Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (19)

Дванайсета глава

Снощи след кошмара така и не успях да заспя. Буден съм от два часа, а сега е малко след шест.

Когато стигам къщата й, присядам на тротоара. Изпъвам крака и се навеждам напред, хващам се за маратонките, за да разтегна мускулите на гърба. От дни наред се чувствам скован и нищо не помага.

Снощи, преди да си легна, нямах никакво намерение на сутринта да ходя да тичам с нея. Но след като се въртях в леглото повече от четири часа с широко отворени очи, единствената мисъл, която ми се стори поне малко приятна, бе именно тази, че мога да я видя отново.

Освен това нямах никакво намерение да се връщам на училище, но и тази мисъл ми се струва по-привлекателна, отколкото да си стоя у дома цял ден. Имам чувството, че откакто се прибрах от Остин, живея минута за минута. И нямам представа какво още ще ми хрумне да направя през следващата минута, къде ще се озова и дори в какво настроение ще бъда.

Не ми харесва тази неопределеност.

Освен това никак не ми се нрави и че съм виснал пред къщата й и я чакам да излезе да тича. Не ми е приятно да чувствам такава потребност от присъствието й. Не ми е приятно, че толкова държа да не повярва на клюките. Така де, не ми пука за ничие друго мнение. Тогава защо толкова съм се впрегнал дали тя ще повярва?

Няма никаква причина. Би трябвало да си се върна у дома и да я оставя да вярва в каквото си иска.

Изправям се, току-виж успея да се убедя да тръгна, но продължавам да чакам. Ясно съзнавам, че трябва да си вървя, знам, че не желая да се замесвам с някого, който проявява интерес, пък макар и слаб, към Грейсън, но не мога. Не мога да си тръгна, защото желанието ми да я видя, е далеч по-силно от желанието да си тръгна.

От страничната фасада на къщата се дочува някакъв шум, така че ставам да погледна. Главата на Скай щръква през прозореца.

Само при вида, макар и от разстояние, се сещам защо толкова копнея да съм с нея. Минали са едва няколко дни, но откакто я срещнах, непрекъснато мисля за нея, независимо къде се намирам. Вниманието ми постоянно е насочено към нея, все едно съм компас, а тя е Северният полюс.

Скай се измъква от прозореца, поспира и поглежда към небето, поема си дълбоко въздух. Правя няколко нерешителни крачки към нея.

— Винаги ли излизаш през прозореца, или се опитваш да ме избегнеш?

Извърта се рязко с ококорени очи. Старая се да не я поглеждам от шията надолу, но екипчето, с което тича, никак не улеснява задачата ми.

Гледай я само в лицето, Холдър. Ще се справиш.

Тя ме поглежда бегло, но така и не среща очите ми. Вместо това впива поглед в корема ми и се зачудвам дали ме зяпа така, защото й харесва, че съм без тениска, или защото дотолкова не може да ме търпи, че не успява да ме погледне в очите.

— Ако исках да те избегна, щях да си остана в леглото — тя ме подминава и присяда на тротоара.

Супер ми е неприятно, че гласът й кара тялото ми да реагира така странно. И същевременно ми е безкрайно приятно и искам да продължава да ми говори, нищо че през повечето време е толкова дръпната.

Наблюдавам я как изпружва крака напред и започва да ги разтяга. Днес ми се струва сравнително спокойна… въпреки появата ми. Очаквах, че след вчерашната ни разправия в коридора ще ми каже да вървя по дяволите.

— Не бях сигурен, че ще се появиш — казвам и също сядам срещу нея.

Скай вдига глава и впива очи в моите.

— Защо пък да не се появя? Не съм аз тази, която има проблеми с околните. Освен това, шосето е на всички.

Проблеми с околните ли?

Смята, че аз имам проблеми с околните?

Не съм аз този, който вярва на слухове. И не аз лепя бележки по шкафчето й, нито пък се държа с нея като с боклук, както правят мнозина други. Въобще, ако трябва да сме честни, аз съм един от малкото, които се държат любезно с нея.

А тя си мисли, че аз имам проблеми с околните?

— Я си дай ръцете — нареждам й и заемам същата поза като нейната. — И аз трябва да разтегна.

Поглежда ме любопитно, но все пак поема ръцете ми и опъва назад.

— Ако трябва да сме точни — отбелязвам, — не аз имах проблем вчера.

Усещам как опъва още по-силно назад, хванала ме здраво за китките.

— Да не би да намекваш, че аз съм имала някакъв проблем? — гласът й се извисява възмутено.

— Не е ли така?

— Я ме осветли. Не си падам по двусмислиците.

Ах, видите ли, не си падала по двусмислиците!

Странна работа, понеже и аз предпочитам да си говорим директно. Обичам да чувам истината и точно това се опитвам да й обясня.

— Скай, ако има нещо, което е добре да знаеш за мен, това е, че не прибягвам до двусмислици. Вече ти казах, че с теб винаги ще бъда честен, а за мен двусмислиците са равносилни на лъжа.

— Че този отговор сам по себе си е достатъчно неясен — отбелязва тя.

— Не си ми задавала въпрос. Нали ти казах, че ако искаш да разбереш нещо, трябва само да попиташ. Решила си, че ме познаваш из основи, а всъщност никога нищо не си ме питала.

— Напротив, ни най-малко не те познавам.

Разсмивам се, защото е напълно права. Изобщо не ме познава, но определено бърза да критикува.

Не знам защо изобщо си губя времето с нея. Очевидно не иска да се занимавам с нея. Май е най-добре да си тръгна и да я оставя да си мисли каквото иска за мен.

Пускам ръцете й и се изправям.

— Забрави — измърморвам и понечвам да си тръгна. Колкото и да ми е приятно да съм с нея, все пак търпението ми си има някакви граници.

— Чакай, де — Скай тръгва след мен.

Мислех, че ще се зарадва, ако си тръгна. Но думичката „чакай“ и стъпките зад гърба ми правят някаква магия с гърдите ми, така че внезапно отново се чувствам жив, което пък за пореден път ме подразва, защото не искам така да завися от настроенията й.

— Какво толкова казах? — настига ме. — Действително не те познавам. Защо пак се намуси?

Намусил съм се?

Става ми смешно, а същевременно се дразня, задето не й минава през ум, че именно тя се муси последните два дни. Спирам и се обръщам с лице към нея, даже се приближавам с още две крачки.

— Очаквах да реагираш по-различно в училище, при положение че прекарахме известно време заедно през последните дни. Достатъчно възможности ти дадох да ме попиташ каквото искаш, но по някаква причина си решила да вярваш на слуховете, нищо че не си чула моята версия. А предвид това, че по твой адрес се носят достатъчно слухове, мислех, че ще си по-малко склонна да съдиш прибързано.

Тя присвива очи и слага ръце на хълбоците си.

— Значи, това било? Мислел си, че развратната нова ученичка ще прояви симпатии към агресивния хомофобски настроен задник?

Простенвам от безсилие. Супер ми е неприятно да говори така за себе си.

— Недей, Скай.

Тя прави крачка към мен.

— Какво недей? Да не те наричам агресивен хомофобски задник? Добре тогава. Я да поизпитаме тази твоя прехвалена искреност. Не е ли вярно, че миналата година си пребил онова момче толкова жестоко, че са те пратили в поправително училище за цяла година?

Иде ми да я хвана за раменете и хубавичко да я стръскам. Нима не вижда, че се държи досущ като останалите? А знам, че не е като тях, така че изобщо не й разбирам реакцията. Човек, който е в състояние да обърне гръб на слуховете, които се носят по негов адрес, се различава от хората, дето ги разпространяват. Тогава защо, по дяволите, им вярва?

Взирам се настойчиво в очите й.

— Когато казах „недей“, нямах предвид да не ме обиждаш. Имах предвид да не обиждаш себе си. — С една крачка прекосявам разстоянието помежду ни и тя рязко си поема въздух и стисва уста. Понижавам глас и потвърждавам единствената част от слуховете, която отговаря на истината. — И да. Смазах онова копеленце почти до смърт, и ако в момента ми се мерне пред очите, няма да се поколебая да го направя още веднъж.

Гледаме се мълчаливо. Втренчила се е в мен със смесица от гняв и страх и мисълта, че изпитва подобни емоции, ми е крайно неприятна. Бавно отстъпва назад, така че помежду ни отново се установява разстояние, но не свежда поглед.

— Днес не искам да тичам с теб — изтърсва неочаквано.

— Май и аз не искам да тичам с теб.

Врътвам се едновременно с нея и на мига ме залива разочарование. Нищо не постигнах с идването си. Даже може да се каже, че още повече оплесках нещата. Изобщо не биваше да си правя труда да идвам и да й обяснявам, че повечето от нещата, които уж знае за мен, са напълно неверни. Не би трябвало да се обяснявам на никого, нито пък тя.

И въпреки това съжалявам, че не обясних всичко, защото искам да е наясно, че не съм такъв, за какъвто ме мисли.

Само дето не разбирам защо мнението й ми е толкова важно.