да бързам и да я намеря, а ме беше страх, че няма да успея. Хоуп беше някъде тук, а аз не можех да я стигна.

Вече си представях какво ще се случи. В момента, в който я намерех, щях да я прегърна силно, после щях да я хвана за ръката и да я заведа при мама. И накрая щяхме да застанем на изхода, така че, когато слезеш от влакчето, да видиш първо нея.

Нали си знаех как ще се зарадваш, като я видиш. През тия две години, откакто я отвлякоха, и двамата тъгувахме, но ето, идваше нашият миг. Нали всички твърдят, че Дисниленд е най-щастливото място на света, а аз за първи път започвах да им вярвам.

— Хоуп! — виках с ръце на устата. Вече от няколко минути тичах, наострил уши за гласа й. Ту тя ме викаше, ту аз нея и имах чувството, че така се редуваме цяла вечност, докато изведнъж някой ме хвана за ръката и рязко ме дръпна да спра. Мама. Прегърна ме с всичка сила, но аз напирах да се откъсна.

— Дийн, не може така да хукваш! — скара ми се. Коленичила бе пред мен, държеше ме за раменете и ме гледаше уплашено. — Помислих, че съм те изгубила.

Опитах се да се измъкна и да хукна отново след Хоуп, но мама здраво ме държеше.

— Престани — не разбираше защо се опитвам да се отскубна.

Погледнах я уплашено и разпалено заклатих глава, мъчейки се да си поема въздух, за да обясня.

— Там — посочих посоката, накъдето трябваше да тичам. — Там е Хоуп, мамо! Открих Хоуп. Трябва да я настигнем, преди отново да я изгубим.

Очите й се изпълниха с болка и ми стана ясно, че не ми вярва.

— Дийн — заклати съчувствено глава. — Миличък.

Беше й мъчно за мен. Не ми вярваше, защото не за първи път се случваше да реша, че съм я намерил. Но този път бях прав. Сигурен бях.

— Дийн! — викна Хоуп в този момент. — Къде си? — Сега беше съвсем близо, а по гласа й личеше, че плаче. Очите на мама също се стрелнаха по посоката на гласа, явно и тя я беше чула.

— Трябва да я намерим, мамо — примолих й се. — Наистина е тя. Наистина е Хоуп.

Като че ли се страхуваше. Но все пак кимна и ме хвана за ръката.

— Хоуп? — викна тя и заоглежда тълпата. Завикахме и двамата и си спомням, че по едно време я погледнах с гордост, щастлив, че ми помага. В този миг я обичах повече от всякога, защото този път ми повярва.

Чухме гласът отново да ме вика, този път още по-близо. Мама ме погледна с разширени от вълнение очи. Накрая и двамата хукнахме към гласа на Хоуп. Проправихме си път сред тълпата и… накрая я зърнах. Стоеше с гръб към нас, съвсем сама.

— Дийн! — изкрещя отново.

Двамата с мама замръзнахме на място. Не можехме да повярваме. Ето я пред нас, търси ме и ме вика. След като две години не знаехме кой я е отвлякъл и къде е сега, най-после я бяхме открили. Скочих към нея, но в този момент ме избута някакъв младеж и се втурна към момичето. Хвана я за ръката и я извъртя към себе си.

— Ашли! Слава богу! — възкликна той и я прегърна.

— Дийн — захлипа момичето и обви ръце около шията му. — Изгубих се.

Той я вдигна на ръце.

— Знам, миличка. Много съжалявам. Всичко е наред.

Момичето вдигна обляното си в сълзи лице и погледна към нас.

Не беше Хоуп.

Изобщо не беше Хоуп.

И не мен търсеше.

Мама ме стисна за ръката и приклекна пред мен.

— Ужасно съжалявам, Дийн. И аз бях сигурна, че е тя.

Разревах се. Разревах се като бебе, Лес. А мама ме прегърна и също се разплака, защото до този момент май не й беше хрумвало, че едно осемгодишно дете може да страда толкова силно.

Съсипан бях, напълно съкрушен. Сърцето ми наново се разби.

И повече не исках да чувам името „Дийн“.

Х