Карли Филипс
Обичай ме, ако смееш (13)

Тринадесета глава

Гласът на Сара накара Рейф рано да стане от леглото. Не беше спал цялата нощ, атакуван от мисли, за които не искаше да си спомня. Нуждаеше се от кафе и се насочи към кухнята, където я завари да седи на един от столовете. Беше в бели дънки, с ефирна лилава блуза без ръкави и боса.

Говореше по телефона.

Не му се налагаше да прави кафе, защото на масата имаше гореща кана. Топло, мило чувство се прокрадна в гърдите му, преди той безмилостно да го потъпче. Не й беше мястото тук. Тя не се чувстваше у дома си и не се радваше на къщата му. Просто имаше нужда от неговата закрила и той й беше предложил безопасно място да се скрие. Точка по въпроса.

Сипа си чаша кафе. Имаше нужда от пълната сила на кофеина, за да може да седне на масата до нея.

— Добре съм. Какво са написали в блога? — попита Сара човека от другата страна на линията. — Кажи ми внимателно.

Докато слушаше отговора, очите й се отвориха по-широко и по лицето й се изписа изумление.

— Това е толкова невярно! Това е нарушаване на личната неприкосновеност, ето какво е — тя въздъхна и изчака минутка. — Да, прав си. Не трябва да се ядосвам за неща, които не мога да контролирам.

Рейф отпи голяма глътка кафе. Беше го направила силно, точно както той го обичаше.

— Ще се чуваме. Чао, татко — затвори телефона и се обърна към него. — Баща ми — обясни излишно.

— Всичко наред ли е у дома?

Тя кимна и го изгледа колебливо. Опитваше се да прецени сутрешното му настроение.

Той не беше в настроение да демонстрира емоциите си.

— Какво е написал блогърът, че си така разстроена?

— Нещо за това колко хитро използваме фестивала, за да прикриваме тайните си срещи — каза тя неопределено.

Той присви очи.

— И? Трябва да има и друго, за да си толкова разстроена.

Сара въздъхна.

— Добре — стана, взе чашата си и отиде до мивката, за да я измие. — Блогърът пише, че както са изглеждали нещата на танците, явно сме открили любовта. Силно препоръчва свежия въздух край езерото на всички, които търсят същото — тя затвори кранчето и избърса ръцете си, без да се обърне и да го погледне.

— Предполагам, че блогърът не знае всичко — каза той и се засмя пресилено.

— Предполагам, че някой на танците ни е предал — игнорира тя саркастичния му коментар.

— Вероятно. Сигурен съм, че Ейнджъл не би го направила отново.

— Съгласна съм. Татко обеща да ме държи в течение за новите публикации по темата.

— Това е добре.

Настъпи мълчание.

Не уютната, спокойна тишина, която обикновено споделяха, а неловко, напрегнато мълчание.

Оставаха им поне двадесет и четири часа преди градът да се опразни и да могат да излязат навън спокойни, че Рейф ще разпознае всеки, който не е от района. Той нямаше да издържи да бъде затворен в къщата при подобно напрежение.

— Какъв е баща ти? — попита я с любопитство.

Сара отпусна рамене, успокоена от неутралния му въпрос, и лека усмивка изви устните й.

— Той е висок и сърдит, отвън изглежда точно като типичното старовремско не-искаш-да-се-забъркваш-с-мен ченге. Но всъщност е голяма душичка.

Очевидно споделяха силна връзка помежду си.

— Каза, че той те е отгледал, след като майка ти ви е напуснала?

Тя се настани обратно на стола до масата.

— Така е. Къщата премина от постоянните крясъци и кавги към спокойна тишина. Татко не е словоохотлив, но когато има да каже нещо, обикновено е важно — подпря се с лакът на масата и се отпусна, за да събере мислите си. — Мисля, че той ме научи колко важна е тишината — проговори накрая.

— Това е важно качество за един полицай.

Тя кимна.

— Разбира се, аз бях пълна противоположност. Говорех непрестанно за всичко и за нищо. Прибирах се от училище и му разказвах как е минал денят ми, от уроците през момичешките проблеми и момчетата. Бързо се научи, че трябва да ме слуша или сама ще го накарам — тя се засмя. — Накрая започнахме да се балансираме един друг — загледа се в празното пространство пред себе си, очевидно потънала в спомени.

Рейф искаше да чуе повече, затова уважи паузата и също замълча.

— Мислех, че баща ми ще е тъжен, след като мама ни напусна, но не беше. Беше дори по-щастлив, по-отворен към света. И предполагам, че виждайки това, инстинктивно съм асоциирала самотата с щастието — тя премигна рязко и неочаквано погледът й спря върху Рейф, отначало предпазливо, сякаш се страхуваше, че е казала твърде много.

Той искаше още.

— Ами връзките? Баща ти излизаше ли по срещи?

Тя кимна.

— Ако излизаше с някоя, чувах името й известно време. После той неочаквано спираше да говори за нея. Питах го и той ми казваше, че било време да продължи напред — тя сви рамене, сякаш нещата бяха наистина толкова прости. — После той намираше друга и нещата следваха познатия ход. Жените в живота му никога не навлизаха в моя, не оставяха някаква следа в ежедневието ни. За мен това изглеждаше като съвършения живот за едно ченге.

За Рейф това звучеше адски самотно. Никога да не допускаш интимност и чувства в отношенията си, винаги да продължаваш напред, преди да си се сближил истински.

Сара се бе потопила в спомени и с това му даде по-добра представа за себе си, отколкото той се беше надявал. Сега разбираше как се бяха формирали очакванията й за брака и връзките. Още в детското й съзнание бракът беше синоним на нещастие, а кратките бурни връзки — напълно достатъчни.

Повече не можеше да я вини, че иска нещата между тях да останат прости и започва да се паникьосва и да издига стени, когато почувства нещо повече. Но вместо да го обезкуражат, чувствата й само му дадоха надежда. Ако бяха в Ню Йорк, тя можеше просто да се върне в апартамента и уединения си живот. Но тя беше залостена тук, докато не преминеше заплахата и не дойдеше моментът да свидетелства на процеса. Което означаваше, че няма къде да избяга и да се скрие от чувствата си.

Рейф имаше само един начин да я спечели. Трябваше да я кара да чувства отново и отново, докато дойде време да си тръгне от тук.

После, когато се върнеше към живота си в Ню Йорк, щеше да се моли самотата й да я изпрати обратно при него.

Късмет, пожела си иронично.

 

 

Рейф беше прекарвал много часове сам в дома си, като истински се наслаждаваше на спокойствието и тишината в малката къща. Но неделята се превърна в най-дългия ден в живота му само благодарение на присъствието на Сара. Тя се сви на дивана с книга в ръце, придърпа одеяло върху краката си и се зачете. Не правеше нищо, за да привлича вниманието му, но това беше без значение.

Беше си взела душ и сега ухаеше на комбинация от себе си и неговия шампоан, така че всяко вдишване само изостряше сетивата му допълнително. Всеки път, когато тя помръднеше, Рейф поглеждаше над вестника, който безуспешно се опитваше да чете. Накрая се усети, че наблюдава начина, по който светлината от прозореца се отразяваше от русите й коси. Прииска му се да вплете ръка в косата й и… толкова много искаше да я люби.

Когато майка му се обади, за да му напомни за семейната вечеря, на която бяха поканени, задължението му се стори като истинско облекчение.

— Нека говоря със Сара и ще ти звънна — каза той и затвори, преди майка му да е успяла да му изброи всички причини Сара да пожелае да вечеря със семейството.

Вероятно защото майка му щеше да бъде права. Сара се разбираше със семейството му повече от задължителната учтивост. Радваше се на всеки от тях — от майка му и баща му, които изненадващо не я притиснаха за отношенията й със сина им, до сестрите му, с които я беше видял да разговоря предния ден на фестивала. Предполагаше, че е лесно за външен човек да възприеме семейството му като новост и да се забавлява. Въпреки че трябваше да признае, че те вече не го дразнеха както преди.

С възрастта идва и разбирането — осъзна бързо иронията.

— Да говориш с мен за какво? — попита Сара и остави книгата в скута си.

— Майка се обади да ни покани на вечеря.

Очите й светнаха.

— Ооо, с удоволствие. Мислиш ли, че е безопасно?

— Който и да те преследва, просто не иска да свидетелстваш. Не мисля, че има проблем да отидем на семейна вечеря, където познаваме всички.

Тя кимна.

— Добре. Така, какво мога да занеса?

— Себе си. Майка не очаква да се появиш с нещо.

Сара отметна одеялото от краката си и стана. Рейф не знаеше, че е обула къси панталонки.

Къси, къси панталонки. Изрязани, разкъсани, съблазняващи панталонки.

Господи как я желаеше!

— След като се появих неканена предния път, сега искам да занеса нещо. Имаш ли против да преровя кухненските шкафове?

— Давай. Какво търсиш?

— Основни продукти за торта — отвърна му, докато вече проверяваше шкафовете и беше извадила брашно и захар, преди да отвори хладилника за мляко и яйца. — Имаш всичко, което ми трябва — констатира изненадана.

— Майка поддържа хладилника зареден, а ако й кажа, че идвам, зарежда и с всички по-нетрайни продукти.

— Късметлия!

Отвори друг шкаф и го затвори, после направи същото още няколко пъти, очевидно в търсене на нещо съвсем конкретно.

— Какво търсиш?

— Форма за торта — отвърна му през рамо.

Той повдигна вежди.

— Ами, имам форми за еднократна употреба като тези — отвори по-висок шкаф и извади алуминиевите тави, които използваше за мариноване на месо за барбекю в градината.

— Ще свършат работа. Благодаря.

Ако Рейф се чувстваше, неспокоен преди, то състоянието му граничеше с лудост, когато Сара започна да приготвя тортата в неговата кухня, чувствайки се като у дома си сред вещите му, тананикайки, сякаш е правила това цял живот.

— Знам, че помогна на Ейнджъл с пайовете, но не знаех, че можеш да печеш сама.

Тя срещна погледа му с развеселени очи.

— Много неща не знаеш за мен. Баща ми не беше много добър в кухнята и аз поех щафетата. И понеже той рядко се сещаше да купи торта за рождените дни, аз ги правех сама и това се превърна в традиция. Разбира се, тази няма да има глазура.

Тя постави ръце на кръста и се смръщи на тортата във фурната.

— Освен ако не купим от магазина на път.

Той поклати глава и се засмя.

— Няма проблем.

— Добре. Благодаря — Сара се обърна и започна да почиства кухнята, за да отвлече вниманието си от постоянното присъствие на Рейф.

Тортата беше чудесна идея и беше успяла да я ангажира, за разлика от книгата, която с часове неуспешно се опитваше да чете. През цялото време съзнаваше, че не може да запомни дори ред и постоянно започваше от начало. Всичко това само защото Рейф седеше в същата стая, мърдаше неспокойно в стола си, правеше се, че чете вестник и я наблюдаваше, като мислеше, че тя не го вижда.

Настроението му се беше променило след разговора им сутринта. Вече по-спокоен, той изглеждаше някак съзерцателен. Сякаш търсеше нещо, което щеше да му помогне да я разбере по-добре.

Тя самата понякога не можеше да се разбере. Как той очакваше, че ще успее?

Почисти съдовете, в които забърка тортата, и ги сложи в миялната, преди да почисти плотовете. Тортата имаше нужда от още половин час и тя нави часовника да й напомни.

Приключи и въздъхна доволна. Обърна се и се изненада да види Рейф до себе си.

На сантиметри от нея.

Погледът му беше настоятелен и пронизващ, изражението му не издаваше нищо.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Всичко. Ти, аз, в една къща, в една и съща стая, да се преструваме, че не се гледаме. Да се желаем.

Устата й пресъхна.

— О!

— Точно!

— Не аз се отдръпнах — напомни му тя.

Той се намръщи.

— Не и физически, но със сигурност наби спирачки с онзи тост.

Сара отвори уста да възрази, но замълча. Не можеше да спори с истината. Но той искаше повече, отколкото тя можеше да му даде.

— Искам да предложа нещо — плъзна пръст по носа й. — Отново брашно — вдигна пръст за доказателство.

Потръпна от докосването му, гърдите й се стегнаха, зърната й набъбнаха.

— Каква е идеята? — успя да попита.

— Предлагам да се върнем към предишните отношения, без никакви обсъждания, които могат да нарушат баланса.

Думите му я озадачиха. Секс — без да обсъждат какво значи. Секс — без обещания. Така започнаха и тя наистина се радваше, но откакто произнесе тоста на глас — приятели с екстри, в гърдите й беше заседнала буца. И сега, когато той действително започваше да приема молбата й, нещо в нея искаше да заплаче.

После Рейф я целуна и тя искаше само него.

Целувката започна в кухнята и не я интересуваше, ако завършеха там. Сара обви ръце около врата му и го придърпа към себе си. Отвори устни и остави езикът му да се плъзне между тях и да я побърка. Рейф я дръпна към дивана. Дрехите им останаха някъде по пътя.

Той легна и я притегли върху себе си, прониквайки в нея жадно и ненаситно. Тя ахна от чувството за пълно сливане. Всяко движение на бедрата му, всеки тласък, с който потъваше по-дълбоко в нея, я водеше към безмерното удоволствие, където оргазмът беше само на секунди разстояние.

Тогава Рейф забави темпото. Започна да я целува дълго и жадно, повтаряйки с език движенията на телата им преди минути. Всеки нерв от тялото й беше възбуден до крайност, готов да изгуби контрол, а сега напрежението намаля, все още силно, все още там. Искаше да я подлуди отново.

Той погали гърдите й и започна бавно да масажира зърната й с пръсти.

Сара изстена. Докосването беше толкова хубаво, че тя започна да движи бедрата си в кръг, жадна за по-твърдо докосване. Искаше й се да бъде по-груб. Да го почувства как пулсира в нея и я кара да свърши.

Той хвана шията й с една ръка, плъзна другата по гърба й и направи точно това. Започна да се движи в нея бързо и силно и тя откликваше на всеки тласък, докато не изпадна в щастливо безметежие.

Рейф почувства оргазма й, плъзна се извън нея и обратно вътре, докато след няколко силни тласъка вече не чуваше, нито виждаше, само чувстваше как свършва в нея.

Не си спомняше кога се отпусна на дивана и кога тя се сгуши върху него. Когато отново дойде на себе си, чу накъсаното й дишане и то беше музика за ушите му.

— Сигурно ти тежа — проговори Сара бавно.

— Не мога да ти кажа. Не чувствам нищо.

Тя скочи от него, той се засмя и посегна да я улови, но пропусна.

— Шегувам се. Върни се тук.

Тя поклати глава.

— Душ. И после трябва да се оправя за вечерята при майка ти.

— Идвам след теб — постави ръка на очите си и простена.

Всеки път, когато си мислеше, че е открил решение за проблемите си със Сара, Рейф просто затъваше още по-дълбоко. Защото това не беше секс.

Защото той я обичаше.

Истината не беше нова за него и той не беше изненадан. Това специално чувство се беше зародило много отдавна, още докато бяха партньори. Оттогава просто растеше, понякога бавно, но беше винаги с него.

За съжаление, какво щеше да излезе накрая, беше извън неговия контрол.

 

 

Вечерята с родителите на Рейф винаги беше голямо събитие. Всеки член от семейството, който искаше да се присъедини, беше добре дошъл. Днешната компания включваше Пиро, леля Ви и за изненада на всички — Ник и Ейнджъл. Семейството беше толкова щастливо да ги види отново заедно, че никой не питаше нищо, от страх да не засегне болна тема помежду им.

Домашната торта на Сара беше истински успех. По-късно, когато бяха приключили с кафето и десерта, на групи се събраха в отделните стаи да си говорят.

Сара дръпна Ейнджъл настрани, за да се видят на спокойствие. Отново я успокои, че не й се сърди за станалото с „Ергенският блог“.

В същия момент Тони се появи в кухнята с развяна коса и доволна усмивка.

— Сара, познай.

— Какво? — попита тя любопитна.

— Имам си гадже — възкликна момичето радостно. — Пийт ме покани да излезем и аз се съгласих! Благодаря ти за съвета! — тя обви ръце около кръста на Сара и я прегърна силно.

Топло, почти майчинско чувство я изпълни от благодарността на Тони и сърдечната прегръдка.

— Радвам се, че можах да помогна — каза Сара, а гласът й потрепна.

Звъненето на мобилен телефон прекъсна разговора им.

— Това е той! — зарадва се Тони. — Отивам да вдигна на спокойствие — тя излезе от кухнята и остави Сара приятно зашеметена от емоция.

— Какво означава покани ме да излезем в днешно време? — попита тя Ейнджъл.

— От това, което чувам, означава, че се движат бавно, рядко си говорят на живо, пишат си съобщения и късат след около седмица — поклати глава и се засмя Ейнджъл.

Сара се изкиска.

— Радвам се, че не трябва да се справям с дъщеря тийнейджър — в същия момент тя осъзна какво казва и се ужаси. — Съжалявам. Не исках… Ти не можеш… Не мислех…

— Спокойно, знам, че не си. Казах ти, продължих напред и го приех — успокои я Ейнджъл.

Сара не беше убедена, но искаше да разсее ефекта от думите си.

— Изглежда вие двамата се разбирате добре — смени темата тя.

Ейнджъл кимна.

— Предпазливо се надявам.

— Толкова се радвам за теб!

— Благодаря — Ейнджъл се огледа, за да е сигурна, че са сами. — Съгласи се да посетим семеен консултант.

Сара кимна.

— Мисля, че това показва колко много иска да оправи нещата.

Ейнджъл сви рамене.

— И двамата се съгласихме да опитаме. Утре ще запазя час и ще видим. А какво става с теб? — попита умишлено, за да смени темата отново. — От пожарната и полицията казаха, че нямат улики за пожара. Открихте ли нещо повече? — погледът на Ейнджъл беше искрено загрижен.

— Нищо ново. Капитанът в моя отдел също не знае нищо и засега просто трябва да бъдем внимателни.

— Може би наистина е било случайност, деца са си играли с огън. Глупава и опасна, но случайност.

— Може би — допусна Сара. Беше по-добре за Ейнджъл да вярва в думите си.

— А… как стоят нещата с вас двамата? — Ейнджъл кимна леко към Рейф, който говореше с майка си.

Сякаш чул, че говорят за него, той се обърна и смигна закачливо на Сара, преди отново да насочи вниманието към майка си.

Тя преглътна трудно.

— Добре сме — ако смяташе стената помежду им за нещо добро.

Само че този път тя не беше издигната от Рейф, а от Сара, която беше объркана от това защо не се чувства толкова добре, колкото очакваше, когато получи това, което искаше.

— Неясно и неприемливо — ухили се Ейнджъл. — Признай си.

Сара си пое дълбоко въздух.

— Истината е, че аз не се обвързвам. Никога не съм го правила. Не вярвам в щастливия край заедно без особени усилия и отдаденост, а като се има предвид, че и двамата сме стресирани ченгета… — не довърши тя. — Виж, по-голямата част от връзките не се получават. Цялото ми семейство е идеален пример за това. Рейф и аз не гледаме на живота по един и същи начин. Не искаме еднакви неща.

— Какво искаш ти? — попита Ейнджъл, без да я съди, и Сара й беше благодарна за разбирането. Очевидно Ейнджъл познаваше отлично момента с усилията и отдадеността, които бяха част от всеки обикновен брак.

— Знаеш ли, всъщност никога не съм се замисляла истински, освен че винаги съм искала да бъда полицай. В гените ми е. Но контузията ми може да направи единственото, което някога съм искала, невъзможно.

— Което означава, че ще трябва да преосмислиш бъдещето си — Ейнджъл я погледна с разбиране и съчувствие. — Знам, че направих точно това, когато загубих детето си — сниши тя гласа си. — Всъщност имам две помятания, но семейството знае само за едното. Първото се случи толкова рано, че още не им бяхме казали за бременността.

— Толкова съжалявам.

— Благодаря. Но искам да кажа, че винаги съм смятала, че ще бъда майка. Мога да си представя как ти звучи, но това беше моята мечта. И един ден тя просто се изпари. Лекарят каза, че вероятно никога няма да мога да износя дете и изведнъж животът ми се оказа празен. Звучи ли ти познато? — попита я.

Неочаквано ужасът да не може да се завърне на активна служба изглеждаше безумен, в, сравнение с края на мечтата на Ейнджъл.

Сара сведе поглед засрамена.

— Сигурно ме смяташ за абсурдна. Стоя и се жалвам за евентуална загуба на работата си, когато ти не можеш да имаш деца — тя притисна длани към горящото си лице. — Много съжалявам.

— Не смей да съжаляваш! — сопна се Ейнджъл, видимо засегната. — Ничии мечти не са повече или по-малко значими от тези на другите. Просто се опитвам да ти кажа, че когато нещата изглеждат най-мрачни, винаги можеш да намериш нова възможност и дори да бъдеш отново щастлива.

— Благодаря ти — отвърна Сара, развълнувана от съпричастността на Ейнджъл. — Аз и ти споделихме много, нали? Може би, би могла да опиташ същото с Ник? — попита тя внимателно.

— Различно е да говориш с някого, който не споделя чувството — каза Ейнджъл с треперещ глас, очевидно разчувствана.

— Не казвай повече. Разбирам — отвърна Сара.

Ейнджъл протегна ръка.

— Не знам за теб, но имам нужда от хубава прегръдка.

Сара се усмихна и притегли Ейнджъл в сърдечна прегръдка.

За нейна изненада, това й помогна да се почувства много по-добре.

 

 

Малко по-късно Сара и Ейнджъл помагаха на майката на Рейф в кухнята, когато Рейф надникна в стаята.

— Мога ли да те отмъкна за минутка? — попита той.

Сара потърси с поглед разрешение от Мариана, защото не искаше да я оставя сама с всички съдове за миене.

— Върви! — усмихна се по-възрастната жена. — Вече приключвам — махна на Сара да тръгва. — Ти също, Ейнджъл. Отиди виж Ник — предложи тя направо.

Ейнджъл направи гримаса, но последва съвета на свекърва си.

Сара придружи Рейф до малко антре.

— Какво става?

— Пиро каза, че отива да играе покер, и леля Ви иска да го последвам — обясни той с досада, показвайки красноречиво какво мисли по въпроса.

— Дали наистина отива да играе покер?

Рейф кимна.

— Напълно възможно е. Но докато не го проследя няколко пъти и не убедя леля, това няма да приключи.

— Добре, какъв е планът?

— Когато Пиро тръгне, ще кажа, че е време и ние да вървим. Не мога да го последвам директно. Той познава колата ми и ще бъде твърде очевидно. Но познавам всички приятели, с които се събира да играе. Ще изчакаме известно време, после ще обиколим къщите, докато не намерим пред коя е спряла колата му, ще я снимаме и приключваме — звучеше повече развеселен, отколкото изнервен от идеята.

— Устройва ме. — Всъщност драмата на леля Ви беше вълнението и разнообразието, от които имаше нужда, за да забрави хаоса в собствения си живот.

 

 

Пиро не беше в настроение за покер с приятелите си, но това беше единственият начин да им каже новините. Йона Фрай разполагаше с идеалното място за покер през лятото — малка барака в задния двор, която беше преустроил в кът за срещи с момчетата. Фактът, че много отдавна не бяха момчета, изглежда въобще не ги притесняваше, когато се събираха да хапнат, пийнат и поиграят заедно.

Пиро изчака да изиграят няколко ръце и всички да се отпуснат в добро настроение, преди да направи съобщението си.

— Доставките ми временно ще намалеят.

Ърни удари картите си в масата.

— Това е неприемливо. Ухажвам Мери Браунщайн. Мина година, откакто почина Сидни, и тя е почти готова за следващата стъпка. Не мога да се явя с незареден пищов!

Ърни обожаваше да използва думата пищов, помисли си Пиро.

— Какво стана с последните хапчета, които ти дадох?

— Свършиха. Трябваше да взимам по едно всеки път, когато излизахме на вечеря. Нали знаеш, просто в случай че тя решеше да ме покани на кафе след това.

— Ами, просто ще трябва да я размотаваш известно време — защото Пиро нямаше да се срещне с доставчика в уговореното време.

— Защо не можеш да вземеш хапчета? — попита друг от приятелите му.

Пиро простена. Лъжа след лъжа.

— Защото доставчикът ги е свършил — излъга той. — Веднага щом получа, ще ви кажа.

— Добре — примири се Ърни и другите мъже промърмориха в съгласие.

Пиро имаше усещането, че не всички от тях имаха нужда от хапчетата. Те просто се бяха превърнали в сигурна застраховка, че ще бъдат във форма, независимо от всичко. Е, щеше да им се наложи да се справят сами.

Междувременно той не трябваше да се набива на очи и трябваше да продължи да размотава онези противни мъже. Дори не можеше да си помисли за думата наркотрафиканти, без да му призлее. Те се хванаха на скалъпеното му извинение, но той все още трябваше да измисли изход от кашата.

Обмисляше да поговори с Рейф. Ченгето се беше справяло с мъже и ситуации като тази и преди, но Пиро не беше невинен. Знаеше, че това, което прави, е напълно извън закона. Но не беше лош човек. Беше се уверил, че всичките му приятели са минали медицински преглед и нямат противопоказания, преди да им даде лекарството. Сега беше принуден да погледне на нещата през перспективата на Рейф и се засрами от това, което видя.

— Пиро, твой ред е — подвикна му Ърни. — Да не оглушаваш?

Не, но може би щеше да отиде в затвора.

Като ченге, Рейф можеше да няма друг избор, освен да го арестува. Мисълта ужаси Пиро. Той остаряваше. Беше слаб. Нямаше как да отиде в панделата.

Изигра картите си като в мъгла, без да спира да се надява на план, който да му помогне да спаси всички.