Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (11)

Шеста глава

Не мога да повярвам, че Даниел успя да ме убеди да се появя на подобно събиране още през първата седмица от връщането ми. Заклел се бях, че повече няма да общувам с тия хора, но пък мина цяла година. Имах достатъчно време да свикна със ситуацията, а може би и те са позабравили някои неща.

Изкачвам стълбите към непознатата къща, движейки се с няколко крачки пред Даниел, но стигайки до прага, спирам като вкаменен. Измежду всички, които не съм виждал цяла година, Грейсън е последният човек, когото се чувствам готов да срещна. Но, естествено, винаги се случва точно онова, което най-малко очаквам.

Не съм го виждал от вечерта преди Лес да си отиде — когато го оставих с разкървавена мутра на пода в къщата на най-добрия му приятел. Засичам го на вратата, лице в лице сме, втренчваме се един в друг. През последната година не съм се сещал кой знае колко често за него, но ето че физиономията му събужда всяка искрица омраза, която тая към него, сякаш никога не ме е напускала.

По изражението му ми става ясно, че не му хрумва какво да каже. Препречил съм му пътя, а и той не ми позволява да вляза, но нито единият от двама ни не желае да направи нужната крачка встрани. Би могъл да ми се разкрещи, да ме заплюе, да ми се извини. Каквото и да каже, няма да има значение. Понеже в момента искам не да го изслушам, а да го накарам да млъкне.

Даниел приближава и забелязва мълчаливото ни стълкновение. Заобикаля ме, спира пред мен, като скрива Грейсън от погледа ми. Ненадейно ме плясва по бузите едновременно и с двете ръце, за да ме принуди да го погледна.

— Нямаме време за простотии — повишава глас, за да надвика музиката. — Бирата ни чака! — Хваща ме за раменете и все така застанал помежду ни, ме дръпва надясно. Продължавам да упорствам, защото не искам пръв да дам заден ход.

В този момент се появява Джаксън и хваща Грейсън за ръката, дръпва го в противоположната посока.

— Да идем да видим какви ги вършат Сикс и Скай! — виква му.

Грейсън кимва, но продължава да ме гледа злобно и докато отстъпва назад.

— Съгласен — отвръща. — Тоя купон и без това току-що съвсем изтъпя.

Ако това се разиграваше миналата година, вече щеше да лежи проснат на пода с гръклян под коляното ми. Но е минала цяла година и удоволствието просто не си струва. Така че само му се усмихвам и се оставям Даниел да ме завлече навътре към кухнята. Въздъхвам облекчено, когато Джаксън и Грейсън най-после се изнизват. Слава богу, че решиха да тръгнат да търсят момичета, които да са достатъчно глупави, та да се занимават с тях.

При тази мисъл правя гримаса, понеже неволно зачислявам и Лес в тая категория. Но, за щастие, вече не се налага да се тревожа за момичетата, с които се забавлява Грейсън. Лес я няма и няма как да страда от изневерите му, така че Грейсън е свободен да се занимава с всяка глупачка, склонна да му се навие.

— Притискаш устни към ръба на чашата, накланяш глава назад, изгълтваш си шота и се развеселяваш — инструктира ме Даниел и ми подава чашка с някаква напитка. Не го питам какво е, послушно изпълнявам инструкциите и изпивам съдържанието.

 

 

Един шот, две бири и половин час по-късно с Даниел сме се преместили в хола. Седя на дивана, вдигнал крака на масичката, а Даниел се е настанил до мен и прехвърля на глас списъка с хора, които ни се водят приятели, за да ме осведоми кой какви ги е вършил през последната година. Забравил съм как му се развързва езика от алкохола и едва успявам да следя мисълта му. Притискам с пръсти горната част на носа си, току-виж прогоня главоболието. Май не познавам никого на тоя купон. Даниел твърди, че повечето от присъстващите са приятели на хлапето, дето живее тук, но аз дори и него не зная. Питам го защо изобщо сме дошли, след като не познава никого, и въпросът ми ненадейно го кара да млъкне. Кимва към кухнята.

— Заради нея.

Поглеждам назад и виждам две момичета, облегнати на бара. Едното гледа към Даниел и провокативно разбърква напитката си.

— Ако заради нея сме тук, защо стоиш при мен?

Даниел се обръща напред и кръстосва ръце на гърдите.

— Абсурд, човече. Не сме си продумвали и дума, откакто скъсахме преди две седмици. Ако иска да ми се извини, ще се наложи да си разходи красивото задниче насам.

Поглеждам пак момичето и ми прави впечатление, че съвсем не го гледа закачливо, както ми се стори първия път. Като се замисли човек, границата между закачливите и злобните усмивки е съвсем фина, а като я гледам как го зяпа, не мога да преценя от коя от двете страни се намира.

— Колко време бяхте заедно?

— Няколко месеца. Достатъчно, че да разбера, че е абсолютно луда — Даниел завърта очи. — А също и достатъчно дълго, за да разбера, че я обичам именно защото е луда. — Вижда, че я зяпам, и присвива очи насреща ми. — Престани да се заглеждаш, човече. Ще разбере, че говорим за нея.

Разсмивам се и отклонявам поглед, но явно не достатъчно бързо, защото все пак забелязвам, че онези двамката се връщат на купона. Грейсън върви зад Джаксън и двамата тръгват към кухнята. Облягам глава назад. Май трябваше да метна още няколко шота. Хич не ми се иска Грейсън да занимава мислите ми през остатъка от вечерта.

Даниел отново започва да каканиже. След като за втори път тази вечер ми разказва за новите гуми на колата си, напълно изключвам гласа му от съзнанието си и се чувствам доста добре в собствения си свят, докато Джаксън и Грейсън не влизат в хола. Нямат представа, че седя на дивана, и ми се иска да не разбират. Сега трябва само Даниел да млъкне за малко, та да успея да му пошушна, че съм готов да си ходя.

— Яко ми писна — чувам гласа на Грейсън. — Всяка събота вечер едно и също. Ако и през следващия уикенд не отстъпи, приключвам с нея.

Джаксън прихва.

— Мен ако питаш, трябва малко да й обърнеш гръб на тая Скай. Момичетата обичат да се чувстват отхвърлени.

Не знам коя е Скай, но се радвам, че отказва да пусне на Грейсън. Умно момиче.

— При нея едва ли ще се получи — разсмива се Грейсън на свой ред. — Доста е твърдоглава.

— Вярно — съгласява се Джаксън. — Човек би казал, че при всички слухове, дето се носят по неин адрес, ще прояви по-голяма отзивчивост. Тая сигурно е най-развратната девственица, която съм срещал.

Грейсън се разкикотва при това определение, ето защо се налага да впрегна всички сили, за да изтикам гласовете им от главата си. Направо побеснявам, като ги слушам как обсъждат момичета, защото ми е ясно, че навремето Грейсън е обсъждал и Лес по същия начин.

Онзи продължава да дрънка глупости и колкото повече седя и го слушам, толкова по-често ми се натрапва гнусният му смях. Копнея някак да му запуша устата.

Смъквам крака от масичката и понечвам да се обърна, за да му кажа да си го начука, но Даниел слага ръка на рамото ми и поклаща глава.

— Позволи на мен — ухилва ми се дяволито. После качва крака на дивана и се обръща към Грейсън и Джаксън: — Извинете. — Започва, вдигнал ръка все едно е в час.

В такива моменти винаги е искрено въодушевен, дори когато знае, че всеки момент ще му сритат задника. Аз може и да успея да се справя с Грейсън, но Даниел е наясно, че няма шанс, и въпреки това не смята да си мълчи.

И двамата се обръщат към него, но погледът на Грейсън се вкаменява, когато среща моя. Не откъсвам очи от гадната му мутра, а през това време Даниел прегръща възглавницата на облегалката на канапето и продължава:

— Без да искам, подочух интересния ви разговор. И колкото и да ми се ще да се съглася, че Скай е най-развратната девственица, която сте срещали, все пак чувствам потребност да отбележа, че подобно определение е крайно неточно. Видите ли, след като прекарах миналата нощ с нея, май няма как да продължава да се води девственица. Така че може би не девствеността си се опитва да опази, като ти отказва, Грейсън. По-скоро се опитва да си запази достойнството.

За по-малко от секунда Грейсън се прехвърля през облегалката и притиска Даниел към земята. Аз, нали съм сравнително трезвен, решавам да дам на Даниел десетте секунди, които са му необходими, за да обърне ситуацията в своя полза. Обаче май го подценявам, тъй като успява да преметне Грейсън за по-малко от пет. Явно е тренирал, докато ме е нямало.

Но после виждам Джаксън да приближава, за да помогне на Грейсън, и бавно се изправям. Онзи сграбчва Даниел за рамото и го дръпва рязко, но аз го хващам за ризата и го натискам на дивана. Пристъпвам към онези двамата точно когато Грейсън вкарва едно кроше в челюстта на Даниел. Даниел замахва да му отвърне, но аз го изпреварвам, хващам го за ръката и го дръпвам да се изправи.

С годините тоя модел на поведение се е превърнал в нещо като игра за Даниел. Предизвиква околните и разчита да се намеся и да прекратя сбиването, преди истински да пострада. За съжаление, понеже вечно съм някъде зад кулисите на тия представления, именно моето име се свързва с тупаниците и с избухливия му нрав. А всъщност в живота си съм удрял само трима души.

1) Онзи задник, дето дрънкаше глупости по адрес на Лес.

2) Грейсън.

3) Баща ми.

И съжалявам единствено за последния.

Откъм входната врата тичат разни хора с надеждата да хванат поне част от шоуто, но остават разочаровани, защото избутвам Даниел навън, преди да успее да направи или каже каквото и да било друго. В момента хич нямам нужда от причина да се сбия с Грейсън. Върнал съм се преди по-малко от седмица. И категорично не желая да давам повод на майка ми да ме прати обратно в Остин.

Даниел бърше кръв от устната си, а аз продължавам да го стискам за рамото по целия път до колата. В един момент се дръпва и вдига долната част на блузата си към устата.

— Мамка му — възкликва, като вижда кръвта. — Защо вечно се замесвам в простотии и рискувам да ми съсипят красивото лице? — Ухилва се широко и отново попива кръвта от устата си.

— На твое място не бих се тревожил — отбелязвам през смях, защото постоянно се тревожи за външността си. — И така си по-голям хубавец от мен.

Даниел се ухилва.

— Благодаря ти, миличък.

Някой се приближава зад Даниел и за секунда юмруците ми неволно се свиват, понеже решавам, че е Грейсън. Но после виждам, че е онова момиче, дето го зяпаше от кухнята, и си отдъхвам. А не би трябвало, защото мацката определено има вид на готова да убие някого. Даниел още попива кръв от устата си, когато тя го настига.

— Коя, по дяволите, е Скай?

Даниел рязко извръща глава и очите му се ококорват от изненада.

— Кой? Какви ги дрънкаш, Вал?

Тя прави гримаса и сочи към къщата.

— Нали те чух да казваш на Грейсън, че снощи си се чукал с нея!

Даниел поглежда към къщата, после към Вал и внезапно му светва.

— Не, Вал! — прави крачка напред и я хваща за ръцете. — Не, не, не! Грейсън дрънкаше глупости, а аз исках само да го подразня. Изобщо не го познавам онова момиче. Кълна се…

Вал се врътва да си върви, а той хуква след нея да я моли да го изслуша. Решавам, че моментът е идеален да си тръгна. Даниел ме докара на идване, но май няма скоро да се освободи. До нас има само шест километра, така че му пускам есемес, че си отивам, и потеглям обратно.

Изобщо тая вечер рязко ми напомни за всичко, с което не желая да се сблъсквам повече. Истерични емоции. Тестостерон. Грейсън. Въобще всичко, което свързвам с гимназията. В понеделник трябва да си попълня документите за прехвърлянето, но, честно казано, не съм сигурен, че искам да се върна. Има вариант да си взема изпитите и без да посещавам курса. Само дето няма вариант мама да позволи такова нещо.