Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (1)

Първа глава

Ако съдя по пулса си, ще е най-разумно да си тръгна. Лес неведнъж ми е давала да разбера, че тая история не ми влиза в работата. На нея й е лесно, нали не тя е братът. И си няма представа колко е трудно да наблюдаваш отстрани и да си повтаряш, че не бива да се месиш. Тъй че в момента това копеленце силно ме занимава.

Тиквам ръце в задните джобове на дънките, та дано успея да ги задържа там. Изправил съм се зад канапето и го наблюдавам съсредоточено. Кога ли ще ме забележи? Но като гледам как се е вкопчил в мацето, дето му е обкрачило скута, май ще трябва да почакам. Стоя, а около мен купонът продължава да се вихри и на никого и през ум не му минава, че съм напът да полудея. Бих могъл да си извадя телефона и да щракна една снимка за доказателство, но пък не мога да причиня такова нещо на Лес. Не й трябва нагледен материал.

— Ей — обаждам се накрая, понеже повече не мога да се сдържам. Ако още веднъж го видя да обарва гърдите на тая мацка без капка уважение към отношенията му с Лес, ще му откъсна ръката, заклевам се.

Грейсън отлепя уста от нейната и накланя глава назад, поглежда ме със стъклен поглед. Виждам как лицето му се разкривява от страх, когато бавно проумява какво става, когато схваща, че се е появил именно онзи, когото никак не би искал да срещне тук точно тази вечер.

— Холдър — езикът му най-после се развързва и той рязко избутва момичето от скута си. Изправя се с мъка, само че едва си стои на краката. Поглежда ме умолително и посочва момичето, което в този момент опъва надолу миниатюрната си поличка. — Не… не е каквото изглежда.

Измъквам ръце от джобовете и ги скръствам на гърдите си. Сега юмрукът ми е съвсем близо до мутрата му и пръстите ми неволно се свиват още по-плътно — с такова удоволствие бих го цапардосал.

Свеждам поглед към пода и си поемам дълбоко въздух. После пак. И отново, този път съвсем демонстративно, защото ми става забавно как се гърчи от неудобство. Тръсвам глава и вдигам очи към неговите.

— Я си извади телефона.

Ако не бях толкова бесен, сигурно щях да прихна при вида на недоумението, изписало се на лицето му. Грейсън се изсмива смутено и прави крачка назад, обаче се удря в масичката. Успява да запази равновесие, като натиска с ръка върху чашата, и се поизправя.

— Ползвай си твоя — измърморва. После заобикаля неуверено масичката, без да ме поглежда.

Съвсем спокойно минавам зад канапето и го пресрещам, протягайки ръка.

— Дай си телефона, Грейсън. Веднага.

Всъщност нямам кой знае какво предимство пред него, понеже сме горе-долу с еднакъв ръст. Но яростта ми дава сила и Грейсън ясно го съзнава. Прави още една крачка назад — доста глупав ход, тъй като така се оказва в ъгъла на стаята. Рови непохватно в джоба и накрая вади телефона.

— За какво, по дяволите, ти е моят телефон? — изсъсква.

Измъквам го от ръката му и набирам номера на Лес, но без да натискам зеленото копче. Подавам му го.

— Обади й се. Обясни й, че си истинско копеле, и й кажи, че приключвате.

Грейсън поглежда телефона, после мен.

— Я си го начукай — процежда.

Бавно си поемам въздух, току-виж се успокоя, после раздвижвам врат и размърдвам челюст. Когато и това не ми помага да овладея копнежа да му изкарам малко кръв през носа, протягам ръка, хващам го за яката на ризата и го сбутвам в стената, притискам врата му с лакът. Обаче не бива да се поддавам на гнева. Ако му сритам хубавичко задника, преди да се е обадил на Лес, ще се окаже, че излишно съм се напъвал да запазя самообладание през последните десет минути.

Стисвам зъби, изопвам челюст, пулсът ми отеква в главата ми. Никога не съм ненавиждал някого така, както ненавиждам тоя тип в момента. Направо се плаша от неистовото желание да му причиня болка.

Поглеждам го сурово в очите, та да му стане ясно как ще се развият следващите няколко минути.

— Грейсън — процеждам през стиснати зъби. — Ако не искаш да направя онова, което много ми се иска да направя, ще вдигнеш телефона, ще се обадиш на сестра ми и ще й кажеш, че късате. После ще затвориш и никога повече няма да й продумаш. — Притискам гръкляна му още по-силно, като мимоходом отбелязвам, че от липсата на кислород лицето му е добило още по-наситен червен оттенък и от ризата.

— Добре де — изръмжава накрая, борейки се да се освободи от хватката ми. Изчаквам да наведе поглед към екрана и да натисне копчето и едва тогава отмествам ръка и пускам ризата му. Той долепя телефона до ухо, без да отклонява поглед от мен. Стоим и чакаме Лес да вдигне.

Знам, че това ще я съсипе, но пък няма и представа какви ги върши зад гърба й. Независимо колко често се намира някоя и друга услужлива душа да й докладва, всеки път тази невестулка успява да се измъкне безнаказано.

Но не и сега. Поне ако зависи от мен. Отказвам да наблюдавам равнодушно как се подиграва със сестра ми.

— Хей — проговаря Грейсън в телефона. Опитва се да се извърне, за да й прошепне нещо зад гърба ми, но аз притискам рамото му към стената. Трепва от болка. — Не, миличка — Подхваща нервно. — У Джаксън съм. — Настава дълга пауза, явно Лес има какво да каже по тоя повод. — Знам, че така ти казах, ама те излъгах. Затова и се обаждам, Лес. Мисля… мисля, че ни трябва малко въздух.

Клатя глава насреща му, та да му стане ясно, че трябва окончателно да приключи нещата. Не искам да й дава въздух. Искам да й върне свободата.

Той прави гримаса и ми показва среден пръст със свободната си ръка.

— Точно така, късам с теб — заявява безцеремонно. Оставя я да говори, но той самият мълчи. Не показва и грам разкаяние, което само доказва за какъв безсърдечен задник става дума.

Ръцете ми се разтреперват и гърдите ме стягат, защото знам как се чувства Лес в момента. И се мразя, задето й причинявам подобна болка, но тя заслужава нещо по-добро, нищо че отказва да го повярва.

— Ще затварям — обявява Грейсън.

Блъсвам главата му към стената, за да го накарам да ме погледне.

— Извини й се — прошепвам, понеже не искам Лес да чуе гласа ми.

Грейсън затваря очи и въздъхва, после измъква глава от хватката ми.

— Съжалявам, Лесли. Не исках така да се получи. — Накрая дръпва телефона и рязко затваря. В продължение на няколко секунди се взира в екрана. После ме поглежда. — Надявам се да си доволен, задето разби сърцето на сестра си.

Това се оказват последните му думи. Юмрукът ми халосва челюстта му тъкмо три пъти, преди да се свлече на пода. Раздвижвам пръсти, отстъпвам назад и тръгвам към вратата. Още преди да съм стигнал колата, телефонът ми иззвънява от задния джоб. Вадя го и вдигам, без да поглеждам екрана, понеже си знам кой звъни.

— Хей — опитвам се да овладея треперещия си от гняв глас, защото чувам, че плаче. — Идвам си, Лес. Всичко е наред. Ей сега си идвам.

 

 

Мина цял ден, откакто накарах Грейсън да й се обади, но още ми е гузно, така че добавям още три километра и половина към вечерния крос, ей така, за наказание. Не очаквах, че Лес ще се разстрои чак толкова. Май не беше много умно да го карам да й звъни, но не можех повече да наблюдавам мълчаливо как си развява оная работа зад гърба й.

Преди всичко се изненадах, че реакцията й не беше насочена само срещу Грейсън. Имах чувството, че е бясна на целокупното мъжко съсловие. Не спираше да крачи из стаята и да повтаря, че мъжете са „извратени копелета“. Оставих я да си изкара всичко, без да продумам. Накрая съвсем се срина, легна си и хлипа в леглото, докато заспа. Аз лично не можах да заспя, тъй като си знаех, че имам пръст в мъката й. Останах цяла нощ в стаята й, за да мога да съм до нея, ако има нужда, но най-вече защото не исках в миг на отчаяние да вдигне телефона и да му се обади.

Но Лес се оказа по-силна, отколкото очаквах. Не направи никакъв опит да му звъни нито снощи, нито днес. Следобед отиде да си легне за малко, понеже през нощта така и не спа кой знае колко. През целия ден се навъртах пред вратата й, за да се уверя, че не говори по телефона, така че съм сигурен, че не му се е обаждала. Поне докато си бях вкъщи. Всъщност сигурен съм, че безчувствените му думи от снощи са оказали нужния ефект и най-после го е видяла в истинската му светлина.

Събувам маратонките на прага и влизам в кухнята да си напълня шишето. Събота вечер е и при нормални обстоятелства щях да съм някъде навън с Даниел, но му пратих съобщение, че ще си стоя вкъщи. Лес ме накара да й обещая, че ще си остана у дома да й правя компания — не й се излизало… да не би да го засече някъде случайно. Има късмет, че е толкова готина, защото са малко седемнайсетгодишните момчета, които биха се навили да си стоят у дома в събота вечер и да гледат лигави филми с умърлушената си сестра. Но пък повечето братя и сестри не са така близки както ние с Лес. Не знам дали е защото сме близнаци, Лес ми е единствената сестра, така че нямам база за сравнение. Вярно, тя би възроптала, че прекалено се старая да я опазя от всичко, и вероятно донякъде е права, но нямам намерение да се променям, поне не и в скоро време. Всъщност… никога.

Изтичвам нагоре по стълбите, смъквам тениската и бутам вратата на банята. Пускам водата, после прекосявам коридора и почуквам на вратата й.

— Ще си взема един бърз душ, ще поръчаш ли пица?

Облягам се на вратата и се навеждам да си смъкна чорапите. Хвърлям ги към банята и почуквам отново.

— Лес!

Никакъв отговор. Въздъхвам тежко и вдигам очи към тавана. Ако все пак му се е обадила, истински ще побеснея. От друга страна, ако се чуе с него, онзи най-вероятно ще й каже, че цялата работа е моя идея, и тогава тя ще побеснее. Избърсвам длани в шортите и отварям вратата, готов за поредната гневна реч как трябва да престана да се меся в чуждите работи.

 

 

Виждам, че лежи на леглото, и някак мигновено се пренасям в детството. Към онзи миг, който безвъзвратно ме промени. Промени всичко у мен. Промени всичко около мен. Мигът, в който светът изгуби наситените си цветове и стана сив и мрачен. Небето, тревата, дърветата… всичко, което някога бе така красиво, загуби очарованието си в мига, в който разбрах, че съм виновен за изчезването на най-добрата ми приятелка, Хоуп.

От тогава насам хората не са такива, каквито бяха. Вече гледах на света и на бъдещето си с други очи. Всичко, което имаше смисъл, цел, причина, се превърна във второразредна версия на онова, което трябваше да бъде. Животът ми, така изпълнен с радост, внезапно се превърна в мътно, сиво, безцветно фотокопие.

Досущ като очите на Лес.

Това не са нейните очи. Отворени са. Гледат право в мен.

Но не са нейните очи.

Цветът е изчезнал. Това момиче е сиво, безцветно фотокопие на сестра ми.

На моята Лес.

Не мога да помръдна. Чакам я да мигне, да се изсмее, да покаже, че си прави тъпа, шибана шега. Чакам сърцето ми отново да затупти, дробовете ми отново да засмучат въздух. Чакам някак да си възвърна контрол върху тялото, понеже не знам какво му става. Не съм в състояние да го командвам. Чакам и се питам колко още ще издържи да се преструва. Колко дълго можеш да стоиш така с отворени очи? Колко дълго можеш да изкараш, без да дишаш, преди тялото ти да се сгърчи яростно от непреодолимата потребност за глътка въздух?

И колко дълго ще стоя така безпомощен, вместо да й помогна?

Ръцете ми посягат към лицето й, сграбчват я за рамото, разтърсват цялото й тялото, докато не се озовава в прегръдките ми, придърпвам я в скута си. Празното шишенце се изхлузва от пръстите й и се търкулва на пода, но аз отказвам да го погледна. Очите й са все така безжизнени и вече не гледат към мен, тъй като главата й непрестанно се изплъзва от дланите ми и пада назад всеки път, когато се опитам да я повдигна.

Дори не трепва, когато изкрещявам името й, не реагира и когато я зашлевявам, нито когато избухвам в плач.

Изобщо не помръдва.

Не ми казва, че всичко ще е наред дори когато и последната капчица въздух в гърдите ми рязко напуска дробовете ми, когато осъзнавам, че най-прекрасната част от мен си е отишла.