Уилям Блейк
Пред любима несравнима…

* * *

Пред любима несравнима

аз сърце излях;

да е скверна и неверна

никак нямах страх.

 

Ден не мина, в село мина

пътник, и кога

се огледах, що съгледах? —

сложил ми рога!

* * *

ЛЮБОВ търпи и опрощава,

не търси грешки, а прослава.

Крилата, волна, величава,

ума заключен разковава.

* * *

И стара съм, че и мома!

До днес — със себе си сама…

Сега, с плът лакома и будна,

скърбя, защо не бях разблудна?

 

Като момиче не можах

да се реша да сторя грях.

Опротивяха ми мъжете,

преди да скъсат мойто цвете.

* * *

В безплодна пустош сабя лъска,

проблясва сърп сред хлебна нива.

Но сабята, и смърт да съска,

не кара сърпа да добива.

* * *

„Имаш пълна крина зърно,

а полето тук е златно.

Който почвата обърне,

ще пожъне плод стократно.“

 

„В място пясъчно, ронливо,

по бих хвърлил семе живо.

Че във тебе, тлъста ниво,

гъсто никне бурен торен —

иска скубане из корен!“