Карин Фосум
Който се страхува от мечки… (7) (Третият случай на инспектор Сейер)

На пети юли върлуваше същата жега.

Неочакван импулс споходи старши инспектор Конрад Сейер. Промени посоката, реши да се отбие в бара на Парк Хотел. По принцип не ходеше по такива заведения. Като се замисли, се оказа, че не е ходил на бар още отпреди смъртта на Елисе. Сега решението да посети такова заведение му се стори умно. Вътре цареше уютна тъмнина и беше значително по-прохладно отколкото навън по улиците. Дебелите килими поглъщаха стъпките му, а полутъмното помещение му позволяваше да си отвори очите напълно.

В заведението нямаше почти никого. До бара седеше жена без компания. Виждаше я ясно, защото беше сама, а и облечена във фрапираща червена рокля. Сейер огледа профила й. Тя търсеше нещо в чантата си. Роклята изглеждаше красива, мека, плътно прилепнала по тялото й, червена като мак. Русите й коси падаха тежко над ушите. Неочаквано тя вдигна очи и се усмихна. Хвана го неподготвен. В отговор той й кимна. У нея откриваше нещо странно познато. Жената приличаше на една млада полицайка от Камарата, чието име така и не запомни. Пред нея на бар плота нямаше питие. Явно още не бе успяла да поръча. Сигурно ровеше в чантата за пари.

— Добър ден — поздрави я той и бавно се приближи. — Голяма жега, а? Искате ли нещо за пиене?

Репликата просто се изплъзна от устата му. Той се подпря на бар плота, леко изненадан от дръзкото си поведение. Вероятно се дължеше на жегата или на възрастта, която в редки моменти го потискаше. Вече бе навършил петдесет и житейският му път клонеше към мистериозен мрак.

Тя кимна и се усмихна. Той дори надникна в деколтето й. От гледката дъхът му секна: гръд, изпъваща червения плат; прави, тънки ключици, еднакви по форма под кожата. Изведнъж Сейер се смути. Жената изобщо не приличаше на онази млада полицайка. Та това беше Астри Бренинген, рецепционистката на Областния съд. Какъв идиот е само! Та Астри беше с двайсет години по-възрастна от неговата колежка и изобщо не приличаше на нея. Сигурно се е подвел заради оскъдното осветление.

— Едно кампари, ако обичате — усмихна се изкусително тя, а той бръкна в задния си джоб да извади пари, мъчейки се да не издаде смущението си.

Изобщо не очакваше да я открие тук сама, без компания. Но, за бога, какво й пречи на Астри да се поразходи из града и да седне да изпие едно питие? А на него какво му пречи да я почерпи? Та двамата можеха да се сметнат за колеги. Е, наистина досега не бяха разговаряли, но се случваше така заради натоварения му график. По принцип той винаги минаваше бързо покрай рецепцията, защото имаше да върши по-важни дела от това да пофлиртува с Астри. А и Сейер не си падаше флиртаджия. Не знаеше какво го прихваща сега.

Тя отпи дискретно от кампарито и му се усмихна някак познато. Кожата на тила му настръхна. Наложи се да се облегне на бар плота, за да не падне. Коленете му се подкосиха, сърцето му се свлече надолу и се разтуптя лудо. Ама това не е Астри Бренинген, а неговата Елисе!

По тялото му изби пот. Не проумяваше как е възможно тя да се появи така неочаквано пред очите му след всичките тези години и да се усмихне, все едно нищо не се е случило.

— Къде беше? — заекна той и избърса потното си чело с опакото на дланта си.

В същия миг видя собствената си гола ръка. Отново се олюля, щеше да припадне. Дори нямаше риза на гърба си! Намираше се в бара на Парк Хотел, гол до кръста! Отчаяно се претърколи настрани и се покри със завивката. После отвори очи. Присви ги объркано заради светлината. Кучето седеше до леглото и се взираше в него. Шест часът.

Очите на Колберг бяха големи и лъскави като полирани кестени. Той наклони подкупващо глава. Размаха оптимистично тежката си опашка. Сейер се мъчеше да се отърси от съня.

— Започнал си да побеляваш — рязко отбеляза той, вторачен в муцуната на кучето. Козината около нея бе придобила същия нюанс като косата на Сейер. — Днес ще си останеш вкъщи и ще пазиш апартамента.

Думите му прозвучаха по-строго, отколкото възнамеряваше, сякаш така искаше да прикрие смущението от съня си. Стана от леглото. Кучето изскимтя обидено и се сви на пода. Чу се глухо тупване като от падане на чувал с картофи от неголяма височина. Кучето изпрати обвинителен поглед на стопанина си. Сейер винаги се удивляваше колко сърцераздирателно гледа това животно и как изобщо това седемдесеткилограмово куче с мозък, не по-голям от кюфте, е в състояние да събуди у него подобни чувства.

Сейер се изкъпа със сведен поглед, но стоя по-дълго от обикновеното под душа, обърнал демонстративно гръб към вратата, за да подчертае кой е шефът.

Тези горещи дни не му допадаха. Предпочиташе леко облачно време, без вятър, четиринайсет-петнайсет градуса, през август или септември. Тогава вечерите и нощите са приятни, тъмни.

Тази сутрин реши да не бърза. Прочете вестника от игла до конец. На първа страница бе поместена информация за убийството във финската земя. По радиото водещата новина се оказа отново то. В близките няколко седмици Сейер ще се занимава с този случай. Изслуша интервюто с шериф Гурвин и закуси. После изведе кучето. Открехна прозореца на кухнята, свали тентите, провери дали е оставил резервен ключ под вазата на стълбището. Когато се случеше да закъснее, неговият услужлив съсед извеждаше кучето на разходка.

Докато най-сетне тръгна към работното си място, часът стана осем. Вътрешно Сейер не се бе освободил от съня. Сутринта някаква ръка хвана здраво сърцето му и го разтърси. Все още усещаше болка. Елисе я нямаше. Не, тази дума бе твърде мека. Тя изобщо не съществуваше вече. А той теглеше хомота сам-самичък вече девета година. Краката му го държаха, поддържаше се в добър външен вид, хранеше се и работеше, дори се чувстваше добре. Всъщност през повечето време нямаше от какво да се оплаче. Дали не беше твърде преувеличено? Безсилието се появяваше само за кратко, в случаи като съня тази сутрин или когато вечер слушаше сам любимата й музика, която някога споделяха. Ърта Кит. Били Холидей.

По пешеходната зона се точеше върволица от лятно облечени хора. Беше петък. Предстоеше дълъг уикенд и по всички лица бе изписана мечта как ще прекарат свободното време. Самият Сейер нямаше планове. Щеше да си вземе отпуск чак в средата на август, а и през юли цареше спокойствие. Ако жегата не извади хората от релси. Мъчеше ги вече трета седмица, а днес още в осем и тринайсет термометърът на покрива на универсалния магазин показваше двайсет и шест градуса.

Тъй като Областният съд се намираше в периферията на центъра, Сейер се чувстваше като вещицата от онази норвежка народна приказка, дето все плувала срещу течението. Налагаше му се непрекъснато да лавира, за да избягва сблъсъка с идващите насреща му хора по гъмжащата от народ улица. Сякаш всички се бяха втурнали в обратната посока, към офисите и магазините, разположени в кръг около големия площад. Вдигна очи към безоблачното небе. Очите му потънаха в лазура. Зад тънкия слой светлина се намираше необятен студен мрак. Откъде пък се сети за това точно сега?

Сейер оглеждаше бегло лицата в навалицата. За десетки от секундата срещаше погледите на минувачите едно след друго. Те правеха същото. Поглеждаха го бързо и свеждаха очи. Виждаха висок, жилав и прошарен мъж с дълги крака. Ако някой ги попиташе за професията му, щяха да го опишат като човек с висок пост, облечен спретнато, но консервативно: панталони с цвят на маджун, синьо-сива риза, тясна, тъмносиня вратовръзка, а върху нея само отблизо се забелязваше малка, избродирана черешка.

Носеше черно куфарче за документи с месингова закопчалка. На капака бяха гравирани инициалите му. Сивите му обувки бяха излъскани до блясък. Очите му — изненадващо черни изпод посребрената му коса — гледаха изпитателно. Но повечето факти за личността му оставаха невидими. Сейер беше роден и израснал в прекрасната Дания. Раждането му донесе и на него, и на майка му големи мъки. И днес, петдесет години след появата му на бял свят, имаше малка вдлъбнатина над челото си, останала от форцепса. Случваше се често да се почеше там като порив на неясен спомен. Минувачите по улицата нямаше и как да знаят, че под изгладената му риза се крият петна с олющена кожа. Сейер страдаше от псориазис и от пристъпи на тревожност. Дълбоко в душата си таеше болезнено кътче. Не успя да надживее скръбта от загубата на Елисе. Болката се разрастваше непрекъснато, а после се превърна в черна дупка, която от време на време го поглъщаше.

Върволицата от хора отново изникна пред очите му. Сред всички минувачи, облечени в леки, светли летни дрехи, се отличаваше двайсет и няколко годишен мъж, който се задаваше от долния край на улицата и вървеше плътно до стените на сградите с бързи крачки. Въпреки жегата беше дебело облечен, в тъмни панталони и черен пуловер. Носеше кожени обувки с връзки, а около врата си, въпреки високите температури, бе увил черен шал с ластична плетка. Не поради дрехите обаче той се отличаваше толкова ярко от множеството по оживената улица, а фактът, че изобщо не вдигаше очи от земята. Решителната му, забързана походка и забитият му в асфалта поглед караха хората да се отдръпват и да му направят място да мине. Сейер забеляза този субект, когато между двамата останаха петнайсет-двайсет метра. Мъжът се приближаваше доста бързо. Трескавата походка и изпълнената му със стаен гняв стойка отключиха спомен в съзнанието на старши инспектора. Шалът беше голям, увит няколко пъти около врата му. Самият Сейер току-що бе подминал банка „Фокус“ и чул щракване на електрическа брава: банката бе вече отворена. Шалът вероятно представляваше качулка с два отвора за очите, която мъжът можеше да вдигне над лицето си с едно движение. Носеше и сак през рамо. Нещо повече: сакът беше разкопчан и мъжът бе мушнал вътре дясната си ръка. Лявата държеше в джоба си. Ако носеше ръкавици, никой нямаше как да го забележи.

Сейер продължи пътя си. След секунди мъжът щеше да е само на няколко метра от него. Внезапно го осени идеята да тръгне плътно до стените на сградите също като подозрителния тип, със забит в земята поглед. Реши да продължи в същия дух, за да узнае дали другият ще се отдръпне, или ще се сблъскат. Въображението му рисуваше забавна ситуация. Започна да се чуди дали това не е симптом на професионална деформация. Нещо в този мъж го обезпокои. Сейер ускори крачка и по-скоро усети, отколкото видя как тъмната фигура се изправи пред него. Очакванията му се потвърдиха: не се сблъскаха. Другият изведнъж направи крачка встрани и мина покрай него. Следователно не е изцяло погълнат от своите размишления. Наблюдава минувачите. Вероятно върви с наведена глава, за да не го забележи никой. На Сейер обаче нищо не му убягна. Запомни широкото му, пълно лице с обла брадичка и руса, къдрава коса; правилните му вежди; късия широк нос.

След като го подмина, мъжът отново се долепи до стените и тръгна още по-бързо. Сейер го проследи с присвити очи. Усети как настръхна, когато видя, че мъжът влиза в банката. Сигурно минаха трийсетина секунди, откакто Сейер чу щракването на бравата. Инспекторът си представи обстановката в банковия клон. Познаваше я, защото именно там си бе открил сметка за заплатата. Клиентите първо влизат през стъклена врата, после минават през тесен проход, завиващ наляво. Самият клон не се вижда от пешеходната зона. Гишетата се намират в дъното вляво, рафтовете с платежни нареждания и формуляри са до изхода, а вдясно има кът за сядане с места за четирима-петима души. При голям наплив на клиенти зад гишетата могат да работят най-много петима служители. В този момент там вероятно се намира само един човек, защото е много рано. След като приключат с банката, клиентите обикновено излизат и през друг изход към площада. Това разположение улеснява потенциални крадци. Лесно е да паркират превозно средство на площада, да оставят контактния ключ в готовност, да заобиколят жилищния блок, да влязат през стъклената врата, да ограбят банката, а после да изчезнат за секунди. Няма начин как да паркираш превозно средство в пешеходната зона, без да предизвикаш реакция. Банката обаче разполагаше с четири паркоместа пред входа на площада. Сейер все още се взираше след съмнителния тип. Някак си не можеше да се успокои. Повдигна обезсърчено рамене и се върна с решителни крачки. Няма нужда да разказва никому за това. Отвори вратата, спусна се по тесния проход и се озова до гишетата. Всъщност в банката вече имаше двама клиенти: мъжът със сака и младо момиче. Служителката тъкмо си слагаше очила и се навеждаше над клавиатурата. Мъжът със сака стоеше гърбом към Сейер. Попълваше формуляр. Не вдигна очи да провери кой е новодошлият. Очевидно бързаше.

Сейер се огледа объркано. Реши да се престори, че и той е дошъл по работа, и решително грабна от поставката на стената брошура за допълнително пенсионно осигуряване. После излезе от банката. „Всичко си има граници“ — строго си рече той. Освен това закъсняваше с няколко минути, а нямаше навика да пристига на работното си място в последния момент. Отново тръгна по пешеходната зона и забърза към Областния съд. Мина покрай разпродажбата на златаря, цветарския магазин на Брунер и „Пини Пино“, където Елисе често си купуваше дрехи. Оттам си бе взела и червената рокля. След малко мерна покрива на Областния съд. Тъкмо стъпи с единия крак на улицата, когато далеч, но все пак ясно отекна изстрел. Някой започна да пищи.

 

 

Повечето минувачи се спряха. Само неколцина вдигнаха рамене и продължиха да вървят, като хвърляха бързи погледи през рамо. Част от хората се долепиха до стените на сградите от отсрещната страна на банката. Майка прегърна закрилнически детето си. Старец, вероятно с увреден слух, се огледа учудено и се замисли защо всички се заковаха на място. Вторачи се със зяпнала уста след Сейер, който тичаше с всички сили към банката, стиснал здраво куфарчето си. Сейер беше в добра форма, но куфарчето му пречеше и му придаваше тромав вид. От банката с тежки крачки излезе жена. Облегна се върху стената и зарови лице в ръцете си. Той разпозна касиерката. Жената се свлече и седна на асфалта.

— Полицай съм — задъхано обясни той. — Какво се случи? Има ли ранени?

— Полиция? — удивено го погледна тя. — Той ме ограби — едва промълви тя. — Ограби ме и избяга към площада. Вече изчезна с бял автомобил.

Сейер се изуми, когато чу продължението:

— Взе едно момиче със себе си.

— Какво?

— Взе я със себе си. Излязоха от банката и се качиха в колата.

— Взел е заложник?

— Напъха револвера в ухото й!

Сейер се вторачи към площада. От фонтана пръскаше вода, а гугутките си хапваха трохички от земята в пълно разбирателство. Нямаше защо да ги тревожи обирът в банката. Сейер остави касиерката и се насочи към двама младежи, увлечени в разгорещена дискусия. Стояха до фонтана и виждаха добре както банката, така и главната улица.

— Някъде тръгна крадецът?

Двамата младежи мълчаливо го измериха с очи.

— От полицията съм — додаде той и остави куфарчето на земята.

— Беше страшно бърз! — възкликна единият свидетел, слаб като пръчка, с коса в два цвята и слънчеви очила на главата. Косата му беше черна, но в средата имаше изрусен кичур.

Обърна се и посочи главната улица, губеща се между пожарната и ресторант „Диамант“.

— Буташе момиче пред себе си. Накара я да се качи в колата.

— Каква беше колата? — попита Сейер, докато се мъчеше да откачи телефона от колана си.

— Малка, бяла. Май „Рено“.

— Не мърдайте оттук — предупреди ги Сейер и извади антената.

— Отиваме на работа — опита се да протестира другият младеж. — А и колата не беше „Рено“. По-скоро приличаше на „Пежо“.

— Днес ще закъснеете за работа — лаконично обяви Сейер. — Случва се и на най-добрите. Имаше ли качулка?

— Да.

— Черен пуловер и панталони с връзки?

— Знаете ли кой е?

— Не.

— Трябва ли да дойдем в участъка?

— Най-вероятно да.

Възможно е да са му съучастници, внезапно се досети той, да са се разбрали той да вземе мним заложник, например приятелката си. Каква е вероятността трийсет секунди след отварянето на банката вътре да има двама души? Кой знае, в днешно време крадците са толкова изобретателни.

Малките групички от скупчили се хора постепенно се разпръснаха, но някои от минувачите останаха, вероятно с надежда да получат възможност да коментират инцидента. Иначе нямаше нищо забележително. Крадецът бе изчезнал. Всичко бе приключило за секунди. Хората се чудеха колко лесно се измъкват престъпниците: с бърза кола и добра ориентация в града човек може да стигне далеч само за половин час.

Младежът с коса като козината на язовец сне очилата върху носа си.

— Нали има видеозапис на обира?

— Дано да сте прав — промърмори Сейер, припомняйки си какви трудности в разследването създават зле разположените видеокамери.

Старши инспекторът се обърна. На площада спря служебен автомобил. Оттам изскочи Йоран Сут. Сейер се намръщи, но последвалата поява на Карлсен от колата го разведри.

— Взел е млада жена за заложник. Оръжието е заредено, стрелял е в банката.

Карлсен се вгледа с нескрит интерес в младежа с вид на язовец.

— Тези двамата са за разпит, видели са крадеца и колата. Отбий се да вземеш касетата с видеозаписа възможно най-бързо. Трябва да разберем кой е заложникът. Затворете Е18 и Е76. Предайте информацията по местната радиостанция. Колата е малка и бяла, вероятно френска.

— Много ли е взел? — Карлсен присви очи и погледна към вратата на банката.

— Още не знаем. Колко души можем да съберем?

— Не много. Изпратих Скаре да помага на шериф Гурвин, четирима са на семинар, а други четирима са в отпуск.

— Ще помолим за подкрепление. Сега ще се съсредоточим върху заложника.

— Дано да отвори вратата и да я бутне край пътя.

— Не е забранено да се надяваме — лаконично отбеляза Сейер. — Хайде да поговорим с касиерката.

Помолиха двамата свидетели да изчакат в патрулката и те охотно се съгласиха. Сейер и Карлсен влязоха в банката и намериха касиерката и началника на банковия клон, седнали на канапето. По време на обира началникът на клона се намирал в трезора и нямал представа за случващото се, докато не чул изстрела. Не посмял да излезе, преди да завият полицейските сирени.

Сейер огледа младата жена, току-що преживяла обира. По челото на касиерката, пребледняла като платно, се стичаха капки пот, но тя се бе отървала напълно невредима. Наложи й се единствено да вдигне ръка, да вземе няколко пачки от рафта и да ги сложи на гишето. Въпреки това отсега нататък животът й очевидно щеше да се промени. Щеше да обмисля завещанието си. Не че притежаваше кой знае какво, но щеше да предпочете да уреди въпроса, докато не е станало твърде късно. Сейер седна до нея и заговори със състрадателен глас:

— Добре ли се чувствате?

Тя си позволи да изхлипа.

— Да — насили се да отговори жената. — Нищо ми няма. Но като си помисля за момичето, което отведе със себе си… Трябваше да чуете какво каза той. Не смея да си представя какво ще й стори.

— Спокойно, спокойно — утеши я Сейер. — Нека да не изпреварваме хода на събитията. Взел я е, за да си осигури безпрепятствено достъп до колата си. Виждали ли сте момичето преди?

— Не.

— Запомнихте ли какви думи използва той, когато застана пред гишето?

— Ще ви ги цитирам дословно — увери го тя. — Никога няма да ги забравя. Тръгна към нея, докато тя беше с гръб. Първо сложи ръка под брадичката й и я замъкна до гишето, после я събори на пода и настъпи главата й. Изкрещя ми: „Ако се замотаеш и за секунда, ще й размажа черепа!“. И стреля в тавана. Куршумът проби плочите, на всички страни се разхвърчаха парчета. Косата ми се напълни с гипс.

Избърса потното си чело с ръкава на блузата. Сейер реши да й даде почивка, докато наблюдаваше как Карлсен сваля камерата от тавана и вади касетата.

— На норвежки ли говореше?

— Да.

— Без акцент?

— Да. Гласът му беше висок и малко дрезгав.

— А жената? Тя каза ли изобщо нещо?

— Нито дума. Вцепени се от страх. А този тип със сигурност знаеше какво прави. Кипеше от презрение към околните. Сигурно не му е за първи път.

— Ще стане ясно — прекъсна я той и взе касетата от Карлсен. — Ще ви помоля да ме последвате в участъка и да прегледате касетата.

— Трябва да се обадя по телефона.

— Няма проблем.

Карлсен я погледна.

— Можете ли да прецените колко пари му дадохте?

— Не съм му ги дала! — изкрещя тя и го погледна обезумяла. — Що за изрази използвате! За бога, нищо не съм му дала, той ме ограби!

Сейер премига и се втренчи в тавана.

— Извинете — усмихна се Карлсен. — Ще се поправя: горе-долу колко пари открадна той?

— Тъй като днес е петък — обидено отвърна тя, — в касата имаше около сто хиляди крони.

Сейер погледна през отворената врата.

— Хайде да съберем очевидците отвън. Неколцина са го видели. Поне ще получим точно описание на външния му вид — въздъхна тежко той.

Самият Сейер видя ясно мъжа, само на метър разстояние. Какво си спомняше от външния му вид обаче?

— Колата беше бяла и изглеждаше нова. Много малка — бързо обясни касиерката. — Не видях нищо друго. Беше отворена, сигурно ключът е бил в готовност, защото той потегли веднага след като затръшна вратата. Мина напряко през площада, между две саксии и отпраши по шосето.

— Най-вероятно е карал открадната кола. Сигурно неговата е паркирана някъде по маршрута на бягството му. Възможно е да представлява опасност. Вземането на заложник може да се окаже и плод на внезапен импулс. Ако, разбира се, става дума за заложник, а не за подставено лице. Той обаче едва ли е очаквал веднага след отварянето на банката вътре да се появи клиент. А момичето е влязло през другия вход, нали?

— Да.

Сейер вдигна очи към дупката на тавана и смръщи вежди.

— Струва ми се решителен. Или просто отчаян.

Пред банката пристигна още един патрул. От автомобила излязоха двама криминалисти в работно облекло. Присвиха очи към дупката на тавана, пробита от куршума.

— Чудя се с колко ли такива разполага — подхвърли единият.

— Не смея да си го помисля — мрачно отвърна Сейер. — Но този проклетник несъмнено е голям хитрец. Първо взема заложник, после стреля в пиковия час на сутринта.

— Много ефикасно — кимна криминалистът. — Всички се вцепеняват. Бил е обсебен от една-единствена мисъл: да извърши обира бързо. Не се е туткал, действал е по същество. Носеше ли ръкавици?

— Да — отвърна касиерката. — Тънки, плетени, с пръсти.

Сейер се проклинаше, задето не се забави още малко в банката. Щеше да осуети плановете на крадеца. Но дори и да го бе сторил, престъпникът щеше да се върне на следващия ден. Отново погледна касиерката. Очите й бяха придобили онзи особен блясък, така характерен за хората, преживели нещо разтърсващо и осъзнали, че животът не е даденост. Сейер, от една страна, разбираше тази промяна, от друга обаче — не.

— Добре — заключи той. — Чака ни много работа. Да започваме.