Карли Филипс
Обичай ме, ако смееш (5)

Пета глава

Рейф имаше голямо семейство. Наистина голямо семейство. Много хора, седнали около масата за вечеря, говорещи един през друг. Благодарение на взаимоотношенията в собственото й семейство, Сара никога не беше имала възможността да бъде част от голям и щастлив род. Ситуацията сега й беше чужда, но не и неприятна. Купите и подносите с храна се предаваха от човек на човек и скоро тя изгуби представа какво точно е сложила в чинията си. Въпреки че вече беше вечеряла, не можа да откаже на щедрото предложение на госпожа Манкузо.

А и всичко ухаеше наистина превъзходно.

Рейф се наведе към нея и й прошепна:

— Можеш да си сложиш каквото ти се яде и просто да подадеш другата храна нататък.

Дрезгавият му глас и топлият му дъх по врата й учестиха пулса й и тя не можеше да се съсредоточи върху нищо друго. Колко близо беше до нея. Грубият мъжествен аромат на тялото му.

Към Сара полетяха въпроси от всички страни на дългата маса, състезаващи се за вниманието й.

— В Ню Йорк ли си родена?

— Рейф наистина ли ти спаси живота?

— Какво е да си жена полицай?

Въпросите бяха бързи и нетърпеливи и тя едва смогваше да отговори, преди да я попитат нещо друго.

— Харесва ли ти да живееш в Манхатън?

— Наистина ли сте гаджета с Рейф?

Последният въпрос я накара да онемее. За нещастие, той имаше същия ефект и върху останалите. Всички замълчаха и се обърнаха към нея в очакване на отговор.

— Сара и аз сме приятели — намеси се Рейф, за да я измъкне от неловката ситуация. — Добри приятели. — Той посегна и стисна леко крака й под масата.

Целта му беше да я успокои, но топлата му длан с нежни пръсти върху бедрото й имаше точно обратния ефект. Приятно напрежение се разля по цялото й тяло.

Сексуално напрежение.

Копнеж.

Желание.

Откакто майка му ги изведе от верандата, не бяха оставали насаме, за да му обясни защо беше дошла.

Един поглед към него преди малко на верандата — небрежен и секси, но едновременно мил и внимателен — я накара да фантазира какво ли би било да се отдаде на привличането помежду им. Да види докъде ще ги отведе желанието. И сега беше очевидно. Нямаше никакво съмнение дали и той изпитва същото. Нямаше друга жена помежду им.

Сара се опита да преглътне, но гърлото й беше пресъхнало. Вдигна чашата си и бавно отпи глътка вода.

Усети побутване и погледът й срещна чифт любопитни кафяви очи.

— Харесваш ли чичо Рейф? — попита я Тони, чаровното момиче, с което вече се беше запознала.

Сара прехапа устни.

— Много го харесвам — призна тя тихо.

— И аз. Чичо Рейф е готин. Дори ми даде съвет за едно момче.

— Така ли?

Тони кимна.

— Той каза, че мъжете обичат да се чувстват необходими и трябва да се престоря, че имам нужда от помощ за ударите по софтбол, за да ме забележи.

— За какво си говорите, дами? — Рейф прегърна с ръка стола на Сара и се наведе към нея.

Топлината на тялото му за момент я зашемети.

— Тони ми казваше, че си й дал съвет за момчетата.

Той се ухили.

— Не беше точно по моята част. Отдавна не съм се заигравал с противоположния пол.

Сара се зачуди дали изказването му е буквално, или преносно. След проваления си годеж, дали не беше потърсил утеха с други жени? Или е останал сам?

— Но дадох всичко от себе си, за да помогна на любимата си тринадесетгодишна племенничка — засмя се Рейф.

Тони се присъедини към смеха му.

— Ами в понеделник съм на лагер и ще ти кажа как е минало. Ще ме извините ли? Приключих с храната — смени темата Тони в подходящия момент.

— Бягай — подкани я майка й с жест през масата.

— Чу ли това? — Рейф погледна сестра си с изненада.

Жената кимна.

— Майките чуват всеки въпрос на децата си, независимо дали в момента ги слушат, или не. Сара, имаш ли голямо семейство?

— Всъщност не. Винаги сме били само аз и татко.

— О, съжалявам. Не предполагах, че майка ти е починала.

Сара се насили да се усмихне, без да се изненада от предположението.

— Не е. Напусна ни, когато бях на четиринадесет.

Рейф се почувства напрегнат.

— Джоана, по-кротко с личните въпроси.

Сара оцени, че се опитва да пощади чувствата й, но нямаше нужда.

— Съжалявам. Просто се опитвам да я опозная — Джоана погледна Сара извинително.

— Няма проблем, добре съм. Не се притеснявай за това — успокои я Сара, изненадана, че наистина го мисли.

Въпреки че обикновено не обсъждаше личния си живот, непредубеденото отношение на всички беше освежаваща промяна и тя дори почувства, че иска да отговори на въпроса.

— Майка ми не можа да се примири да бъде съпруга на полицай. Опасността и паниката, ако телефонът звъннеше, докато татко беше на смяна. — Сара сви рамене. — Просто не можа да го понесе.

В действителност майка й вероятно не беше могла да се справи и с майчинството, защото си беше тръгнала, за да бъде по-свободна. Беше заминала за Лос Анжелис и никога не погледна назад. Нито позвъня. Но Сара имаше баща си и двамата все още бяха неразделен екип.

Джоана поклати тъжно глава.

— Вероятно не предполага колко много е загубила.

Сара сви рамене.

— Може би си права.

— Ако си се нахранила, искаш ли да тръгваме? — попита Рейф. Той очевидно вече беше изморен от семейството си.

— Когато си готов.

Отне повече от половин час да се сбогуват с всички и Сара да отговори на въпросите колко време ще остане и къде е отседнала. При споменаването на „Легло и закуска при Ейнджъл“ братът на Рейф, Ник, изхвърча от къщата, а входната врата се затръшна след него.

— Не му обръщай внимание — прошепна Рейф и сложи ръка на гърба й. — Много му се събра напоследък.

Сара кимна съчувствено. Ставаше въпрос за двама души, не ченгета, които не можеха да спасят брака си. Поредното доказателство да не очаква щастлив край и съвместно бъдеще от никого.

Все пак двамата с Рейф успяха да тръгнат и той я закара с открития си джип до къщата на езерото. Въпреки че беше на по-малко от километър разстояние, домът беше уединен и изолиран, почти извън града. Рейф направи толкова много завои по непознати улички, че тя се отказа от опитите да се ориентира, докато не стигнаха до табелка с надпис „Частен път. Не преминавай“. Рейф направи рязък завой в една отбивка, която Сара не би забелязала сама. От там пътят беше неосветен, заобиколен от високи дървета и зеленина.

Рейф беше мълчалив и съсредоточен в пътя, докато тя се наслаждаваше на вятъра в косата си и музиката от радиото. Тишината помежду им както винаги беше успокоителна.

Най-накрая той спря пред слабо осветена къща и изключи мотора.

— Ей — гласът й наруши тишината. — Това изглежда е най-усамотеното място, което можеш да намериш.

Той кимна.

— Точно както ми харесва. — Облегна ръка на волана и се обърна към нея. — Кракът ти създава ли ти проблеми, или ще можеш да се разходиш по плажа?

— Ще мога. Леките разходки са препоръчителни за мен.

— Добре тогава.

Двамата тръгнаха по брега към скромния му дом. Тя не можеше да откъсне поглед от плавните му движения, докато бавно крачеха по песъчливата пътека.

Още по-трудно й беше да откъсне очи от красивото му лице.

— Мястото е прекрасно. Не знам как изобщо би могъл да го напуснеш — призна тихо.

Той се усмихна.

— Езерото? Къщата? Трудно ми е да ги оставя. Но семейството? Не толкова.

Шумната семейна сбирка беше малко уморителна, но нямаше как човек да не забележи колко сплотени бяха всички.

— Те са обичливи и грижовни. Обичат те. А и са забавни.

Деца, който говореха през възрастните. Възрастни, които се надвикваха помежду си. Като мираж за живот, за който тя дори не си беше мечтала като малка.

— Забавни? — Той спря, обърна се и постави ръка на челото й.

— Какво правиш? — попита го.

— Проверявам за температура.

Усмивката му имаше необикновено въздействие върху нея, а допирът на ръката му… Докосването беше горещо и събуди емоции и желания, за които беше мечтала толкова често, но не можеше да повярва, че са истински.

— Е, кажи ми. Защо си тук? — Дрезгавият му глас ускори пулса й още повече.

— Трябваше да напусна града — призна тя и му разказа как „Ергенският блог“ я беше поставил на фокус след заминаването му, как изведнъж се бе появила статия за водещата й роля като свидетел по делото за убийство и колко скоро след това последваха първите заплахи.

— Съжалявам, че те оставих на кучетата. Никога не бих предположил, че блогърът ще подгони теб.

— Знам. Просто не мога да се доверя на друг да ми пази гърба. Знаех, че тук с теб ще бъда в безопасност. — Сара вдигна поглед към него, като се молеше той да не забележи в очите й чистото желание, което изпитваше в сърцето си.

Той посегна и внимателно закрепи кичур коса зад ухото й.

— Няма да позволя на никого да те нарани — обеща с дрезгав и решителен глас.

— Знам. — Наистина го познаваше добре. — Двамата сме добър екип. Съжалявам, че просто изникнах пред дома ти, но в своя защита ще кажа, че се опитах да ти се обадя.

Рейф трепна.

— Обхватът тук е непостоянен и тъй като всички са на ръка разстояние, не следя дали телефонът, е с мен и включен.

— Оставих съобщение.

Този път той изстена.

— Нямам навик да ги прослушвам. Явно не съм видял да се изписва твоят номер, иначе щях да ти се обадя.

— Това е защото се обадих от еднократен телефон с ограничени повиквания.

— Умно — кимна одобрително. — Сега като го споменаваш, си спомням няколко обаждания от непознат номер.

— Ами, така или иначе съм тук. Надявам се, че нямаш нещо против изненадата.

— Ако си в опасност у дома, радвам се, че си дошла тук.

— Както каза Куп, ние двамата с контузии сме като един напълно здрав човек.

— Прекрасен начин да погалиш егото ми — ухили се Рейф.

— Няма да ме притесниш. Егото ти е достатъчно добре. Как са другите части от теб? — попита го Сара.

— Учудващо се чувствам доста добре. Ти как си?

Тя сведе поглед. Беше оставила шината в къщата за гости.

— Сигурна съм, че си забелязал накуцването.

— Ами болката? А подвижността? Ще можеш ли…

— Не знам — прекъсна го тя. Не искаше да обсъждат бъдещето на кариерата й точно сега. — Времето ще покаже.

Той сведе глава.

— Добре казано.

Още нещо, което харесваше у Рейф. Той инстинктивно знаеше кога да се отдръпне.

— Виж, има един малък проблем.

— Какъв?

— Стаята при Ейнджъл е свободна само за две нощи. Мога да позвъня в другите хотели в околността, но не знаех, че ще има толкова популярен фестивал тази седмица. Може и да не намеря нищо.

Рейф отхвърли притесненията й с едно махване на ръката.

— Няма нужда да го правиш. Може да останеш при мен. Тя въздъхна облекчено.

— Надявах се, че ще го кажеш.

Между тях оставаше само едно нещо. Думите бяха неизречени и все пак оглушително силни. Тя преглътна трудно, защото знаеше, че трябва да изрече мислите си открито.

— Ами ние? Ами това, което каза онази вечер на покрива?

— Казах много неща. Просто за да сме наясно, кое точно имаш предвид? — попита той. По настоятелния му поглед личеше, че си спомня много добре.

Сара събра малкото си останала смелост. Не можеше да спре да мисли за думите му. За това, което намекваха. Трябваше да знае.

— Каза, че съм разкошна. Че имам убийствени извивки. Когато го прочетох в блога, не знаех дали го мислиш, или си бълнувал от кръвозагубата. После бяхме свързани като двойка и не можех да спра да си мисля…

— За? — попита я с дрезгав глас.

Секси.

Очите му се впиха в нейните.

Въздухът около тях трептеше в очакване.

— За привличането, което винаги сме имали. И за всички неизречени неща.

Ръцете му обгърнаха лицето й.

— Нещо като това ли? — Рейф наведе глава и устните му докоснаха нейните.

Тя изстена тихичко и той покри устните й със своите, оставяйки целувката да говори вместо него. А тя беше красноречива, езикът му дразнеше нейния и разпалваше чувствата, за които и двамата мечтаеха. Помежду им прехвърчаха искри, възхитителни, сладки и неоспоримо жадни за още.

О, да. Не си беше въобразила привличането. И определено не е било само от нейна страна.

Сара обви ръце около врата му и го целуна в отговор. Лятната горещина отстъпваше на огъня в кръвта им. Цялото му тяло излъчваше желание и тя се притисна жадно в него. Той се подчини и започна да редува дълги, бавни целувки с леки, бързи ухапвания. Една прекрасна прелюдия към близкото бъдеще.

Сякаш нямаше край. Тя не знаеше колко дълго стояха там, ръцете му — вплетени в косата й, пръстите й — впити в меката материя на дрехите му, устните му — любещи нейните.

Неочаквано я стресна шумът от мотор.

Сара отскочи назад точно когато моторът спря и силен мъжки глас извика.

— Предполагам, че трябва да си прибера дъската за шах и да си вървя у дома.

— Правилно си предположил — извика Рейф в отговор и помаха на човека в лодката.

Проклятие! Не беше ли логично, че чичо му Пиро ще прекъсне най-хубавия — и най-лош — възможен момент?

Най-сетне Рейф бе вкусил какво би могло да бъде, ако той и Сара просто последваха инстинктите си, и то се бе оказало дори по-експлозивно от фантазиите му. А ако не ги бяха прекъснали, Рейф щеше да доведе нещата до логичното им заключение още тук на брега. Най-накрая щеше да разбере какво е чувството да бъде част от Сара. След появата на чичо му Пиро обаче ситуацията придоби реални измерения. От всички иронии в живота му, тази трябваше да е най-лошата. Жената на мечтите му имаше нужда от неговата защита, щеше да живее под един покрив с него и очевидно го желаеше. Но да получат това, което и двамата желаеха, щеше да бъде грешка по повече причини, отколкото той можеше да измисли на момента.

Моторът запали отново, малката лодка се обърна и потегли обратно в посоката, от която бе дошла.

— Кой беше това? — попита Сара, загледана в проблясващата вода.

— Чичо ми Пиро. Женен е за сестрата на баща ми. Всъщност е тъст на Ник. Страда от безсъние и често идва насам за игра на шах или просто да поговорим. — Рейф прокара пръсти през разрошената си коса. — Както стоят нещата в градчето, със сигурност скоро пак ще го срещнеш.

Тя се усмихна.

— Очаквам го с нетърпение. — Замълча и се приближи до него с палаво пламъче в очите. — Така… докъде бяхме стигнали?

Сара искаше да продължат от там, докъдето бяха стигнали. И той го искаше. Но някой трябваше да разсъждава трезво и за двамата. Колкото и да беше трудно, Рейф отстъпи назад и демонстративно скръсти ръце.

— Какво има? — Объркване и болка пробягаха по лицето й.

Болката й го прониза право в сърцето.

Рейф наведе глава. Последното, което искаше, бе да я нарани, но тя беше попитала за чувствата им и той нямаше избор, освен да бъде откровен с нея.

— Не разбирам. И двамата сме необвързани, нали? — попита Сара, преди той да успее да обясни. Гласът й потрепери и го накара да се почувства още по-зле.

— Така е — той кимна отривисто.

— И освен ако не бъркам сигналите, ти искаше тази целувка колкото и аз?

Тя се целеше точно в сърцето на проблема. Още нещо, което харесваше у нея — мразеше празните приказки.

— Права си, така е.

Сара постави ръце на бедрата си.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ние. Кратка свалка няма да завърши с нищо по-различно от болка и разбити сърца и за двамата.

В момента брат му живееше в истински ад заради жена, с която заедно искаха еднакви неща в началото на връзката си. Защо доброволно да се поставя в същата ситуация със Сара — негова пълна противоположност, когато от самото начало знаеше как ще завършат нещата?

Сара си пое дълбоко въздух, гърдите й се надигнаха и спуснаха под блузата й, а Рейф се подготви за спор.

— Прав си — тя вдигна ръце в знак на отстъпление. — Мислех си същото. — Обърна му гръб, загледана в езерото, и обви ръце около тялото си.

За утеха?

Или за да се стопли?

Той застана зад нея и я придърпа към себе си, за да я стопли. Последно докосване, преди да я закара обратно до Ейнджъл за през нощта.

Когато свежестта на гората се смеси с аромата на тялото й, Рейф си пожела да може да забрави опасенията си и да потъне в нея. Все пак той беше истински почитател на свалките и отдавна не беше имал възможност за такова нещо. Нищо нямаше да му хареса повече от това да зарови мислите си и себе си дълбоко в изкусителното тяло на Сара. И ако тя беше коя и да е жена, може би щеше, да го направи.

Но Сара не беше просто поредната навита мацка. Тя означаваше нещо за него. Беше така от самото начало. Тази целувка без съмнение му показа защо трябваше да й устои — инстинктът му подсказваше, че това ограничено време с нея никога нямаше да му бъде достатъчно.

А краткият период от време беше всичко, което тя някога щеше да си позволи.