Метаданни
Данни
- Серия
- Най-приемливи ергени (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Love Me If Dare, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Гергана Драйчева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Корекция и форматиране
- Regi(2020)
Издание:
Автор: Карли Филипс
Заглавие: Обичай ме, ако смееш
Преводач: Гергана Драйчева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Санома Блясък България
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт
Коректор: Елка Николова
ISBN: 978-954-399-040-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11072
История
- —Добавяне
Четиринадесета глава
Рейф не беше изненадан — Пиро действително играеше покер. Направи снимка на колата му пред дома на Йона Фрай, която щеше да покаже на леля си за доказателство. Но освен това Рейф искаше да говори с чичо си и да го убеди да изясни нещата със съпругата си, за да не се налагат повече подобни тайни разследвания.
Погледна Сара. Тя седеше до него, търпеливо опряла глава на прозореца, докато чакаха Пиро да излезе от бараката.
— Някога замисляла ли си се да работиш като частен детектив? — попита я Рейф.
Тя се обърна към него.
— До днес изобщо не исках да мисля за никакви алтернативи.
— Какво се промени днес? — полюбопитства изненадан.
Сара все още гледаше към улицата.
— Осъзнах колко обсебваща и егоистична съм била да мисля, че животът ми е приключил, защото не мога да упражнявам професията, която искам.
— И защо така изведнъж промени нагласата си? — И за какво друго може да се отнася промяната, зачуди се той.
— Заради Ейнджъл. Представи си какво е да ти кажат, че никога няма да имаш деца.
Той присви поглед и игнорира хилядите мисли, които споменаването на деца предизвика в ума му.
— Ти искаш деца? — попита изненадан.
Все пак децата обикновено бяха резултат от дългосрочна връзка, нещо, което Сара не искаше.
— Не аз — Ейнджъл. Говорихме си за това какво искам от живота и аз казах, че никога не съм се замисляла. Че винаги съм искала да бъда ченге, но заради травмата на коляното това може и да стане невъзможно. Тя каза, че знае какво е да преосмислиш ценностите в живота си, защото винаги е искала да бъде майка. И после е разбрала, че не може. — Сара пое дълбоко въздух и издиша леко като въздишка.
— Сара…
Тя поклати глава.
— Просто се чувствам такава егоистка, задето се самосъжалявам, че може и да не бъда полицай. Тя никога няма да има деца. Това е много по-тежък удар и виж колко бързо се е възстановила. Дори е щастлива. Затова си помислих, че е време да погледна какви други възможности имам за бъдещето си.
Тя определено се бореше с проблемите си и някаква смесица от гордост, удоволствие и малко болка премина през Рейф едновременно.
— Никога не трябва да се сравняваш с другите — каза той в опит да я успокои и да я върне към реалността. Проблемите на всеки човек бяха еднакво важни.
— Ейнджъл каза същото. Но ако имам уроци за научаване, нямам против да ги науча. Ако тя може да преодолее трагедията си, аз мога да се стегна и да намеря нова цел.
— Да, можеш — каза той дрезгаво.
Беше достатъчно умен да не изтъква, че в думите й се долавя оптимизъм. Или че щом можеше да преосмисли какво иска в кариерата си, то с личния й живот може би не беше по-различно. Беше решил да спазва ново правило — да не обсъжда нищо, което можеше да развали хармонията помежду им.
Каквито и изводи да следваха, тя трябваше да ги направи сама.
Замълчаха отново, докато Пиро не се зададе от двора зад къщата.
— Веднага се връщам — Рейф слезе от колата и настигна чичо си на края на пътеката.
Сара чакаше в колата.
— Рейф? — попита Пиро.
— Не се шашкай. Просто трябва да поговорим — той замълча и се зачуди как да поднесе нещата, без реално да му казва какво е поискала леля му от него. — Всичко наред ли е вкъщи?
Пиро присви очи.
— Защо да не е?
— Леля Ви е разстроена, притеснява се, че се държиш странно напоследък и по-често излизаш навън. А аз забелязах, че в последно време си много тих.
Той отхвърли притесненията на Рейф с едно махване.
— Добре съм. Всичко е наред.
— Тогава защо леля Ви смята, че си имаш друга? — попита Рейф неловко, но колкото се може по-деликатно.
Очите на Пиро се отвориха широко от учудване.
— Тя е казала това? И те е изпратила да ме попиташ?
Рейф наведе глава.
— Нещо такова. Виж, ти си тук, където се очаква да бъдеш, както и предполагах. Но тя каза, че понякога излизаш в необичайни часове и казваш, че отиваш да играеш, когато всъщност не се събирате. И познаваш леля Ви — представя си най-лошото и измисля всякакви невероятни сценарии — Рейф отказваше да се замисли какви точно. — Какво става? И как мога да помогна?
— Нищо — Пиро не го погледна и нервно пристъпи от крак на крак.
Очевидно лъжеше.
— Хайде де. Като мъж на мъж. Ако има нещо, което искаш да ми кажеш, готов съм да те изслушам.
Пиро замълча. В последвалата тишина Рейф се надяваше, че обмисля да му се довери.
— Няма нищо.
По дяволите. Все пак Рейф реши да направи последен опит.
— Знам, че не е лесно да се живее с нея, но ти я обичаш, нали?
Пиро вдигна ръка към сърцето си.
— С цялото си сърце.
— Добре. Тогава направи и на двама ни услуга. Прибери се при съпругата си. Убеди я, че всичко е наред и ти не… търсиш утеха при друга. — Така Рейф нямаше повече да се унижава по такъв начин.
— Разбира се, че не търся утеха при друга! За мен не съществува друга жена.
Рейф пристъпи напред и сложи ръка на раменете на чичо си.
— Тогава къде отиваш, когато не се събирате за покер?
Пиро поклати глава и изпъчи рамене. Направо почервеня от гняв.
— Не може ли човек да има малко лично пространство? — попита той. — Имам нужда от време за себе си, това е всичко.
Лъжеше.
Рейф имаше твърде много опит със заподозрени, които ставаха нападателни, когато не искаха да отговорят, за да не разпознае поведението на Пиро.
— Добре. Ако някога искаш да говориш, аз съм насреща. Но засега се прибери у дома и успокой леля Ви, става ли?
Чичо му кимна и тръгна към колата си, като остави Рейф без отговори и с тягостното чувство, че нещо изобщо не беше наред.
Къщата за гости на Ейнджъл имаше четири спални, три, от които бяха пригодени за гости. Две от тях бяха заети от постоянно присъстващите Биф и Тод, а в третата почиваше двойка от Кънектикът. Семейството си тръгна късно в неделя следобед, когато фестивалът приключи официално. Останаха само Биф и Тод. Престоят им нямаше определен край, защото твърдяха, че са в командировка по работа, но сега, след фестивала, планираха да останат още.
Което автоматично означаваше, че Ник нямаше да ходи никъде в скоро време. Той беше отседнал при Ейнджъл след пожара в петък вечер. Не можеше да нарече разтегаемия диван в малката стаичка удобен, но поне можеше да държи любимата си под око. Неразрешеният случай с палежа още беше твърде ярък в съзнанието му, а и идеята за двамата мъже под един покрив със съпругата му не му беше по сърце.
Оценяваше възможността да се събуди и да види най-напред нея. Тя приготвяше обилни закуски за гостите си, видимо доволна от ролята си на домакиня, и го канеше да се присъедини към тях за сутрешното кафе.
Той се съгласяваше и беше убеден, че храната е най-вкусната, която беше опитвал през шестте месеца от раздялата им. Господи, как му липсваха домашните й гозби.
Но не толкова, колкото му липсваше тя.
Напомни си, че одобряването им зависи и от двамата. Ейнджъл му предложи възможността да се съберат отново, но сдобряването им зависеше от това да преодолеят нещата, които ги бяха разделили в самото начало. Ник трябваше да преодолее антипатията си към бизнеса на Ейнджъл, ако искаше да оправи брака си. Сега това беше по-лесно, защото той успя да види колко много Ейнджъл се радва на своето начинание и работата си с клиентите. Тя заслужаваше щастие след всичко, през което бяха преминали, и той никога нямаше да й отнеме тази радост. Но докато не признаеше загубата им, докато не говореше за нея с него и не преживееха мъката си заедно, не поотделно, той не можеше просто да го приеме и да продължи, сякаш нищо трагично не се беше случило.
В понеделник на обяд Рейф и Сара влязоха в „При Мо“ — най-големия ресторант в града. Когато Ник се обади на Рейф и го помоли да се видят, той се съгласи на среща по обяд, защото искаше да изчака алармената компания да довърши новата система. Освен това по-късно през деня последните гости вече щяха да са напуснали района. Ако Рейф щеше да води Сара в града, искаше да види колкото се може по-малко непознати лица.
Барът беше пълен с редовните клиенти, включително чичо му Пиро и счетоводителят, който беше нов в занаята, но не и в градчето. Сепаретата също бяха пълни, но съпругата на Мо, Надийн, им посочи масата, където Ник ги очакваше. Като цяло всичко изглеждаше нормално.
Рейф понечи да тръгне към брат си, когато Сара го дръпна за ръката и го спря.
— Какво има? — попита той.
— Ник иска да говори с теб. Може би трябва да изчакам отвън — предложи тя.
— Не — Рейф нямаше да я остави сама. — Ела и седни с нас. А и трябва да обядваш — като хвана ръката й по-здраво в своята, той я поведе към масата.
Ник се изправи да ги поздрави.
— Хей! Благодаря, че дойдохте.
— Няма проблем — Рейф се дръпна, за да пусне Сара да седне, преди да се отпусне до нея.
Тя беше неспокойна, откакто тази сутрин говори по телефона с капитана. Въпреки че тормозеше някакъв мъж от ситито, „Ергенският блог“ не пропускаше да напомни, че Рейф и Сара са заедно в родния му град. Тя, за да опознае семейството му, докато самият той опознаваше нея по-добре.
Капитанът се бе опитал да се обади на редактора на „Дейли Поуст“ и да го помоли да спрат да публикуват информация за местонахождението на Сара, но според първата поправка и правото на свободно изразяване, нямаше основание „Ергенският блог“ да бъде спиран и редакторът отказа. Сара се чувстваше като ходеща мишена.
Именно заради това Рейф не се отделяше от нея.
Аида, сервитьорката, се доближи до масата им да ги поздрави и да вземе поръчката.
— Е, какво има? — попита Рейф.
— И аз това искам да знам. Разбрахте ли нещо за това кой е причинил пожара?
Рейф поклати глава. Беше звъннал няколко телефона същата сутрин.
— Пожарният инспектор може да потвърди само, че е палеж. Щатската полиция, която се е заела със случая, е разпитала свидетели, но никой не е видял нищо конкретно. Не знаят нищо, най-просто казано.
Ник се намръщи.
— Ами ти, Сара? — попита той с по-тих глас. — Някакви новини от Ню Йорк?
Тя поклати глава.
— Според нашия капитан, мъжът, срещу когото трябва да свидетелствам, самодоволно намеква, че ще му се размине. Окръжният прокурор разбира думите му като предупреждение да внимавам. Но всичко е предпоследно.
— И сега се оглеждаме за всеки подозрителен тип, когато туристите вече ги няма в града — допълни Рейф. — Да ти хрумва някой?
За негова изненада Ник кимна.
— Познай кой не напусна града?
Рейф присви очи.
— Биф и Тод — продължи Ник, преди Рейф или Сара да успеят да отговорят.
— Какво правят още тук? — попита Рейф.
— Казаха, че са в бизнеса с вино и мислех, че вече са си тръгнали — включи се Сара.
— Обядът е готов! — Аида пристигна с ръце, пълни с чинии, и бързо им сервира всичко. — Да желаете нещо друго?
— Кетчуп за сандвича — отвърна Ник.
— И още кафе би било страхотно — Сара вдигна празната си чаша.
— Връщам се след миг — обеща Аида.
— Ще помоля капитана да провери тези двамата — каза Рейф за Биф и Тод. — Можеш ли да вземеш пълните им имена от Ейнджъл? — попита той брат си.
— Ще го направя.
Рейф отхапа от сандвича си с пуешко.
До него Сара бодна от салтата си, а бдителният й поглед обиколи помещението. Очевидно се интересуваше повече от клиентите, отколкото от храната.
Рейф знаеше, че не може да направи нищо, за да я разсее, затова продължи да разговаря с брат си за дребни неща, докато тримата приключиха обяда си. Скоро след това платиха и излязоха отново навън, в горещия и влажен летен ден. В сравнение с уикенда, когато фестивалът беше в разгара си, сега улиците бяха празни, а хората предпочитаха да са по домовете си, където климатиците ги спасяваха от високите температури.
— Ник, Сара, Рейф! — Ейнджъл извика имената им и изтича към тях. — Няма да повярвате! Аз не мога да повярвам!
— Какво става? — попита Ник първи.
— Току-що ми се обади един от редакторите в „Дейли Поуст“ в Манхатън! Ще включи моята къща за гости в статия за идеалните летни бягства! — Ейнджъл буквално трепереше от възторг.
— Това е същият вестник, който публикува „Ергенският блог“ — отбеляза Рейф предпазливо.
— Точно така са разбрали за хотела — обясни Ейнджъл с по-премерен тон. — Виж, знам, че сгреших, като помогнах на „Ергенският блог“ да научи къде си, но не мога да не се радвам на подобна реклама.
— Разбира се — подкрепи я Ник за всеобща изненада.
— Да — съгласи се Рейф. — Просто колкото по-малко реклама получава малкият ни град, толкова по-добре ще бъде, според мен. Поне докато не дойде време за Сара да се върне отново в града. — Погледна я притеснено, но не можа да разчете емоциите от изражението й.
— Аманда Стивънс, това е редакторката, ще дойде утре за лично впечатление. Ще вземе интервю и ще доведе фотограф, който да направи снимки. И моментът е отличен, защото тази сутрин Биф и Тод решиха да се преместят в „Хилтън“ до края на почивката си, така че имам свободни стаи.
— Биф и Тод са се изнесли? — попита Сара, видимо също толкова учудена, колкото и Рейф.
— Казаха, че ще са наоколо — отвърна Ейнджъл. — Но искаха басейн и фитнес, които само голям хотел може да им предложи.
Двамата се държаха много необичайно — помисли си Рейф.
— Всички гледате странно — погледът на Ейнджъл се премести от Рейф към Сара. — Пак ли обърках нещо? — попита тя смутено.
Рейф не искаше да я разстройва. Тя беше невинен наблюдател на цялата драма и заслужаваше своя успех.
— Не си направила нищо лошо и е страхотно, че си развълнувана — успокои я Сара. — Страшно се радвам за теб!
Ейнджъл се усмихна.
— Трябва да почистя за гостите и да сготвя. — Тя закрачи надолу по улицата, но неочаквано се обърна към тях. — Ник?
— Да?
— Ще дойдеш ли да ми помогнеш?
Ник замълча, очевидно изненадан от молбата.
— Върви — Рейф смуши брат си в ребрата.
— Трябва да отида на работа.
— Обади се, че си болен.
Ник кимна, мисълта му видимо набираше скорост.
— Добра идея. Идвам! — провикна се той към съпругата си. — До скоро, братле.
Рейф се усмихна.
Ник помаха и тръгна към съпругата си.
Най-сетне сами, Рейф се обърна към Сара.
— Искаш ли почивка от всичко това? По-късно може да измислим какво ще правим с редакторката.
Очите й светнаха.
— Винаги. Какво имаш предвид?
— Да излезем с лодката. Далеч от хора, места и неща — любимото му място, което искаше да сподели с нея. — Навита ли си?
Тя кимна.
— Звучи приказно!
Сара стоеше права и се опитваше да балансира, вперила съсредоточен поглед пред себе си, докато Рейф придвижваше малката лодка в езерото. Не се виждаше друга лодка наоколо. Спокойствието и усамотението ги заобикаляха от всички страни. Вятърът рошеше косата й, а слънцето топлеше тялото й и освобождаваше съзнанието и духа й.
— Неописуемо е! — провикна се тя към Рейф.
— Радвам се, че ти харесва.
Повече й харесваше гледката. Не гората и прекрасните брегове, а голият до кръста Рейф, обут в плувни гащета, които се смъкваха надолу и разкриваха загорялото му тяло и стегнатия корем. Там беше и белегът — постоянно напомняне, че се беше жертвал за екипа.
За нея.
Слънчеви очила скриваха очите му, а вятърът отмяташе тъмната му коса от челото, което му придаваше хлапашки вид.
Оценяваше факта, че той беше усетил напрежението й и я доведе тук да разпусне. Рейф винаги знаеше какво да каже или направи, за да подреди нещата в нейното малко кътче от света.
— Била ли си на лодка някога преди? — попита той, като намали мотора.
Сара махна косата от лицето си.
— Брои ли се фериботът до Статуята на Свободата?
Той се ухили.
— Не съвсем.
— Тогава не.
Тя се отпусна на една от напречните дъски, които пресичаха лодката по ширина, и се излегна назад, подпряна на ръцете си.
— Да разбирам ли, че си отраснал на лодка? — попита го.
Той кимна.
— Татко често ни извеждаше. Веднъж — момчетата, друг път — момичетата. Понякога прекарвахме цял ден само с него и обикновено това бяха най-хубавите дни — отвърна той, потънал в спомени за доброто старо време.
Тя се усмихна.
— Звучи прекрасно.
— Така беше. Винаги съм си казвал, че един ден ще разхождам и моите деца с лодката.
Желанието, веднъж изречено, застана помежду им и Сара ясно си представи Рейф и сина му или дъщеря му заедно на тази лодка. Картината я жегна, накара я да се почувства меланхолична и тъжна, защото знаеше, че тогава отдавна щеше да си е отишла от живота му.
Обикновено не се самозалъгваше, но напоследък изглежда беше способна само на това. Е, стига толкова. Кога друг път щеше да има възможността да се наслаждава на лятото от лодка в езерото?
Сара се покашля.
— Водил ли си някога приятелка на езерото? — попита тя.
Рейф вдигна очилата си и срещна погледа й, очевидно изненадан от въпроса.
— В гимназията, ако успеех да убедя татко да ми даде лодката и омаех момиче да ми се довери само в езерото — намигна й той.
— Лошо момче ли беше? — беше любопитна каква репутация бе имал.
— Задръж малко — той се обърна и пусна котва.
После пристъпи към нея и седна на същата греда, което не остави място за съмнение, че е истинско лошо момче.
— Така, до къде бяхме? А да, бил ли съм лошо момче? Хмм. Бях момчето, за което всеки знаеше, че иска да напусне малкия град колкото е възможно по-скоро. Това ме правеше рискован избор.
— Мога да си представя.
Той се ухили.
— Обзалагам се, че щях да те омая да дойдеш на лодката ми.
Тя поклати глава и се засмя.
— Вече го направи.
— Добре… А ти какво хлапе беше?
Сара реши, че е честно да му отговори.
— Предвид факта, че почти цялото ми семейство бе в полицията? Доста усърдно го раздавах като добро момиче — тя направи гримаса при спомена. — Но в същото време бях много твърдоглава, имах собствено мнение и исках нещата да стават по моя начин, което бързо ориентираше момчетата. Няма смисъл да казвам, че наваксах и станах по-привлекателна за противоположния пол.
— Не думай — той проследи с пръст контура на банския й костюм.
Сара потрепери от горещото докосване, което изпрати пламъци в стомаха, между краката и по цялото й тяло. Облиза сухите си устни.
— Правил ли си някога секс на лодка?
Очите му потъмняха от желание.
— Не.
Тя огледа гората около блестящото езеро.
— Мислиш ли, че някой може да мине и да ни види? — попита нервно.
Рейф се засмя.
— Нима голямата страшна полицайка я е страх да не я хванат?
— По-скоро да не ме изложат.
Той се изправи и се огледа продължително.
— Няма, ако побързаме.
Сърцето й прескочи удар.
— Тогава какво чакаш? — едва разпозна дрезгавия си глас.
Рейф се наведе към нея и притисна устни към нейните, съблазняваше я с горещите си целувки. Последва я, когато тя се излегна на дъската и се плъзна върху нея, докато ерекцията му не се опря в основата на корема й. Тя се вкопчи в раменете му, докато езикът й го подлудяваше, любеше се с неговия и го увличаше в чувственото удоволствие. Долови влагата между краката си и желанието й да го почувства в себе си стана непоносимо.
Устните му се отделиха от нейните и последваха контура на лицето й и по-надолу, очертавайки с мокри целувки ключицата и гърдите й. Езикът му бавно рисуваше лениви кръгове между тях. Тя изстена и се изви под него, силно, но далеч не достатъчно възбудена.
С едно дръпване на връзката, Рейф разхлаби сутиена на банския й. Свали го и нежно улови гърдите й с ръце.
— Без значение колко пъти те виждам така, всеки път спираш дъха ми.
Отдаден на целта си, той плъзна ръце надолу по тялото й към основата на бедрата.
Сара трепереше от докосването му. Още веднъж той дръпна и развърза банския й, хвърляйки и бикините на дъното. Тя сви колене и в същия миг той проникна дълбоко в нея.
Тя издиша шумно, пое го целия и двамата започнаха съвършения си танц.
Малко по-късно, вече напълно облечени, те се приближаваха към брега. Сара стоеше до Рейф, вятърът рошеше косата й, а ръката му държеше нейната, докато се движеха към дома му.
Дом.
Сара наистина трябваше да си тръгне от там, преди да свикне прекалено много с думичката.