Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (12)

Глава 12. Професор Умбридж

Шеймъс се облече със светкавична бързина следващата сутрин и напусна общата спалня преди Хари да си е обул чорапите.

— Не мислите ли, че се превръща в смахнат, ако стои в една стая дълго с мен? — попита високо Хари, когато робата на Шеймъс се изгуби от погледите им.

— Не се тревожи за това, Хари — промърмори Дийн, нарамвайки училищната си чанта — Той е просто…

Но очевидно не можеше да обясни какъв е Шеймъс и след кратка неловка пауза, го последва навън.

Невил и Рон погледнаха Хари, като казваха с очи — Проблемът-си-е-негов-не-твой, но Хари не остана много утешен. Колко още от това щеше да понесе?

— Какво има? — попита Хърмаяни няколко минути по-късно, настигайки Рон и Хари в общата стая и тримата тръгнаха за закуска — Изглеждате абсолютно… о, за Бога!

Тя погледна на таблото за обяви в общата стая, където имаше голям надпис:

ГАЛЕОНИ, ГАЛЕОНИ!

Джобните пари не ви достигат? Искате да спечелите малко злато? Свържете се с Фред и Джордж Уизли в Общата стая на Грифиндор за проста, почасова, напълно безболезнена работа.

/съжаляваме, но всичко е собствен риск от кандидатстващия/

— Те преминават границата — каза ядосано Хърмаяни, когато видя знака, който Фред и Джордж бяха заболи на плаката, поставяйки датата на първото посещение в Хогсмийд, която беше през октомври — Ще трябва да си поговорим с тях, Рон.

Рон изглеждаше доста стреснат.

— Защо?

— Защото сме префекти — отговори Хърмаяни, след като преминаха през портрета — Наша работа е да спрем всички тези неща.

Рон не каза нищо, а Хари намръщено изрази мнението си, че перспективата да се спрат Фред и Джордж е почти никаква.

— Както и да е, какво става, Хари? — продължи Хърмаяни, докато вървяха по стълбите, заобиколени от портрети на древни вещици и магьосници, всички от които ги игнорираха, заети със собствения си разговор — Изглеждаш наистина ядосан от нещо.

— Шеймъс нарече Хари лъжец, че Ти-Знаеш-Кой се е върнал — отвърна вместо него Рон.

Хърмаяни, от която Хари очакваше да реагира ядосано, направи гримаса.

— Да, Лавендър също мисли така — каза тя мрачно.

— Имали сте малък разговор с нея дали съм или не съм лъжец, който просто търси внимание, така ли? — попита високо Хари.

— Не — отговори спокойно Хърмаяни — Казах й да си затваря голямата уста за теб. И ще бъде чудесно, Хари, ако спреш да се заяждаш с Рон и мен, защото ние сме на твоя страна.

— Съжалявам — каза тихо Хари.

— Така е по-добре — каза с достойнство Хърмаяни — Не помните ли какво ни каза Дъмбълдор на празненството по случай края на миналата година?

Хари и Рон я погледнаха с празен поглед, а тя продължи:

— За Вие-Знаете-Кой. Дъмбълдор каза: — За него най-добрият подарък е разногласието помежду ни. Затова единственото ни оръжие е единството, взаимното доверие и истинското приятелство.

— Как можеш да помниш такива неща? — попита Рон, като я гледаше с възхищение.

— Слушам, Рон — отвърна Хърмаяни с рязка нотка.

— Аз също слушам, но не мога да кажа със сигурност какво…

— Точка — каза високо Хърмаяни — Това е нещото, за което говореше Дъмбълдор. Вие-Знаете-Кой се върна едва преди два месеца и всички започнахме да се караме помежду си. И предупреждението на Разпределителната шапка беше същото: бъдете заедно, бъдете единни.

— И Хари го получи предишната нощ — отвърна язвително Рон — Ако това означава, че трябва да се прегърнем със Слидерин… никакъв шанс!

— Добре, мисля, че ще бъде жалко да не опитаме поне малко да установим разбирателство между домовете — сопна се ядосано Хърмаяни.

Бяха излезли на главната площадка на стълбището. Няколко четвъртокурсници от Рейвънклоу пресичаха Входната зала, те уловиха погледа на Хари и побързаха да образуват по-сбита група, мислейки стреснато, че ще ги атакува докато са разпилени.

— Да, наистина ще трябва да се сприятелим с хора като тези — каза саркастично Хари.

Те последваха Рейвънклоувци в Главната зала, всички погледнаха инстинктивно към масата, когато те влязоха. Професор Гръбли-Планк разговаряше с Професор Синистра, преподавателката по астрономия, и отсъствието на Хагрид изпъкна веднага. Омагьосаният таван над тях откликна с ехо на настроението на Хари, беше покрит със сиви облаци.

— Дъмбълдор не каза колко време ще остане тази Гръбли-Планк — каза той, когато отидоха до масата на Грифиндор.

— Може би… — каза замислено Хърмаяни.

— Какво? — попитаха Хари и Рон в един глас.

— Може би не иска да привлича вниманието върху отсъствието на Хагрид.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита Рон с полуусмивка — Как можехме да не забележим?

Преди Хърмаяни да отговори, високо мургаво момиче с дълга коса тръгна към Хари.

— Здравей, Анджелина.

— Здравейте — каза тя — Добре ли прекарахте лятото? — И без да дочака отговор, продължи — Слушайте, бях избрана за капитан на отбора по куидич на Грифиндор.

— Чудесно — каза Хари, като й се усмихна, той се съмняваше, че Анджелина ще остане капитан толкова дълго колкото Оливър Ууд, което можеше да е само подобрение.

— Да, да, ние се нуждаем от нов пазач след напускането на Оливър. Тренировките са в петък и искам целия отбор там, ясно? Тогава ще видим и новото попълнение.

— О’кей — отговори Хари.

Анджелина му се усмихна и си тръгна.

— Забравих, че Ууд е напуснал — каза Хърмаяни, като седна до Рон и придърпа до себе си чиния с препечени филийки — Предполагам, че в отбора ще има големи промени.

— Сигурно — отвърна Хари, сядайки на пейката отсреща — Той беше добър пазач.

— Няма да е лошо да се влее свежа кръв в отбора, нали? — каза Рон.

С крясъци и профучаване стотици сови влетяха през прозорците. Те носеха писма и колети на собствениците си и пръскаха закусващите с капчици вода, тъй като навън валеше. Хедуиг никъде не се виждаше, но единственият кореспондент на Хари беше Сириус и той едва ли имаше да каже нещо ново на Хари, след като се бяха разделили само преди 24 часа. Хърмаяни изпи портокаловия си сок бързо, голяма сова носеше в човката си „Пророчески вести“.

— За какво все още получаваш това? — попита раздразнено Хари, като мислеше за Шеймъс, докато Хърмаяни пусна кнут в кутийката на крачето на совата — Не бих чел повече този парцал.

— По-добре е да се знае какво пише врагът — каза мрачно Хърмаяни, разгъна вестника, скри се зад него и не се подаде докато Хари и Рон не свършиха със закуската.

— Нищо — каза просто, нави вестника и го постави до чинията си — Нито за теб, нито за Дъмбълдор.

Професор Макгоногъл мина покрай масата им с програмите.

— Погледнете какво имаме днес! — изпъшка Рон — История на магията, двоен по отвари, пророкуване и двоен час по Защита срещу черните изкуства… Бинс, Снейп, Трелони и Умбридж в един и същ ден! Бих искал Фред и Джордж да побързат с изобретяването на тези Остъргващи Закусчици!

— Моето име ли дочуха ушите ми? — попита Фред, който заедно с Джордж седна на скамейката до Хари — Префектите на Хогуортс не биха искали да пропускат уроците си, нали?

— Погледни само какво имаме днес — тикна Рон програмата си под носа на Фред — Това е най-лошият понеделник, който съм виждал.

— Лоша работа, малко братче — каза Фред, като погледна колонката — Мога да ти дам Нуга за кръвотечение евтино, ако желаеш.

— Защо евтино? — попита подозрително Рон.

— Защото ще продължи да ти тече кръв, още не сме изнамерили антидот — каза Джордж, докато хапваше от херингата.

— Да ви е сладко — каза подтиснато Рон — Но мисля, че все пак ще вляза в часовете.

— И като говорим за вашите Остъргващи Закусчици — каза Хърмаяни, гледайки строго Фред и Джордж — не можете да подавате обяви за тестери на таблото на Грифиндор.

— Кой го казва? — попита удивено Джордж.

— Аз го казвам — отвърна Хърмаяни — И Рон.

— Не ме замесвай в това — бързо каза Рон.

Хърмаяни го погледна. Фред и Джордж се изхилиха.

— Скоро ще запееш друга песен, Хърмаяни — каза Фред, като ядеше дебело намазана с масло кифла — Започваш петата си година, не след дълго ще ни молиш за Закусчици.

— И защо след като започвам петата си година, ще искам Закусчици? — попита Хърмаяни.

— Петата година е годината, когато се държат изпитите за СОВА.

— Е, и?

— Тогава ще държите своите изпити, нали? Те ще ви накарат да държите до почервеняване носовете си — заровени в учебниците.

— Половината ни година мина в малки прекъсвания с приближаването на СОВА-та — каза щастливо Джордж — Сълзи и гневни изблици… Патриша Симпсън все още губи съзнание от това…

— На Кенет Таулър му излязоха циреи, помниш ли? — попита сияещ Фред.

— Това е защото му сложи в пижамата Булбадокс пудра — отвърна Джордж.

— О, да — разхили се Фред — Бях забравил… трудно е да се остави следа.

— Така или иначе, петата година е кошмарна година — каза Джордж — Ако ви интересуват резултатите от изпитите. Фред и аз си запазихте куража все пак.

— Да… запазихте си го, по три СОВИ всеки? — каза Рон.

— Да — отговори Фред — Но нашето бъдеще е вън от академичните постижения.

— Ние сериозно разговаряхме какво ще правим след седмата година — каза весело Джордж.

Той получи предупредителен поглед от Хари, който се опасяваше, че Джордж ще спомене наградата от Тримагическия турнир, която им бе дал.

— Сега ще си вземем останалите СОВИ — каза бързо Джордж — Имам предвид, наистина ли трябва да държим ТРИТОН? Не мисля обаче, че мама ще ни остави да напуснем училище по-рано.

— Няма да изгубим последната си година тук напразно — добави Фред, гледайки предано Голямата зала — Ще проведем маркетингови проучвания от какво се нуждаят учениците на Хогуортс в една шегобийница, внимателно ще обобщим резултатите от проучването и ще произвеждаме въпросните продукти.

— Но къде ще намерите толкова злато, за да отворите шегобийница? — попита скептично Хърмаяни — Имате нужда от всички компоненти и материали и помещение, предполагам?

Хари не гледаше към близнаците. По лицето му изби пот, той се наведе под масата и се престори че търси нещо там когато чу Фред да казва:

— Не ни задавай въпроси, за да не чуваш лъжи, Хърмаяни. Хайде, Джордж, ако излезем по-рано, може да продадем няколко Разширени Уши преди часа по билкология.

Хари се показа и ги видя да си тръгват, носейки в ръката си по една препечена филийка.

— Какво ли искаха да кажат — Хърмаяни премести погледа си от Хари към Рон — Не ни задавай въпроси. Значи ли това, че те са намерили злато да отворят шегобийница?

— Знаеш ли, винаги съм се чудил за това — каза Рон и повдигна вежди — Това лято ми купиха нова мантия и не мога да разбера откъде имат галеони.

Хари реши, че е време да се смени темата на разговора.

— Смятате ли, че тази година наистина ще бъде трудна заради изпитите?

— О, да — каза Рон — Ще бъде. Изпитите за СОВА са наистина важни, защото те са насока за бъдещата ти работа. Получаваме също така съвети за кариерата си, Бил ми каза. Можем да си изберем какъв ТРИТОН-и искаме за следващата година.

— Знаете ли какво искате да правите след завършването на Хогуортс? — попита Хари останалите двама, докато напуснаха Главната зала и тръгнаха към кабинета по История на Магията.

— Не още — каза бавно Рон — Освен… добре.

Той изглеждаше леко смутен.

— Какво? — насърчи го Хари.

— Добре би било да стана Аврор — каза полугласно Рон.

— Да, би било чудесно — възкликна разпалено Хари.

— Но те, както изглежда, са елитът — каза Рон — Наистина трябва да си много добър. А ти какво ще кажеш за себе си, Хърмаяни?

— Не съм решила още — отвърна тя — Мисля, че бих искала да правя нещо, което наистина си струва.

— Да си аврор си струва! — каза Хари.

— Да, но не е единственото нещо, което си струва — замислено каза Хърмаяни — Имам предвид, ако за в бъдеще СМРАД се разрасне…

Хари и Рон внимателно се спогледаха.

История на магията беше най-досадният предмет, който някога им бе преподаван. Професор Бинс, техният учител призрак имаше провлачен хриптящ глас, който при топло време гарантирано ги приспиваше за десет минути. Той никога не променяше формата на техните уроци, и им преподаваше без пауза докато те си водеха бележки. Хари и Рон добутваха този предмет само защото преписваха записките на Хърмаяни преди изпит, изглежда само тя успяваше някак-си да се съпротивлява на приспиващата сила на гласа на Бинс.

Днес те щяха да се мъчат час и половина с войните на великаните. Хари чу достатъчно през първите десет минути, за да прецени, че преподавана от друг учител темата би била интересна, но след това мозъкът му изключи и останалия час и двайсет минути той прекара играейки морски шах с Рон на края на пергамента си.

Хърмаяни ги изгледа с крайчеца на окото си.

— А какво ли ще стане — попита ги студено, докато излизаха в междучасие — ако тази година откажа да ви дам записките си?

— Ще се провалим на СОВА — отговори Рон — Това ще ти тежи на съвестта, Хърмаяни.

— Ще си го заслужите — каза тя — Дори не се и опитвате да го слушате.

— Опитваме се — каза Рон — Просто нямаме твоя ум или памет или твоята концентрация — ти си по-умна нас, това ли искаше да ни натякнеш?

— О, я не ми го приписвай — каза Хърмаяни, но изглеждаше леко омекнала, когато тръгна към влажния двор.

Дъждът бе престанал да ръми, хората бяха скупчени в ъгълчетата на двора. Хари, Рон и Хърмаяни си избраха ъгълче под един балкон и като се загръщаха в мантиите си поради студения въздух, си говореха какво ли им е приготвил Снейп за първия учебен час. Бяха единодушни, че сигурно ще е нещо особено трудно, когато някой тръгна към тях.

— Здравей, Хари.

Беше Чо Чан — тя беше сама отново. Това беше доста необичайно, Чо винаги бе заобиколена от група кикотещи се момичета. Хари си спомни как се беше опитал да я покани да му бъде дама на бала.

— Здравей — отговори Хари, а лицето му почервеня. Най-малкото не си опръскан този път със растителни гадости, си каза. Чо изглежда си мислеше същото.

— Махна от себе си това нещо, нали?

— Да — Хари се опита да се усмихне и да погледне на последната им среща откъм забавната й страна — Е… ти… добре ли прекара лятото?

В момента, в който го изрече му се прииска да не беше го правил. Седрик беше приятелят на Чо и споменът за неговата смърт сигурно бе помрачил ваканцията й, така както бе помрачил тази на Хари. Сянка премина по лицето й, но тя отговори:

— О, да… добре беше…

— Това значката на Торнадата ли е? — попита внезапно Рон, посочвайки небесносинята значка със златна емблема и буквата — Т на мантията на Чо — Тяхна поддръжничка ли си?

— Да — отговори Чо.

— Винаги ли си ги подкрепяла или от момента, в който започнаха да печелят мачовете си в лигата? — попита Рон, в чийто глас Хари долови необичайно обвинителни нотки.

— Тяхна привърженичка съм от шестгодишна — каза хладно Чо — Ще се видим после, Хари.

Тя си тръгна. Хърмаяни изчака нейното отдалечаване и се нахвърли върху Рон:

— Толкова си нетактичен!

— Какво? Аз само я попитах.

— Не разбра ли, че искаше да поговори с Хари насаме?

— Е, и? Можеше да го направи, какво й пречех…

— Защо, по дяволите, я нападна за нейния отбор по куидич?

— Нападнах ли я? Не съм я нападал, само я попитах.

— На кой му пука дали тя е привърженичка на Торнадата?

— О, хайде, половината хора почнаха да носят тези значки от миналия сезон.

— Но какво значение има?

— Това значи, че не са им истински привърженици, просто следват победителите.

— Звънецът — каза тъпо Хари, защото Хърмаяни и Рон така си крещяха, че дори не го чуха. Те не спряха да спорят и по пътя към кабинета на Снейп, което даде на Хари достатъчно време да отбележи, че между Невил и Рон би било истинско щастие, ако може да размени две думи с Чо.

Докато размишляваше, вече бяха влезли в коридора, водещ към класната стая на Снейп: тя беше дошла да поговори с него, нали? Тя беше приятелка на Седрик, тя можеше лесно да намрази Хари, че беше спечелил Тримагическия турнир и се беше върнал жив оттам, но тя му говореше напълно приятелски, значи не го обвиняваше, че е отговорен за смъртта на Седрик. Дори когато чу отвратителния звук от отварянето на кабинета на Снейп, този звук прозвуча приятно, сякаш в негова чест. Той последва в класната стая Рон и Хърмаяни, като не обръщаше внимание на дразнещия им спор.

— Седнете — каза студено Снейп, затваряйки вратата зад тях.

От момента на затварянето на вратата, шумът престана. Смразяващото присъствие на Снейп беше достатъчно, за да наложи тишина.

— Преди да започнем днешния урок — каза Снейп като ги оглеждаше и тръгна към катедрата си — е уместно да ви напомня, че следващият юни ви предстои важен изпит, който ще покаже какво сте научили за приготвянето и употребата на отварите. Несъмнено се очаква да ги издържите, макар че се съмнявам в познанията на някои от този клас…

Погледът му се спря на Невил, който преглътна.

— След тази година, разбира се, някои ще продължат да учат с мен — добави Снейп — В моя ТРИТОН клас взимам само най-добрите, което означава, че с някои от вас ще си кажем довиждане.

Очите му се забиха в Хари и устните му се присвиха. Хари го погледна в отговор с доволна усмивка, идеята, че повече няма да изучава отвари след петата година му беше особено приятна.

— Но имаме цяла година преди щастливия момент на сбогуване — каза бавно Снейп — затова, независимо от това дали ще попаднете или не в ТРИТОН класа ми, ви съветвам да се концентрирате върху възможно най-високото ниво на знания, които очаквам от моите ученици при държането на СОВА.

— Днес ще забъркаме една от основните магьоснически отвари, Глътка мир, успокояваща отвара. Отбележете си: ако прекалите със съставките, пиещият може да се почувства сънлив, затова трябва особено внимателно да прецените дозата. Съставките и методът — размаха пръчката си Снейп, — са на дъската /те се появиха там/ — вие ще намерите всичко необходимо — отново размаха пръчката си Снейп — в долапа — /вратата на долапа се отвори/ — имате час и половина… старт!

Както бяха предсказали Хари, Рон и Хърмаяни, Снейп им беше дал много трудна отвара. Съставките трябваше да бъдат сложени в котела в прецизно съотношение, микстурата да бъде разбъркана точно определен брой пъти, първо в посока на часовниковата стрелка, после в посока обратна на часовниковата стрелка, топлината на огъня трябваше да има точно определена температура, течността да ври точно определено време, преди да бъде добавена финалната съставка.

— Лека сребриста пара трябва да излиза от вашата отвара — каза Снейп след десет минути.

Хари, който обилно се бе изпотил, погледна отчаяно наоколо. От неговия котел излизаха тежки облаци от тъмносиви изпарения, тези на Рон бяха зелени, при Шеймъс имаха цвета на неговия котел, само при Хърмаяни се бе получила сребриста пара. Снейп погледна без да направи коментар, което означаваше, че няма за какво да критикува.

При котела на Хари Снейп се спря и погледна надолу с ужасна усмивчица на лицето.

— Потър, какво би трябвало да е това?

Слидеринците в предната част на стаята се извърнаха нетърпеливо, те обичаха да слушат как Снейп гълчи Хари.

— Глътка мир — отговори напрегнато Хари.

— Кажи ми, Потър — провлачи бавно Снейп — можеш ли да четеш?

Драко Малфой се изсмя.

— Мога — отвърна Хари, пръстите му леко стискаха пръчката.

— Прочети ми третата част от инструкциите, Потър.

Хари погледна към черната дъска; не беше лесно да ги прочете през цялата тази смесица от разноцветни изпарения наоколо.

— Добавете стрит лунен камък, разбъркайте три пъти в посока на часовниковата стрелка, оставете да покъкри седем минути и добавете щипка чемерика.

Сърцето му заби учестено. Беше пропуснал щипката чемерика.

— Направи ли всичко както пише на трети ред, Потър?

— Не — каза много тихо Хари.

— Моля?

— Не — повтори Хари, този път по-високо — Забравил съм чемериката.

— Знаех, че си го направил, Потър, което прави обяснението ти излишно. Изчезни!

Съдържанието в котела на Хари изчезна, той се почувства глупаво — седейки пред празния си котел.

— Тези от вас, които са следвали правилно инструкциите, отсипете ги във флакончето, надпишете четливо името си и ги оставете на бюрото ми за проверка — каза Снейп — За домашно: 12 инча пергамент за качествата на лунния камък и неговата употреба при отварите, да ми бъде предаден в четвъртък.

Докато всички около него пълнеха флаконите си, Хари събра нещата си. Отварата му не беше по-лоша от тази на Рон, която миришеше на развалени яйца или от тази на Невил, която имаше консистенцията на цимент.

— Това беше нечестно — каза солидарно Хърмаяни, като седна до Хари на обяд — Отварата ти беше почти толкова лоша колкото и тази на Гойл, но Снейп добави нещо към флакона й преди да я прибере в шкафа с останалите.

— Да, добре — каза Хари, като гледаше в чинията си — но кога ли Снейп е бил справедлив към мен?

Никой от другите не му отговори. И тримата знаеха, че между Хари и Снейп враждата е от първия ден на стъпването му в Хогуортс.

— Мисля, че можеше да е малко по-добър тази година — каза с разочарован глас Хърмаяни — Искам да кажа… знаете… — тя погледна внимателно наоколо към празните места и когато никой не се приближи, добави — нали сега и той е в Ордена…

— Отровните гъби не променят петната си — каза мъдро Рон — Така или иначе, винаги съм си мислил, че Дъмбълдор не би трябвало да вярва на Снейп. Какво ли доказателство е дал, че вече не служи на Вие-Знаете-Кой.

— Според мен доказателството, което е получил Дъмбълдор му е достатъчно, независимо, че не го е споделил с теб, Рон — сопна се Хърмаяни.

— О, я млъкнете и двамата — кресна им Хари, когато Рон понечи да отговори на Хърмаяни. Двамата замръзнаха.

— Не можете ли да мирясате за малко? — каза Хари — Това, че непрекъснато се карате ме влудява — и като се отказа от пая си, той наметна чантата си на раменете си и ги остави сами.

Той тръгна по стълбите, взимайки две стъпала наведнъж преминавайки покрай учениците, бързащи за обяд. Гневът, пламнал толкова неочаквано, още бушуваше в гърдите му, и изражението по изненаданите лица на Рон и Хърмаяни предизвика у него дълбоко задоволство — Достатъчно ги търпях — мислеше си той — Не могат ли да ме оставят малко на мира с техните постоянни кавги…

Той премина покрай голямата картина на сър Кадоган; сър Кадоган извади шпагата си и го предизвика на дуел, но Хари не му обърна внимание.

— Върни се, страхливо куче! Бий се като мъж! — извика сър Кадоган с глух глас, но Хари продължи да върви и когато сър Кадоган се опита да го последва, притичвайки на съседната картина, той беше изгонен от обитателката й — голяма и разгневена ловджийска хрътка.

Хари прекара другата половина от времето си за обед седейки сам на отвора на покрива на Северната Кула. Следователно, той беше първият, който изкачи стълбите към класната стая на професор Трелони.

След отварите, пророкуването беше следващият нелюбим предмет на Хари, тъй като професор Трелони имаше неприятния навик да предсказва смъртта му на всеки урок. Слаба жена, плътно увита във воали, тя винаги напомняше на Хари насекомо с нейните големи очи зад очилата. Тя беше заета да поставя подвързани с кожа книги на всяка от кръглите малки масички, с които бе пълна стаята й, когато Хари отвори вратата. Дори не го забеляза. Останалата част от класа пристигна през следващите няколко минути, Рон се показа от процепа, погледна внимателно наоколо, забеляза Хари и се насочи право към него, доколкото можеше да мине направо през всички тези масички и табуретки.

— Хърмаяни и аз спряхме да се караме — каза той, докато сядаше до Хари.

— Добре — промърмори Хари.

— Но Хърмаяни каза, че ще бъде добре да престанеш да изливаш темперамента си върху нас — каза Рон.

— Аз не…

— Просто предавам съобщението — бързо добави Рон — Но смятам, че е права. Не сме виновни, че Шеймъс и Снейп са те ядосали.

— Никога не съм го твърдял.

— Добър ден — каза професор Трелони с обичайния си мъгляв и замечтан глас и Хари млъкна, чувствайки се отново засрамен от себе си.

— И добре дошли пак на уроците по пророкуване. Разбира се, погледнах през ваканцията вашите съдби и се радвам, че всички безопасно се върнахте в Хогуортс — както, разбира се, знаех, че ще се върнете.

— Ще намерите на масичките си екземпляри от Оракулът на сънищата от Иниго Имаго. Тълкуването на сънищата е един от най-важните методи на предсказване на бъдещето и той ще бъде включен в изпита ви за СОВА. Не, че разбира се, аз не зная кои от вас ще го вземат успешно и кои ще се провалят, но ако отворите Вътрешното си око, учебниците почти няма да ви трябват.

Гласът й спадна деликатно, оставяйки ги да се чудят какво точно е искала да им каже.

— Обърнете на въведението и прочетете какво казва Имаго за значението на сънищата. След това се разделете по двойки. Използвайте Оракулът на сънищата за да изтълкувате взаимно последните си сънища. Побързайте.

Единственото положително, което можеше да се каже за този урок, че не беше двоен. След като свършиха с въведението, те имаха останали десет минути за тълкуване на сънища. На съседната маса от тази на Хари и Рон, Дийн беше в двойка с Невил, който незабавно се впусна в продължително обяснение на кошмар, включващ двойка великани с шапката на майка му. Хари и Рон се спогледаха ухилено.

— Не мога да си спомня някой свой сън — каза Рон — Кажи ти твой.

— Поне един трябва да помниш — каза нетърпеливо Хари.

Не искаше с никого да споделя сънищата си. Знаеше перфектно какво означава редовният му кошмар, нямаше нужда нито Рон, нито професор Трелони или този глупав Оракул на сънищата да му ги тълкуват.

— Добре, сънувах миналата нощ, че играя куидич — каза Рон, мръщейки лице в опит да си припомни — Какво смяташ, че означава това?

— Вероятно ще бъдеш изяден от гигантски бонбон или нещо такова — каза Хари, разгръщайки страниците на Оракула на сънищата без особен интерес.

Струваше му се много тъпо да тълкува сънища по някаква книга и Хари не посрещна с ентусиазъм домашното, което им даде професор Трелони: да си водят дневник на сънищата през месеца. Когато звънецът удари и с Рон слязоха по стълбичката, Рон започна да мърмори на висок глас:

— Забелязваш ли колко много домашни имаме вече? Бинс ни възложи съчинени от фут и половина за войните на великаните, Снейп иска фут за използването на лунния камък и сега Трелони иска от нас да си водим месечен дневник на сънищата. Фред и Джордж бяха прави за тази година на СОВИ-те. Дано поне тази Умбридж не ни даде някакво…

Когато влязоха в класната стая по Защита срещу черните изкуства, те завариха професор Умбридж седнала на катедрата си, облечена в розова жилетка и с черна кадифена панделка в косата си. На Хари повече от всякога му заприлича на голяма жаба.

Класът предпазливо влезе в стаята, професор Умбридж все още им беше непозната и никой не знаеше колко стриктно ще се придържа към дисциплината.

— Добър ден — каза тя, когато класът вече беше седнал по местата си.

Няколко ученици промърмориха в отговор.

— Така, така — каза професор Умбридж — Това повече да не се случва. Бих искала, моля, да ми отговорите: — Добър ден, професор Умбридж. Още веднъж, ако обичате — Добър ден, клас!

— Добър ден, професор Умбридж — отговориха й в хор.

— Това вече е друго — каза сладко професор Умбридж — Не беше толкова трудно, нали? Махнете пръчките и извадете перата за писане.

По-голямата част от класа си размениха навъсени погледи. Никой досега не им беше давал още командата — махнете пръчките, последвана от интересен урок. Хари прибра пръчката в чантата си и извади перо, мастило и пергамент. Професор Умбридж отвори чантата си, извади собствената си пръчка, която бе необичайно къса и написа на черната дъска с нея следните думи:

Защита срещу черните изкуства.

Връщане към базисните принципи

— Добре, досега вашето обучение по предмета е било разпокъсано и на части, нали? — започна професор Умбридж, обръщайки лицето си към класа и със скръстени пред себе си ръце — Постоянната смяна на учители, повечето от които явно не са следвани одобрения от министерството учебен план са дали лоши резултати, вие сте далеч от стандартите, които очакваме от вас при взимането на СОВА.

— Ще бъдете доволни да знаете, че тези проблеми вече са разрешени. Ще се придържаме към внимателно структуриран, теоретично центриран, одобрен от министерството курс на защитна магия тази година. Запишете, моля.

Тя отново се обърна към черната дъска, първото съобщение изчезна и на негово място се появи:

Цели на курса

1. Да се разберат принципите, върху които лежи защитната магия

2. Да се научи разпознаването на ситуациите, при които защитната магия може да се използва легално.

3. Използването на защитната магия в контекста на практическото й прилагане

За няколко минути стаята се изпълни със звука на скърцащи пера върху пергамент. Когато всички записаха Целите на курса, професор Умбридж попита:

— Всички ли имате екземпляр от „Теория на защитната магия“ на Уилбърт Слинкърт?

Чу се тъпо мърморене из класа.

— Да опитаме отново — каза професор Умбридж — Когато задам въпрос, бих искала да получа ясен отговор: — Да, професор Умбридж или Не, професор Умбридж. И така: Всички ли имате екземпляр от „Теория на защитната магия“ на Уилбърт Слинкърт?

— Да, професор Умбридж.

— Добре — каза професор Умбридж — Бих искала да обърнете на страница пета и да прочетете — Глава първа, Основа за начинаещи. Няма нужда да се говори.

Професор Умбридж напусна дъската и седна зад катедрата, втренчвайки в тях жабешките си очички. Хари обърна на пета страница „Теория на защитната магия“ и започна да чете.

Беше отчайващо тъпо, толкова лошо колкото и слушането на професор Бинс. Той почувства, че концентрацията му се разсейва, прочете първия ред няколко пъти без да разбира повече от първите няколко думи. Минаха няколко минути в мълчание. До него Рон с напълно отсъстващо изражение мачкаше в ръце перото си, гледайки на една и съща страница. Хари погледна вдясно и беше смаян, Хърмаяни дори не беше отворила своята „Теория на защитната магия“. С вдигната ръка във въздуха тя фиксираше професор Умбридж.

Хари не можеше да си спомни друг път Хърмаяни да не се е подчинявала на нареждане да чете или дори да е устоявала на изкушението да отвори книга поставена под носа й. Той я изгледа въпросително, но тя леко наведе глава, за да покаже, че не й се отговаря в момента на въпроси и продължи да гледа професор Умбриж, чиято глава в момента беше обърната в друга посока.

След още няколко минути Хари не беше единственият, който гледаше Хърмаяни. Главата, която бяха инструктирани да прочетат беше толкова скучна, че все повече и повече хора предпочитаха да наблюдават опитите на Хърмаяни да привлече вниманието на професор Умбридж, отколкото да четат.

Когато повече от половината клас вместо в учебника, гледаха Хърмаяни, професор Умбридж реши, че не може да игнорира повече ситуацията.

— Искате да попитате нещо за главата ли, скъпа? — попита тя Хърмаяни сякаш току-що я бе забелязала.

— Не за главата, не — отвърна Хърмаяни.

— Добре, сега всички четем — каза професор Умбридж, показвайки малките си редки зъби — Ако имате други въпроси, изчакайте до края на часа.

— Имам въпрос за целите на вашия курс — каза Хърмаяни.

Професор Умбридж повдигна вежди.

— И вашето име е?

— Хърмаяни Грейнджър — отвърна Хърмаяни.

— Добре, госпожице Грейнджър, мисля, че целите на курса са напълно ясни, ако ги четете достатъчно внимателно — каза със сладък глас професор Умбридж.

— Не, не смятам — каза без заобикалки Хърмаяни — Вътре няма написано нищо за използването на защитните заклинания.

Настъпи кратка тишина, в която много от учениците обърнаха глави към написаните на дъската цели.

— Използването на защитните заклинания? — повтори професор Умбридж с тънък смях — Защо, аз не мога да си представя някаква ситуация в моята класна стая, която би наложила да използвате защитни заклинания, госпожице Грейнджър. Нали не очаквате да бъдете нападната в клас?

— Няма да използваме магия? — възкликна удивено Рон.

— В моите часове, когато учениците искат да кажат нещо вдигат ръка, господин…?

— Уизли — каза Рон, вдигайки ръка във въздуха.

Професор Умбридж, все още усмихвайки се широко, му обърна гръб. Хари и Хърмаяни незабавно вдигнаха ръце. Жабешките очички на професор Умбридж се втренчиха за момент в Хари преди да се обърне към Хърмаяни.

— Да, госпожице Грейнджър? Искахте да попитате още нещо ли?

— Да — каза Хърмаяни — Със сигурност основната цел на Защитата срещу черните изкуства е да се практикуват защитни заклинания.

— Вие навярно сте подготвен в Министерството образователен експерт, госпожице Грейнджър? — попита с престорено сладък глас професор Умбридж.

— Не, но…

— Добре, боя се тогава, че не сте квалифицирана да определите каква е основната цел на класа, чиято програма е съставена от много по-възрастни и умни магьосници. Вие ще изучавате защитните заклинания по сигурен, свободен от рискове начин…

— Каква употреба е това? — каза високо Хари — Ако ние бъдем нападнати, няма да бъде по…

— Ръката, господин Потър? — пропя професор Умбридж.

Хари вдигна ръката си във въздуха. Отново професор Умбридж се извърна от него, но още няколко ученици вдигнаха ръце.

— А вашето име е? — попита професор Умбридж Дийн.

— Дийн Томас.

— Да, господин Томас?

— Искам да попитам същото, което и Хари — каза Дийн — Ако бъдем нападнати, това няма да е свободно от рискове.

— Повтарям — каза професор Умбридж, усмихвайки се на Дийн по много дразнещ начин — очаквате ли да бъдете нападнати по време на моите уроци?

— Не, но…

Професор Умбридж заговори.

— Не бих искала да критикувам начина, по който са вървели досега нещата в това училище — каза тя и по голямата й уста пропълзя престорена усмивчица — но вие сте били изложени на влиянието на няколко много безотговорни магьосници, наистина много безотговорни, без да смятаме и това — тя избухна в кратък гаден смях — изключително опасни.

— Ако имате пред вид професор Лупин — ядоса се Дийн — той беше най-добрият учител, който някога…

— Ръката, господин Томас! И както вече казах, били сте запознати със заклинания, които са напълно неподходящи за вашата възрастова група и потенциално смъртоносни. Вие сте били принудени да вярвате, че едва ли не ще бъдете нападани всеки ден.

— Не, не бяхме! — каза Хърмаяни — Ние просто…

— Ръката ви не е вдигната, госпожице Грейнджър!

Хърмаяни вдигна ръка. Професор Умбридж се извърна от нея.

— Разбирам, че моят предшественик не само е практикувал незаконни курсове пред вас, той ги е прилагал и върху вас.

— Добре, той все пак е бил маниак, нали? — каза разпалено Дийн — Смятате, че сме научили достатъчно ли?

— Ръката ви не е вдигната, господин Томас! — изчурулика професор Умбридж — Сега министерството смята, че теоретичните познания ще ви бъдат повече от достатъчни, за да изкарате изпитите си, каквато е и целта на това училище. И вашето име е? — добави тя, гледайки Парвати, чиято ръка беше вдигната.

— Парвати Патил и не влиза ли в изпита за СОВА практическата защита срещу черните изкуства? Не трябва ли да покажем там какво сме научили по време на уроците?

— Ако вие изучавате теорията достатъчно дълго и упорито, няма причина да не можете да приложите заклинанията под внимателно контролираните условия на изпита — отговори презрително професор Умбридж.

— Без никога преди това да сме ги упражнявали? — попита недоверчиво Парвати — Да не би да ни казвате, че първият път, когато ще прилагаме заклинания ще бъде по времето на изпита ни?

— Повтарям — ако сте изучавали теорията достатъчно дълго и упорито…

— И колко работа ще ни свърши теорията в реалния живот? — попита високо Хари с вдигната ръка.

Професор Умбридж го изгледа.

— Това е училище, господин Потър, а не реалният живот — каза бавно тя.

— Значи няма да бъдем подготвени за това, което ни очаква навън, така ли?

— Нищо не ви очаква навън, господин Потър.

— О, нима? — попита Хари. Гневът му, който бе подтискал през целия ден, започна да излиза на повърхността.

— Кой си представяте, че би нападнал деца като вас? — попита професор Умбридж с ужасно меден гласец.

— Хммм… нека да помисля — каза Хари с подигравателно замислен тон — Може би… Лорд Волдемор?

Рон изпъшка, Лавендър Браун издаде лек писък, Невил се сви на стола си. Професор Умбридж не трепна. Тя погледна Хари с подчертано изражение на задоволство на лицето си.

— Десет точки от Грифиндор, господин Потър.

Класната стая се умълча. Всеки гледаше ту Хари, ту професор Умбридж.

— Сега нека направя някои неща пределно ясни.

Професор Умбридж стана, пръстите й се сплетоха върху бюрото.

— Вие казахте, че този Черен магьосник се е върнал от смъртта.

— Той не беше мъртъв — каза ядосано Хари — Но да, той се върна.

— Господин-Потър-току-що-изгубихте-десет-точки-за-вашия-дом-не-правете-нещата-по-лоши-за-себе-си — каза професор Умбридж на един дъх, без да го гледа — Както казах, вие сте информиран, че истински Черен магьосник се е върнал. Това е лъжа.

— Това НЕ е лъжа! — каза Хари — Видях го, бих се с него.

— В ареста, господин Потър! — каза триумфално професор Умбридж — Утре вечерта. В пет часа. В моя кабинет. Повтарям, това е лъжа. Министерството на магията гарантира, че вие не сте в опасност от този Черен магьосник. Ако все още се тревожите, елате да разговаряме в извънучебните часове. Ако някой ви алармира с измислици за преродени Тъмни магьосници, бих искала да чуя за това. Аз съм тук, за да помогна. Аз съм ваша приятелка. А сега, моля, продължете да четете страница пета „Основи за начинаещи“

Професор Умбридж седна обратно зад катедрата си. Хари остана прав. Всички гледаха към него. Шеймъс беше наполовина засегнат, наполовина очарован.

— Хари, не! — прошепна Хърмаяни с предупредителен глас, дърпайки го за ръкава, но Хари отмести ръката си.

— Значи според вас Седрик Дигъри се е самоубил, така ли? — повиши глас Хари.

Класът си пое дълбоко въздух, никой от тях, включително Рон и Хърмаяни не бяха го чували да говори за това, което се беше случило онази нощ, когато умря Седрик. Те местеха жадно погледи от Хари към професор Умбридж, която вдигна очи и го изгледа без следа от усмивка по лицето си.

— Смъртта на Седрик Дигъри беше нещастен случай — каза тя студено.

— Беше убийство — каза Хари. Чувстваше се разколебан. Беше му трудно да говори на други за това, най-малко пред тридесет нетърпеливо слушащи съученици — Волдемор го уби и вие го знаете.

Лицето на професор Умбридж побеля. За момент Хари си помисли, че тя ще изпищи. След това тя каза, с най-мекия си, най-сладкия си момичешки гласец:

— Елате тук, господин Потър, миличък.

Той ритна стола си, мина покрай Рон и Хърмаяни и отиде на катедрата на преподавателката. Класът затаи дъх. Той се чувстваше толкова ядосан, че не му пукаше какво ще се случи.

Професор Умбридж извади от чантата си малко руло розов пергамент, натопи перото си в шишенце мастило и закри с ръка, за да не види Хари какво пише на него. Никой не проговори. След минута тя нави парчето пергамент, подписа го с магическата си пръчка и го запечата така, че той да не може да го отвори.

— Дайте това на професор Макгоногъл, миличък — каза професор Умбридж, като му връчи пергамента.

Той го взе без да каже нито дума и излезе от стаята, без да погледне нито към Рон, нито към Хърмаяни. Тръгна много бързо по коридора, стискайки писмото до Макгоногъл в ръка и стигайки до ъгъла, се сблъска с полтъргайста Пийвс, малко човече с голяма уста. Носеше на гърба си няколко мастилници.

— Защо, това е Поти Лудия Потър — изкудкудяка Пийвс, изпускайки на пода две мастилници. Те се разляха и опръскаха пода с мастило. Хари отскочи от пътя и се озъби.

— Разкарай се, Пийвс!

— О-о-о, ексцентрикът се чувства раздразнен — каза Пийвс, като преследваше Хари по коридора — Какво има, какво става този път, приятелче мое Поти? Чуваш гласове? Виждаш видения? Говориш на — Пийвс задюдюка — езици?

— Казах, остави ме НА МИРА! — изкрещя Хари и затича по стълбите, а Пийвс весело седна на колонката зад гърба му.

О, повечето мислят, че той е луд, смахнатия дребосък

Но някои са благи и меки и мислят, че той е просто тъжен

Но Пийвси знае най-добре и казва, че той е ЛУД!

— Млъкни!

Вратата отляво се отвори и професор Макгоногъл се показа от кабинета си. Изглеждаше строга и леко обезпокоена.

— Защо за Бога, си се развикал, Потър? — изплющя гласът й, докато Пийвс се скри от погледа й — Защо не си в клас?

— Бях изпратен при вас — каза твърдоглаво Хари.

— Изпратен? Какво искаш да кажеш?

Той й протегна бележката от професор Умбридж. Професор Макгоногъл я взе, отвори я с магическата си пръчка, разгъна я и започна да чете. Очите й се движеха по редовете иззад очилата й и докато четеше написаното от Умбридж, те все повече се стесняваха.

— Влизай, Потър.

Той я последва в кабинета й. Вратата зад него се затвори автоматично.

— Е? — попита професор Макгоногъл, обръщайки се към него — Това истина ли е?

— Да — отвърна Хари.

— Нарекъл си я лъжкиня?

— Да.

— Ти си й казал, че Онзи-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава се е върнал?

— Да.

Професор Макгоногъл седна зад бюрото си и погледна Хари отблизо. След което каза:

— Вземи си бисквитка, Потър.

— Да си взема… какво?

— Вземи си бисквитка — повтори тя нетърпеливо, посочвайки кутията лежаща върху купчина книжа на масата — И сядай.

При последния случай, когато Хари очакваше да бъде мъмрен от професор Макгоногъл, той бе включен от нея в отбора по куидич. Той седна в стола срещу нея взимайки си една с джинджифил, чувствайки се толкова неловко както и при предишното такова събитие.

Професор Макгоногъл сложи долу бележката на професор Умбридж и погледна много сериозно Хари.

— Потър, трябва да бъдеш внимателен.

Хари преглътна бисквитата си и я погледна. Тонът на гласа й не беше този, който обичайно използваше, не беше бърз, отривист и суров, беше тих, загрижен и някак по-човешки от обикновено.

— Неподчинението в часовете на Долорес Умбридж може да ти струва повече от точки за дома и арест.

— Какво искате да кажете?

— Потър, използвай досетливостта си — изплющя професор Макгоногъл, като рязко се върна в обичайния си маниер — Знаеш откъде идва и на кого докладва.

Звънецът оповести края на часа. От всички страни се чуваше шумът на движещи се ученици.

— Тя пише тук, че ти налага арест всяка вечер от тази седмица, започвайки от утре — каза професор Макгоногъл, като отново зачете бележката.

— Всяка вечер тази седмица! — повтори ужасен Хари — Но, професоре, не можете ли?

— Не, не мога — каза равно професор Макгоногъл.

— Но…

— Тя е твоя учителка и има пълното право да ти наложи наказание. Ще отидеш утре в пет часа в стаята й за първото. Просто помни, че трябва да си особено внимателен с Долорес Умбридж.

— Но аз казах истината! — възкликна възмутен Хари — Волдемор се върна, вие знаете това, Дъмбълдор знае това.

— За Бога, Потър! — професор Макгоногъл оправи очилата си ядосано /тя потрепери ужасено, когато чу името на Волдемор/ — Наистина ли мислиш, че въпросът тук е за истини и лъжи? Дръж си главата наведена и гнева под контрол.

Тя се изправи, същото стори и Хари.

— Вземи си още една бисквитка — каза и побутна кутията към него.

— Не, благодаря — отговори той студено.

— Не се дръж като чудак — изплющя тя.

Той си взе една.

— Благодаря — каза неохотно.

— Не чу ли речта на Долорес Умбридж на празненството за началото на срока, Потър?

— Да — отвърна Хари — Да… тя каза… прогресът ще бъде забранен или… добре, това означава, че… Министерството на магията се опитва да се намеси в Хогуортс.

Професор Макгоногъл го погледна отблизо за момент, после се разходи зад бюрото и отвори вратата пред него.

— Добре, радвам се, че си се вслушал в Хърмаяни Грейнджър — каза тя, изпращайки го от кабинета си.