Карли Филипс
Обичай ме, ако смееш (15)

Петнадесета глава

Пиро харесваше и уважаваше Рейф, затова взе съвета му присърце. След края на играта се прибра направо вкъщи с намерението да убеди съпругата си, че на света не съществуват други жени за него, но тя беше дълбоко заспала, с кутия кърпички на нощното шкафче.

Когато на сутринта той се събуди и тръгна за работа, Вивиан все още спеше. Пиро се отправи към офиса си, построен на същата земя, на която отглеждаха подправките в оранжерии с регулираща се температура и напояване, за да осигурят здрави и пресни растения през цялата година. Целият му ден премина в срещи, работи и по време на обедната почивка. Към пет следобед беше готов да приключи за деня.

Спря в магазинчето за цветя с надеждата да убеди съпругата си, че стресът му няма нищо общо с чувствата му към нея. В ръцете си държеше огромен букет червени рози в кристална ваза, който му пречеше да вижда. Блъсна се неволно в някого на тротоара.

— Извинете! — каза той и се задържа да не падне.

— Няма проблем. И без друго те очаквахме.

Пиро изпусна цветята и вазата се пръсна на парчета.

 

 

Рейф си взе бърз душ, докато Сара се чу с капитана. Докато тя се къпеше, той сложи маринованите пържоли на скарата в градината. Благодаря ти, мамо, помисли с усмивка. По-рано успя да се чуе с нея и да я помоли да провери алармата и да зареди хладилника. Тя се беше погрижила за всичко, докато той помагаше на Сара да разпусне. Рейф подреди бутилка студено бяло вино, готовите пържоли и царевични питки на масата за пикник в градината.

Сара излезе от къщата. Мократа й коса падаше по раменете й, оръфани къси дънкови панталонки излагаха на показ дългите й крака и боси стъпала, а широката тениска с изрязано деколте я правеше още по-неустоимо секси.

— Какво е всичко това? — попита тя и обходи с поглед масата.

— Вечерята е сервирана. Сядай.

— Виж ти, каква приятна изненада.

Той сви рамене.

— Достатъчно просто е, за да мога да се справя.

Тя се засмя и опита от храната.

— Превъзходно е! — облиза се след първата хапка.

— Ще предам на мама, че харесваш марината й — каза той с усмивка.

— Ама че лошо момче си — замахна към него с вилицата си по детски и се присъедини към смеха му.

— Не получавам ли точки, че се сетих?

— За идеята — да — как изобщо можеше да устои на чаровната му усмивка, зачуди се Сара.

Приключиха вечерята тихо и с чаши вино в ръка се преместиха на люлката на верандата. Сара сви крака под себе си и бавно отпи от виното си, докато неприкрито наблюдаваше Рейф.

Той протегна ръка по облегалката на люлката и пръстите му докоснаха рамото й.

— Разкажи ми за семейството си?

Тя сбърчи нос.

— Наистина ли? Защо?

Той направи гримаса.

— Защо винаги ме разпитваш, когато се опитвам да те опозная по-добре?

Тя замълча и отпи от чашата си.

— Просто никой не ме е питал преди.

— Ааа. Искаш ли да знаеш защо?

Тя кимна.

— Защото преди мен си излизала само с мъже, заинтересувани от едно-единствено нещо — каза той многозначително. — Та, разкажи ми за семейството си. Каза, че всички са ченгета?

На работа тя се възхищаваше от уменията му за разпит. Извън работата можеше да мине и без тях.

— Всички са ченгета. Дядо ми, баща ми, чичо… — замълча умислена. — Леля ми беше първата жена полицай в семейството — продължи с гордост.

— И всички са разведени?

Трябваше да предположи, че той ще стигне до темата рано или късно.

— Да, всички са разведени. С едно изключение — призна тя, като се сети за братовчедка си.

— Значи непременно искам да чуя за него.

— За нея.

Очите му се разшириха от изненада.

— Наистина ли, кажи веднага.

Сара въздъхна.

— Да, наистина. Братовчедка ми Рената. Живее в Хобокан.

— Ню Джърси.

— Да. Рени твърди, че е по-лесно да се справя със семейния живот извън Манхатън — каза тя замислено. Братовчедка й много й липсваше. — Когато живееше в града и беше необвързана, излизахме често.

— А сега?

Сара сви рамене.

— Не толкова. Различни градове, различни начини на живот, с нейния брак и моята необвързаност. Но когато бяхме деца, бяхме неразделни — тя преплете пръсти, за да покаже колко привързани бяха наистина.

— Липсват ти срещите с нея, нали? — попита той.

Разбираше я толкова добре.

— Как разбра?

— Може би има нещо общо с това колко се радваш на откаченото ми семейство.

Тя не можа да прикрие усмивката си.

— Ами да, така е.

— Тогава защо не опиташ да прекарваш повече време с Рената?

Защото всеки път, когато видеше братовчедка си със съпруга и семейството й, Сара се чувстваше потисната. В миналото не беше съвсем сигурна какво провокираше чувствата. Но сега осъзна, че тъгата й идваше от това да наблюдава щастието на братовчедка си и семейството, което самата тя никога нямаше да има заради решенията, които умишлено вземаше.

Решения, които имаха смисъл, напомни си Сара.

— Прав си, трябва да прекарвам повече време с нея — каза накрая на Рейф.

Приключила с темата, Сара стана и влезе в къщата.

Рейф я остави да се прибере. Каквато и да беше причината, разговорът за щастливо омъжената й братовчедка я разстрои. Той не искаше да я натъжава, но не можеше да отрече, че се радва на пропукването в бронята й, с която се бранеше от идеята за щастливо съвместно бъдеще.

Мобилният му звънна. Той го извади от джоба си, погледна номера и простена.

— Здравей, лельо Ви — поздрави през стиснати зъби.

— Здрасти, съкровище. Той отново избяга.

Нямаше нужда да пита за кого говори тя. Главата му започна да тупти и той стисна основата на носа си.

— Лельо Ви, изпратих ти по електронната поща снимка на колата му пред къщата на Йона вчера вечерта. И му казах да се прибере и да се помири с теб. Не го ли направи?

Тя подсмръкна звучно в слушалката.

— Снощи и сутринта не се видяхме, била съм заспала. Но се прибра от работа без настроение и не каза и дума по време на вечеря. Почти не яде от моите маникоти! И после съобщи, че трябва да излезе. Не каза къде. Просто тръгна!

Това беше. Рейф търпя достатъчно игричките на Пиро.

— Ще се погрижа, лельо Ви.

Няколко минути по-късно той и Сара отново обикаляха града в търсене колата на Пиро.

— Мислиш ли, че играе карти? — попита Сара.

— Не знам какво прави, но очевидно крие нещо, а аз ще стигна до дъното на цялата история.

Само че този път нямаше и следа от колата на Пиро пред нито една от къщите на другарчетата му по покер. Смътно чувство на безпокойство обзе и двамата.

— Какво искаш да предприемем сега? — попита Сара.

Рейф направи обратен завой и се насочи към къщата на леля си.

— Ще го изчакаме да се прибере у дома и ще разберем какво става веднъж и завинаги.

За щастие не им се наложи да чакат дълго. Колата на Пиро паркира на алеята малко след тях. Не беше късно през нощта, все още беше нормален час, в който Пиро да свърши някаква поръчка, но той щеше да каже на съпругата си, ако беше това.

Рейф отвори вратата на колата си и направи жест на Сара да го последва.

— Последния път говорих с него като мъж с мъж. Този път и двамата ще го разпитваме — промърмори той.

— Пиро! — извика Рейф, преди чичо му да изчезне в дома си.

— Рейф, изплаши ме — ръката на по-възрастния мъж се стрелна към гърдите му. — Какво правиш тук?

— Ще си поговорим и този път няма да ми пробутваш глупости.

Рейф изчака Пиро да се реши или да измисли правдоподобно извинение и да се изсули.

— Прав си — каза той вместо това. — Не мога да се справя сам.

Изненадан, Рейф премести поглед от Пиро към Сара.

Тя сви рамене също толкова учудена.

— Искаш ли да влезем? — попита Сара внимателно.

Доброто ченге и лошото ченге. Играеха старите роли съвършено.

— Ти си такова мило момиче — усмихна й се Пиро и се обърна към Рейф. — Толкова мило момиче.

Рейф поклати глава. Знаеше, че възрастният мъж ще се изниже, ако му позволят.

— Искаш ли да влезем да поговорим?

— Не! — Пиро махна с ръка. — Не искам Вивиан да чуе нищо от това. Достатъчно разстроена е, а това съвсем ще я довърши — той си пое въздух — дълбоко и измъчено.

Един поглед към умореното му изпито лице убеди Рейф, че чичо му наистина се измъчва.

— Какво става? Кажи ни.

— Може би можем да помогнем — допълни Сара.

— Надявам се, защото аз не мога да направя нищо повече. Как е възможно един толкова простичък жест на добрина да доведе до подобно нещо?

Рейф постави ръка на рамото на чичо си.

— Защо не започнеш от началото — може би тогава щяха действително да разберат проблема.

— Да. Добре. Виж, когато се ожених за леля ти, открих, че тя е… как да го кажа деликатно?

Рейф направи физиономия, защото предчувстваше накъде точно отива разговорът.

— Просто го кажи бързо и дай нататък.

— Моята Вивиан е ненаситна. Необходим е истински мъж, за да може да издържи на темпото й. Притесних се, че ще я разочаровам, и говорих с лекаря, който ми даде няколко мостри, виагра.

Бузите на Рейф пламнаха от смущение. Наистина не искаше да води подобен разговор със съпруга на леля си.

— Продължи — подкани го Сара, без да обръща внимание на силното неудобство.

— Подейства, но не можех да взема рецепта. Нали разбираш? Представи си какво ще стане, ако аптекарката Гертруд научи? — възрастният мъж потрепери. — Мой приятел ми каза за свой приятел, който пък имал приятел в Канада с достъп до неограничени количества виагра. Свърза ме и скоро станах… бях в готовност, когато се налагаше.

Рейф си спомни коментарите пред бръснарницата и осъзна, че е бил прав за лекарствата на чичо си.

— Но какво общо има това с измъкването ти от къщи в безумни часове? — Рейф започваше да се изнервя от всичката натрупана излишна и смущаваща информация. Искаше му се Пиро да премине на същественото.

— Ще стигна и до там.

— Не бързай — усмихна се Сара и погледна Рейф предупредително.

— Споделих малката си тайна с групата за покер и те ме помолиха да взема и за тях. Свързах се с човека и скоро установихме график. Срещахме се, давах му поръчки и взимах хапчетата.

Рейф повдигна учудено вежди.

— Значи отиваш при него, когато изчезваш от къщи без причина?

Пиро кимна.

— Да, а понякога момчетата искат да се видим на по-усамотено място, за да дадат поръчка и да приберат хапчетата. Или не искат другите да разбират, че също използват, или ги е страх да не ги спипат вкъщи. А и клиентелата ми бързо се разрасна.

— Търгуваш с канадска виагра и това толкова те разстройва? — попита Рейф ужасен.

— Това не е всичко — Пиро бръкна с ръце в джобовете си и пристъпи нервно от крак на крак.

— Стигна дотук — окуражи го Сара внимателно. — Можеш да ни кажеш и останалото.

— Двама мъже ме заговориха на фестивала и казаха, че искат да се свържат с моя доставчик, за да разнасят истински наркотици от тук до Манхатън с камионите за доставка на „Пикантна тайна“ — продължи Пиро с треперещ глас. — Отказах, разбира се. Не съм дилър на дрога.

Рейф предположи, че сега не е моментът да спори за понятията.

— Е?

— Най-напред изгоря шатрата на Ейнджъл и те бяха категорични, че ще стигнат до семейството ми, ако не им съдействам. Затова се съгласих. Но си спечелих малко време. Казах им, че не мога да се свържа с доставчика си преди уговорената среща, което е лъжа. Днес ме намериха отново и ми дадоха срок до петък да задвижа нещата. Или ще изпълнят заплахата си.

Рейф се зачуди как един толкова обикновен човек беше успял да се забърка в нещо толкова опасно.

— Направи много добре, че ни каза — успокои го Сара. — Рейф и аз ще измислим план…

— Те казаха, че ще бъде жалко да я наранят… но не мисля, че Биф и Тод ще се поколебаят да посегнат и на брат ти. Толкова съжалявам! — Пиро трепереше силно.

— Биф и Тод са дилъри на наркотици? — гласът на Сара се извиси в нощта.

— Тихо! — напомни й Рейф. — Господи, наистина си загазил — каза той на чичо си.

Пиро, с вид на стар и болен човек, срещна гневния поглед на племенника си.

— Казах, че съжалявам.

— Трябваше веднага да дойдеш при мен.

— За да ме погледнеш както ме гледаш сега? Най-напред си помислих, че ще им откажа и те ще си отидат.

Господи, колко беше наивен, помисли си Рейф.

— После реших, че мога да ги размотавам, докато измисля нещо. Но най-вече се страхувах да не ме изпратиш в затвора. Колко дълго смяташ, че бих издържал със съкилийник на име Големия Ал?

Рейф погледна към ясното звездно небе и искрено се помоли за търпение.

— Радвам се, че ми каза — сега трябваше да измисли план. — Днес е вторник. Имаме четири дни.

Сара постави ръка на рамото на Пиро.

— Не можеш да направиш нищо повече. Защо не се прибереш и не си починеш?

— И успокой леля Ви, докато си у дома — напомни му Рейф. — Ще държим връзка.

— Благодаря ви! — без предупреждение Пиро се хвърли в ръцете на Рейф.

Той нелепо потупа възрастния мъж по гърба и го отдели от себе си.

— Ще измислим план — обеща му искрено.

Сара срещна с поглед неговия и наклони глава — нейният начин да му подскаже, че има идея. Не беше изненадан, че е измислила нещо толкова бързо, и не за първи път беше дяволски щастлив, че беше тук с него.

 

 

В дома на Рейф Сара се обади на чичо си Джак, който не й беше истински чичо, но беше много добър приятел на баща й от дните в полицейската академия. Той беше пенсиониран кадър на Отдела за борба с наркотиците, но все още имаше контакти в администрацията и можеше да я насочи към кого да се обърне.

Тя затвори мобилния на Рейф и влезе обратно в кухнята, където го завари да си сипва чаша скоч.

Не го обвиняваше.

— Добре ли си? — попита го.

Той кимна.

— Просто не мога да повярвам, че Пиро е снабдявал възрастните мъже в градчето с виагра — поклати глава изумено.

Сара се засмя.

— Той е голям образ, но наистина вярвам, че го е правил с благородна цел.

— Свърза ли се с приятеля на баща си?

— Оставих съобщение на чичо Джак, че е спешно. Ще звънне на мобилния ти веднага щом го получи.

— Благодаря. Щом нещата са задвижени, ще проверя секретаря.

— Рейф натисна бутона на телефонния секретар на кухненския плот.

— Сара, Куп е. Остави ми този номер за спешни случаи. Спешно е. Обади ми се колкото се може по-скоро.

Бип.

Веднага започна друго съобщение.

— Капитан Ходжис е. Обади ми се — изръмжа той.

Сара простена. Рейф се съгласи с нея. Както вървеше днешният ден, никое съобщение не можеше да е добра новина.