Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (16)

Девета глава

Стигам къщата й десет минути по-рано, така че присядам на бордюра да поразтегна мускули. Откакто си тръгнах вчера, не спирам да си мисля, че май беше малко прекалено да предлагам да тичам с нея. Хич не ми е напът, а и обикновено не тичам по толкова много в един ден, но пък не знаех как другояче да я видя отново.

Чувам я да са приближава, обръщам се и се изправям.

— Здрасти.

Очаквам да се усмихне в отговор или поне да ме поздрави на свой ред, но вместо това ме оглежда от горе до долу начумерено. Решавам да не отдавам внимание на това — може би сутрин е в леко криво настроение.

— Ще разгряваш ли? — питам.

Тя тръсва глава.

— Готова съм.

Чудя се дали сериозното й изражение има нещо общо с вчерашното падане. Синината под окото е все така ясно видима, но пък бузата й не изглежда толкова зле, колкото очаквах. Протягам ръка и прокарвам палец по одрасканото.

— Не изглежда много зле. Боли ли те?

Тя клати глава.

— Добре. Готова ли си?

Кимва.

— Аха.

Три думи — само това ли ще успея да изкопча от нея? Обръща се и двамата започваме да тичаме мълчаливо. Досега не съм тичал с момиче, но все си мислех, че ще разменяме по някоя и друга реплика. А от пестеливия поздрав пред къщата й не мога да разбера дали се усеща неловко в мое присъствие, или пък напротив, мълчаливостта й е знак, че се чувства добре. И двата варианта са възможни.

Но когато минавам зад нея, напрежението сякаш се разсейва. Някак е по-лесно да мълчим, когато не тичам до нея. Не че съм някой дърдорко, но присъствието й съвсем убива словоохотливостта ми. Но ако искам да постигна някакъв напредък в отношенията ни, ще трябва да се стегна. Ускорявам крачка и я настигам.

— Задължително да се пробваш за отбора — отбелязвам. — Доста по-издръжлива си от повечето момчета в миналогодишния отбор.

Тя поклаща глава, но не вдига поглед от тротоара.

— Не съм сигурна, че искам. Не познавам никого в училище. Мислех да се пробвам, но до момента всички в училище се държат доста… гадничко. И вече не съм убедена, че съм склонна да ги търпя за по-продължителни периоди, дори и под формата на тренировки.

Отвратително е, че само след един ден на училище вече е наясно колко са гадни всички. Какво ли са направили, та така да й скапят първия ден?

— Само един ден си изкарала на училище. Изчакай малко. Не можеш да очакваш цял живот да кълвеш учебниците вкъщи, а после още на първия ден да си намериш цяла тумба приятели.

Малко ми е гузно, задето говоря нещо, в което въобще не вярвам. Ако трябва да съм честен, бих й казал да се върне на варианта с обучението вкъщи, понеже е доста по-приемлив от държавното училище. Обръщам се да я погледна, но в този момент забелязвам, че вече не тича до мен. Извъртам се стреснато и виждам, че е спряла, заставайки с ръце на хълбоците. Скачам към нея.

— Добре ли си? Свят ли ти се зави? — хващам я за раменете, да не би пак да се свлече. Ще се почувствам като пълен идиот, ако пак я изпусна да се удари като вчера.

Тя поклаща глава, после избутва ръцете ми.

— Добре съм.

Изглежда ми подразнена от нещо. Прехвърлям наум всичко, което съм казал, но нищо не ми звучи обидно.

— Да не би да изтърсих нещо нередно?

Тя свежда очи към земята и тръгва бавно напред, така че поемам след нея.

— Нещо такова — признава си намусено. — Вчера се пошегувах, че ме преследваш, но после призна, че си ме търсил във Фейсбук веднага след като се запознахме. След това настоя да тичаме заедно, нищо че не ти е напът. А сега се оказва, че знаеш и от колко време ходя на училище. Както и че досега съм учила вкъщи. Няма да се преструвам, малко е стряскащо.

Мамка му. Какво, по дяволите, ми става? Как да призная, че съм научил почти всичко, което зная за нея, от случайно подочутите думи на Грейсън на някакъв купон и недотам проверените твърдения на Даниел? Не бива да го разбере. Не искам да го разбере.

Въздъхвам, но продължавам да крача до нея към къщата й.

— Поразпитах този-онзи. Живея тук от десетгодишен, така че имам доста приятели. Беше ми любопитно.

Тя ме поглежда така, сякаш се опитва да разбере какво друго зная за нея. Нямам намерение да признавам дочутото от Грейсън, понеже не искам да я засегна. Но и не ми се ще да призная, че съм се обърнал към Даниел за информация, защото така пък мога да я уплаша. Само дето, ако съдя по скептичното й изражение, вече и без това не ми вярва особено.

Хващам я за лакътя и тя най-после спира. Завъртам я така, че да е с лице към мен.

— Скай, според мен вчера в магазина нещата тръгнаха съвсем накриво — подхващам. — И тия приказки за преследването, кълна се, всичко беше на шега. Не искам да се чувстваш неловко в мое присъствие. Ще ти стане ли по-добре, ако научиш разни неща и за мен? Питай ме нещо и ще ти кажа. Каквото и да е.

— Ако те питам нещо, ще ми отговориш ли честно?

Поглеждам я настойчиво.

— С теб винаги ще съм честен — отвръщам. И е така, наистина възнамерявам да съм напълно искрен с нея, стига да няма опасност да я обидя.

— Защо се отказа от училището?

Въздъхвам. Бих предпочел да ме попита нещо по-простичко. От друга страна, трябваше да се досетя, че с това момиче нещата няма да са прости.

Тръгвам пак напред.

— Реално погледнато, още не съм се отказал.

— Е, все пак не си ходил повече от година. Аз на това му викам да се откажеш.

Интересно какви слухове е чула по мой адрес. Естествено, че ходих на училище миналата година, само дето не беше това училище. Но пък не ме пита за предполагаемия престой в поправителното училище, така че смятам да си спестя тази ненужна информация.

— Върнах се преди няколко дни. Миналата година беше ужасна за нас с майка ми, та се преместих при баща ми в Остин за известно време. Тръгнах там на училище, но в един момент реших, че е време да се прибирам у дома. И се върнах.

Тя присвива очи така, сякаш се опитва да се намръщи, но изражението й е твърде миловидно, че да изглежда страховито. Аз обаче сдържам усмивката си, понеже виждам, че тая работа с училището я възприема сериозно.

— Но това не обяснява защо си решил да се откажеш, вместо просто да се прехвърлиш обратно тук.

Права е, но само защото всъщност не знам как да й отговоря.

— Не знам. Ако трябва да съм честен, още се опитвам да реша какво да правя. Изживях много неприятна година. Да не говорим, че го мразя това училище. Писна ми от глупости и понякога ми се струва, че ще е най-лесно да се откажа.

Тя спира рязко и ме поглежда възмутено.

— Ама че тъпо обяснение.

— Тъпо е, че мразя училище?

— Не. Тъпо е, че позволяваш една скапана година да определя съдбата ти за цял живот. Как така ще се откажеш само девет месеца преди завършването? Глупаво е.

Доста навътре приема нещата. Разсмивам се, макар да се опитвам да се сдържа.

— Доста си красноречива.

Скай скръства ръце на гърдите си и изпуфтява.

— Смей се колкото си искаш. Ама да напуснеш училище, означава да се предадеш. И съответно всички, които някога са се съмнявали в теб, ще решат, че са прави.

Погледът й се свежда към татуировката на ръката ми. До този момент не съм чувствал потребност да я крия от някого, но внезапно мисълта, че я чете, ми се струва като нахлуване в личното пространство. Може би защото вчера бях убеден, че това момиче е половината причина за тази татуировка. Но сега, когато знам, че не е тя, определено предпочитам да не коментирам надписа.

— Отказваш се от училището и показваш на света, че действително си безнадежден случай. Хитър начин да им го върнеш тъпкано, няма що.

Поглеждам татуировката. Факт е, че Скай не знае какъв е поводът за надписа. Но пък се дразня, че с такава лекота влага някакво свое си значение. Не искам да й обяснявам причината и определено не желая да бъда съден от човек, който сам е обект на безброй критики от страна на другите. И за да не й дам възможност да фантазира по мой адрес, кимвам към къщата й.

— Ти си дотук — отбелязвам сухо. Врътвам се и тръгвам обратно, без да я поглеждам. И без това е излишно да задълбочавам нещата, докато не разбера нещо повече за отношенията й с Грейсън. А за тази цел не е зле да побързам, за да се изкъпя и преоблека за първия и вероятно единствен ден от последната ми година в училище.

 

 

Училището е голямо, затова съвсем не очаквах часовете ни да съвпаднат, още по-малко това да стане през първия час. Часът на Мълигън.

Скай май също не изглежда особено доволна да ме види. Пък и току-що буквално притича покрай мен, за да може час по-скоро да излезе от стаята, което никак не е добър знак. Прибирам си учебника и излизам в коридора. Но вместо да търся следващия кабинет, тръгвам след нея.

Рови в шкафчето си. Спирам зад гърба й, но не заговарям веднага. Изчаквам я да извади каквото й трябва, тъй като се надявам да се отвори възможност да я изпратя до следващия кабинет.

— Здрасти — подемам оптимистично. Отсреща — мълчание.

— Значи, все пак дойде — отбелязва накрая, хладно и сдържано. Обръща се с лице към мен и аз неволно се усмихвам. Облягам се на съседното шкафче и опирам глава в студения метал. Оглеждам я бегло, като не пропускам да отбележа факта, че някак изглежда още по-секси след душа.

— Добре изглеждаш, като се понаконтиш. Макар че и потна не си за изхвърляне — ухилвам й се. Опитвам се някак да уталожа напрежението, което се излъчва на талази от нея, но май нищо не върши работа.

— Чак до тук ли реши да ме преследваш, или наистина си се записал? — пита.

Ха, шега. Скай се шегува с мен!

— И двете — отвръщам и почуквам с пръсти по метала. Продължавам да се хиля насреща й, но тя отказва да срещне погледа ми за повече от две секунди. Пристъпва напред-назад и напрегнато се озърта.

— Е, трябва да влизам в час — казва накрая с безизразен глас. — Добре дошъл отново.

Много странно се държи.

— Много странно се държиш.

Тя изсумтява и се обръща към шкафчето си.

— Просто не очаквах да те видя — отвръща, но не звучи никак убедително.

— Не — възразявам. — Нещо друго е. Какво има?

Май от упоритостта ми има някаква полза, защото Скай въздъхва, обляга гръб на шкафчето и най-после ме поглежда.

— Наистина ли държиш да съм откровена?

— Никога не бих поискал друго.

Тя свива устни скептично.

— Добре — подхваща накрая. — Не бих искала да оставя грешно впечатление. Флиртуваш с мен и ми говориш разни неща, сякаш имаш определени намерения към мен, на които не съм склонна да откликна. Освен това си…

Не иска да остави грешно впечатление? Кое, за бога, е това момиче и какво стана с онова другото, дето така явно флиртуваше с мен вчера? Присвивам очи насреща й.

— Какъв? — предизвиквам я да довърши мисълта си.

— Напрегнат. Напрягаш ме. И постоянно си мениш настроенията. И ме плашиш. Пък и онова, другото… Просто не искам да останеш с грешно впечатление.

Дойдохме си на думата, значи. Залели са я с лъжи, а сега на мен се пада честта да се оправдавам пред единствения човек, който, неизвестно защо, смятах, че ще ми съчувства.

— Кое другото?

— Сещаш се, де — смънква тя и погледът й се свежда към пода.

Правя крачка напред и опирам длан в шкафчето до главата й.

— Не, не се сещам, защото говориш с недомлъвки, сякаш те е страх да кажеш какъв е проблемът. Я карай направо.

Очите й се ококорват и мигом ми става гузно, задето се тросвам така. Но пък безкрайно се дразня, че е повярвала на лъжите. Лъжите на същите онези хора, дето разпространяват измислици и за нея.

— Чух какво си направил — изтърсва ненадейно. — За онова момче, дето си го пребил. И че са те пратили в поправително. Да не говорим, че в тия два дни, откакто те познавам, успя да ми изкараш акъла поне три пъти. И понеже си говорим честно, знам, че щом си разпитвал за мен, значи, вероятно си наясно какво се говори, и съм убедена, че това е единствената причина да полагаш такива усилия да се сближим. Неприятно ми е, че ще те разочаровам, но няма да спя с теб. И не искам да си мислиш, че помежду ни ще се случи нещо повече. Тичаме заедно. И толкова.

Боже!

Мислех, че проблемът е в слуховете по мой адрес. Изобщо не ми беше хрумвало, че може да реши, че съм повярвал на слуховете за нея. Тогава защо е толкова наострена? Защото смята, че съм чул клюките и сега основната ми цел е да си легна с нея?

Всъщност не бива да бъда разбиран погрешно. Не твърдя, че тази мисъл не ми е минавала през ум. Но, за бога, не по този начин. Приисква ми се да я прегърна, като осъзнавам какви мисли й се въртят в главата. Представата, че някой би могъл да се мъчи да се сближи с нея единствено с тая цел, безкрайно ме дразни. А също и фактът, че Грейсън се е появил изневиделица и се е лепнал за нея.

Откъде, по дяволите, изпълзя този тип? И защо, дявол да го вземе, я прегръща така, сякаш е негова собственост?

— Холдър — обажда се хладно Грейсън. — Не знаех, че смяташ да се връщаш.

Това са първите думи, които ми продумва от вечерта преди Лес да си отиде. Страх ме е, че ако го погледна, ще ми избият чивиите, така че не свалям поглед от Скай. За съжаление, с поглед не мога да спра ръката, която все така притиска талията й. Ръката, която Скай все още не е избутала. Ръката, която очевидно и друг път се е озовавала там. Същата онази ръка, която прегръщаше и Лес.

Въобще иронията в цялата тази ситуация ми идва в повече. Дотолкова, че неволно се ухилвам. Страхотен късмет имам, няма що…

Изправям се, без да откъсвам очи от проклетата му ръка.

— Е, върнах се — отвръщам. Не мога да гледам повече. Познатото желание да му изтръгна ръката от рамото се завръща с пълна сила.

Тръгвам и дори се отдалечавам няколко крачки, но в последния момент се обръщам към Скай.

— Квалификациите за отбора са в четвъртък след часовете. Непременно иди.

Не изчаквам да ми отговори. Отивам при шкафчето да си сменя учебниците, после тръгвам към следващия кабинет. А защо, и аз не знам. Почти съм сигурен, че утре няма да се върна.

* * *

— Слушай, пич! Какво е това внезапно заслепение по Скай? — пита ме Даниел, докато крачим към столовата.

— Няма такова нещо — отвръщам небрежно. — Вчера я срещнах и ми стана любопитно. Обаче очевидно е с Грейсън, така че… както и да е.

Даниел вдига вежди, но не коментира репликата ми за Грейсън. Бута вратата на столовата и двамата се настаняваме на нашата маса. Сядам и оглеждам тълпата, опитвам се да я намеря.

— Ще ядеш ли днес?

Поклащам глава.

— Тц. Нещо не съм гладен. — Май апетитът ми безвъзвратно изчезна, като видях ръката на Грейсън около кръста на Скай.

Даниел свива рамене и отива да си вземе нещо. Продължавам да оглеждам помещението и накрая я забелязвам на няколко маси от нас, седи с някакво момче. Не е Грейсън. Озъртам се и за него и виждам, че е чак в другия край на залата. Не са заедно. Защо не седят заедно, ако са гаджета? А ако не са гаджета, защо ще я прегръща така?

— Донесох ти вода. — Казва ми Даниел, връщайки се обратно.

— Благодаря!

Тупва подноса си на масата и се настанява срещу мен.

— Защо се държиш като някоя дуда?

Прихвам и се задавям с водата, после отпускам ръце на масата и бърша уста.

— Дуда?

Той кима и отваря шумно кутийка с нещо газирано.

— Нещо ти става. През цялото време, докато бях на опашката, не отлепи очи от онова момиче. А не искаш нищо да ми кажеш. Откакто пристигна сутринта, си като оголена жица, което няма нищо общо с факта, че това ти е първият ден на училище от… ами… от последния ти ден на училище. И дори не си отбелязал, че днес като че ли на никого не му пука за теб. Не се ли вълнуваш, че спряха да те одумват?

Щях да се вълнувам, ако действително бях убеден, че са спрели. Но изобщо не са се отказали, само са се насочили другаде. Във всеки един от часовете чух да шепнат името на Скай. Да не говорим мръсотиите, дето са ги налепили по шкафчето й.

— Не са спрели с клюките, Даниел. Просто са си намерили нова жертва.

Даниел понечва да отговори, но го прекъсва тропотът на подноси върху масата. Няколко момчета се настаняват при нас, двама-трима ме приветстват за завръщането, отбелязват, че пристигам тъкмо навреме за футболния сезон. Оттам подхващат темата за тренировките и за треньора Райли, но нищо не успява да отклони вниманието ми от Скай. Оставам глух за разговорите и продължавам да я зяпам, не спирам да се мъча да я разгадая.

Честна дума, ако действително ходи с Грейсън, няма да се бъркам. Ако е щастлива с него, тогава всичко е наред. Направо ще се радвам за тях. Но проклет да бъда, ако не разбера какво й е станало с окото. Искам ясно обяснение, преди да отстъпя. В противен случай ще се наложи да разбера от Грейсън, а прекрасно знам как ще приключи подобна инициатива.

Момчето, с което седи, вижда, че я зяпам, и кимва към мен. Не извръщам поглед, понеже точно това искам — да привлека вниманието й. И когато най-после ме поглежда, правя знак към изхода, изправям се и тръгвам към вратата.

Излизам в коридора. Дано да ме последва. Знам, че не ми влиза в работата, но ако Грейсън иска да оцелее до края на деня, то трябва да разбера истината. Завивам зад ъгъла, за да не сме насред коридора, и се облягам на редицата от шкафчета. Скай се появява иззад завоя, забелязва ме и спира.

— С Грейсън ли ходиш? — подхващам най-безцеремонно. Май не й е много приятно да говори с мен, така че няма смисъл да подемам дълъг разговор. Искам само истината, за да знам как да действам от тук нататък.

Скай завърта възмутено очи и обляга гръб на отсрещните шкафчета, заставайки с лице към мен.

— Какво ти пука?

Хм. Не би трябвало да ми пука, но уви. Нямам представа що за човек е Скай, но Грейсън със сигурност не я заслужава. Така че, да, пука ми.

— Той е задник — отбелязвам.

— На моменти и ти се държиш като задник — срязва ме тя.

— Не е за теб.

Тя се разсмива и вдига очи към тавана, клатейки глава.

— А да не би ти да си?

Простенвам. Изобщо не става дума за това. Обръщам се към шкафчетата и фрасвам едно от тях с разтворена длан. Твърдоглавието й ме вбесява. Звукът отеква в коридора и неволно подскачам. Май прекалих.

Но пък съм ядосан и ми е неприятно, че съм ядосан, защото не би трябвало да ме е грижа. Нали Лес я няма, Грейсън няма как да я тормози, тогава защо се впрягам толкова?

Защото не искам да е с него. Ето защо.

Обръщам се към нея.

— Изобщо не става дума за мен. Говоря за Грейсън, не за мен. Нямаш работа с него. Нямаш представа за какъв човек става въпрос.

Тя отново клати глава, видимо подразнена на свой ред.

— Два дни, Холдър. Познавам те едва от два дни. — Отблъсва се с крак от шкафчетата и тръгва към мен с ядовито пламъче в очите. — И за тези два дни съм видяла поне пет различни версии на слънчевата личност и само една от тях е що-годе поносима. Самата идея да мислиш, че имаш право да коментираш решенията ми, е абсурдна. Нелепа.

Вдишвам бавно през носа и издишвам през стиснати зъби, защото вече съм бесен. Бесен съм, защото е права. През последните два дни действително неведнъж е ставала свидетел на променливото ми настроение, без да си направя труда да давам обяснения. А все пак заслужава някакво обяснение за собственическото ми чувство, така че се опитвам да поясня.

Правя крачка към нея.

— Не го харесвам. А когато видя нещо такова… — Вдигам ръка и внимателно докосвам синината под окото й. — И после го видя да те прегръща… Извинявай, ама е логично да се държа малко абсурдно.

Пръстите ми проследяват синината, но отказват да се отлепят от кожата й. Дишането й се ускорява, очите й се разширяват и няма как да не забележа, че реагира на докосването ми. Обзема ме непреодолимо желание да прокарам пръсти през косата й, да притегля устните й към моите, но тя се отдръпва и отстъпва крачка назад.

— Смяташ, че трябва да стоя далеч от Грейсън, защото е избухлив? — Присвива очи и накланя глава. — Не мислиш ли, че подобно изказване е, меко казано, лицемерно?

Опитвам се да смеля думите й, без да отклонявам поглед от лицето й. Нима ме сравнява с Грейсън?

Извръщам се рязко, за да не види разочарованието, изписано на лицето ми. Хващам се за тила с две ръце, после бавно се обръщам към нея, без да вдигам очи от пода.

— Удрял ли те е? — питам вече съвсем обезсърчен. Поглеждам я в очите. — Случвало ли се е?

Тя не трепва, нито извръща поглед. Само поклаща глава.

— Не — прошепва. — И не. Нали ти казах. Стана случайно.

Очевидно казва истината. Не я е удрял. Никога не я е удрял. Залива ме облекчение. Обаче пак не разбирам. Щом не му е гадже и действително не й е посягал, тогава какви са им отношенията? Иска ли да му бъде гадже? Защото на мен тази идея никак не ми допада.

Звънецът удря точно когато отварям уста да я питам какви са им отношенията. Коридорът се изпълва с ученици и тя отклонява поглед, после тръгва обратно към столовата.

 

 

Така и не виждам Даниел до края на деня. Други общи часове със Скай също нямам, което силно ме разочарова, макар да не мога да обясня защо. И без това трудно успяваме да разменим по някоя приказка, без да се скараме, но въпреки това ми се иска пак да поговорим.

Оставям си учебниците в шкафчето, понеже още не съм решил ще се връщам ли утре, или не. Взимам си ключовете от колата и тръгвам към паркинга. На няколко крачки от колата вдигам глава и виждам Грейсън, чака ме облегнат на една от вратите. Гледа ме студено, но е сам. Нямам представа какво иска, нито защо си позволява да докосва колата ми.

— Грейсън, каквото и да си решил, не ме интересува, така че зарежи. — В момента хич не ми е до него и искам веднага да ми се разкара от колата.

— Знаеш ли какво — той се отблъсва от вратата с крак. Кръстосва ръце и тръгва срещу мен. — Много ми се иска действително да зарежа прекрасната ти особа, Холдър, но по някаква причина постоянно си вреш носа в моите работи, та ми е трудно да не реагирам.

Вече е в обхвата на юмрука ми, което никак не е разумно от негова страна. Не откъсвам очи от неговите, но с периферното си зрение зорко следя ръцете му.

— Върнал си се преди по-малко от ден и пак започваш — продължава онзи и най-глупашки се приближава още повече. — Скай е забранена територия, Холдър. Няма да говориш с нея. Няма дори да я поглеждаш.

Не мога да повярвам, че му позволявам да продължава да дрънка глупости.

— Да не си посмял да я доближиш. Не желая още някое от гаджетата ми да се самоубие заради теб.

И в този миг пропадам.

Пропадам там, където всякаква разумна мисъл е напълно заглушена от гнева.

Където съвестта е заместена от ярост.

Където мисълта да освободя всички чувства, така трудно сдържани през последните тринайсет месеца, ме изпълва с луд възторг. Направо предвкусвам как кожата на мутрата му ще се сцепи под юмрука ми и неволно се ухилвам, стисвам юмруци и си поемам дълбоко въздух.

В този миг случайно поглеждам над рамото му, виждам Скай в другия край на паркинга и моментално забравям за Грейсън. Качва се в колата си. Дори не се оглежда за Грейсън. Сяда в колата, затваря вратата и потегля.

И ми става ясно, че Грейсън дрънка пълни глупости.

Не седнаха заедно на обяд.

Не беше с него на купона в събота.

Не го чака след часовете.

В момента дори не го поглежда.

Всичко си идва на мястото. Грейсън прави крачка назад, мъчи се да прецени реакцията ми, чака да захапя стръвта. Но вече знам, че на Скай не й пука за него. Явно затова така се пени, задето я заговорих в коридора. Не й пука за него, а той не иска да разбера.

Този идиот не си струва усилията, казвам си.

Проследявам как Скай излиза от паркинга, после бавно насочвам поглед към Грейсън. Обзема ме странно спокойствие, нищо че челюстта му се е стегнала повече и от юмруците. Иска да се сбием. Иска да ме изхвърлят от училище.

Аз обаче отказвам да му доставя това удоволствие.

Вдигам демонстративно ръка. Очите му се стрелват към дланта ми и юмруците му инстинктивно се вдигат, за да се предпази. Насочвам дистанционното към колата, натискам копчето и си отварям вратата. Мълчаливо го заобикалям, качвам се и потеглям, без да се поддам на провокацията.

Майната му. Не си струва.