Карин Фосум
Който се страхува от мечки… (35) (Третият случай на инспектор Сейер)

Сейер се отпусна зад волана и затръшна вратата. Макар че бе спал лошо, усети как внезапно го обзема неочаквана бодрост. Имаше странното усещане, че моментът е решаващ. Изведнъж разбра. Времето бе спряло. Загледа се през прозореца на колата, за да намери нещо отвън, което да обясни усещането му, но не откри такова. Вкамени се, неспособен да се движи. Не изпитваше дискомфорт, а просто почуда. Гледаше ръцете си върху волана: косъмчетата, фините линии над кокалчетата, белите гладки и чисти нокти; ръчния си часовник; малката златна корона на циферблата. В огледалото видя очите си. Лицето му изглеждаше остаряло, но необикновено будно. Автомобилен клаксон го извади от вцепенението. Сейер включи автомобила на скорост и бавно потегли покрай редиците паркирани коли.

 

 

Момчето стоеше с изправен гръб. Левият му крак сочеше настрани, а десният — право напред. Вдигна глава и брадичка. Ръцете му висяха отпуснати покрай тялото. Пое си дълбоко дъх. Бавно издиша, обърна глава наляво, сякаш крадешком. Движенията му притежаваха мекота и плавност. Присви очи, видя как жълтият кръг на трийсет метра разстояние придоби ясни очертания. Отново си пое дъх и го задържа в дробовете си. Огромният му гръден кош се изду и той вдигна лъка на височината на очите си. Опъна тетивата, зае стрелкова позиция и се прицели. Видя как червената точица докосна долния ръб на мишената. Искаше да уцели десетката. Биваше го в стрелбата. Имаше звездни мигове, когато всичко му се удаваше. Стрелата полетя от тетивата, а лъкът — от ръката му. Преобърна се и увисна на ремъка на китката му. Стрелата се заби в мишената с остър звук. Той изпусна въздуха от дробовете си и затърси опипом нова стрела в колчана, без да изпуска мишената от очи, без да помръдва крака. Закрепи стрелата на тетивата. Искаше да улучи десетката три пъти. Ако му провърви, втората стрела ще издрънчи покрай първата. Отпусна лъка, вдиша дълбоко, затвори очи. Отвори ги. Вторачи се в мишената и в червените пера на първата стрела, открояващи се на фона на жълтия кръг.

Тогава чу звук. Първо реши да не му обръща внимание. Добрият стрелец никога не се разсейва, а продължава невъзмутимо действията си, без да губи концентрация. Шумът обаче се усили. Каник се подразни. Искаше да си довърши серията от три изстрела. Пристигна автомобил. Втората стрела полетя от тетивата. Осмица. Каник изсумтя ядосано и извърна глава. В двора се появи полицай.

Каник свали лъка и остана неподвижен. Сейер крачеше към него в униформеното си облекло. Сигурно е дошъл да попита какво е положението, дали е спал добре. Няма причина за безпокойство. Каник се усмихна колебливо.

— Добро утро, Каник.

Този път Сейер не се усмихваше. Лицето му изглеждаше сериозно и притеснено, а не приветливо както при последната им среща. Полицаят огледа мишената.

— Улучил си десетката — установи той.

— Да — изпъчи се гордо Каник.

— Трудно ли е? — Сейер плъзна любопитен поглед по лъскавия лък, но по лицето му не трепна и мускул.

— Да, трудно е. Занимавам се със стрелба повече от година. Щях да уцеля десетката още веднъж, но вие се появихте и ме разконцентрирахте.

— Моите извинения.

Сейер погледна строго Каник в очите.

— Взехме ти лъка, а ти стреляш. Какво обяснение ще ми дадеш?

— Този е на Кристиян — заби очи в земята Каник. — Даде ми го да го ползвам.

— Но ти нямаше разрешение да стреляш без надзор?

— Маргюн отиде до тоалетната. Трябва да тренирам за националното първенство — сопна се Каник.

— Разбирам, но въпреки това се налага да поговоря с Маргюн.

Каник кимна. Първо към сградата, а после към мишената от подсилена хартия. Стрелбата беше единствената страст на хлапето, а Сейер се канеше да му я отнеме. Мразеше, когато става така. Същевременно нещо в него тиктакаше като бомба секунди преди да се взриви. Усети как сърцето му заби по-силно. Не че задължително означаваше нещо, но този дребен детайл, незабелязан досега, би могъл да се окаже решаващ. Сейер се мъчеше да запази присъствие на духа.

— Е, мога да пострелям тук на площадката, нали? — попита Каник полуумолително, полусърдито. — Няма да ходя в гората. Ако искам да имам шанс в първенството, отсега нататък се налага да тренирам всеки ден.

— Кога е състезанието?

Сейер направо не успя да познае собствения си глас: дрезгав и груб.

— След четири седмици.

Каник все още стоеше в стрелкова позиция. Обут беше в големи черни мокасини, вероятно номер четирийсет и три, с кожена подметка и без зигзагообразна шарка, естествено. По принцип момчетата в тази възраст предпочитат маратонки. Сейер малко се озадачи, когато видя мокасините. Приличаха на официални обувки и не подхождаха никак на отрязаните като шорти дънки. През цялото време инспекторът се бореше срещу странното усещане, което се надигаше в него.

— Спа ли добре през нощта? — приятелски се поинтересува той.

Каник го слушаше объркан. Гласът на полицая звучеше меко, но очите му останаха студени като аспид.

— Спах като заклан — смело отвърна Каник.

Лъжата, излязла от устата му, го замая. Бяха се случили твърде много неща. През нощта той се събуди, когато Маргюн влезе да смени спалното бельо на Филип, и се помъчи да диша равномерно и спокойно. Нямаше да понесе да чуе утешаващия й глас, а и се боеше да заспи. Дебнеше го ужасен кошмар.

— А аз не спах добре — мрачно призна Сейер.

— Така ли? — несигурно попита Каник с нарастващо объркване.

Не беше свикнал възрастните да му споделят подобни неща. Този мъж явно беше по-различен.

— Ще изстреляш ли една стрела, за да погледам? — попита Сейер.

Каник се поколеба.

— Добре, но вече изгубих концентрация и няма да излезе сполучлив изстрел.

— Моля те от любопитство — тихо отвърна Сейер. — Никога не съм наблюдавал отблизо стрелба с лък.

Проследи цялата процедура. Каник се помъчи да се съсредоточи, вдигна лъка, прицели се и отпусна тетивата. Действията му представляваха естетична гледка въпреки килограмите му. По впечатляващ начин лъкът придаваше стегнатост на безформената му фигура. Каник улучи деветката и отпусна лъка.

Погледна към сградата, а после отново към Сейер.

— С ръкавици ли стреляш? — кимна полицаят към ръцете му.

— Да, те са специално предназначени за стрелба с лък. Иначе тетивата ще ми нацепи кожата на пръстите. Някои хора си слагат само кожени пръсти, но аз предпочитам ръкавици. Всъщност се слага само една ръкавица — на ръката, с която опъваш тетивата. Но за по-прегледно имам две ръкавици, другата не ми пречи. Нали знаете — трескаво заобяснява той, — всеки стрелец си има собствен подход. Кристиян, например, мига, преди да отпусне тетивата.

— Да, специални са — съгласи се Сейер. — Имат само три пръста.

— Само те се използват при стрелбата. Палецът и кутрето не са нужни.

— М-м.

— Това са резервните ръкавици и не съм ги използвал много пъти, та затова са малко твърди — обясни Каник. — Постепенно омекват.

— Нови са, така ли? — присви очи Сейер. — И защо са нови?

— Защо ли? — обърка се Каник. — Ами защото изхвърлих старите.

— Разбирам.

Сейер не го изпускаше от очи. Каник заби поглед в ръкавицата си, покриваща трите му пръста. Тънките ивици кожа се съединяваха в тесен ремък, стегнат около китката му със залепващи се лентички.

— Защо ги изхвърли?

— Защо ли? — Каник бе обзет от силна тревога. — Ами бяха стари и износени.

— Аха.

Сейер си пое дъх през носа.

— Къде ги изхвърли?

— Къде? Не помня.

Каник не си намираше място и плувна в пот. Проклетата жега не знаеше спирка. Момчетата отидоха да се къпят заедно с Турлайф и Инга. На Каник не му се ходеше. Чувстваше се жалък в бански, а и се налагаше да тренира. Някъде там го чакаше купа. За първи път в живота си той щеше да излезе победител. Защо Маргюн не се връща? Какво става?

— Къде ги изхвърли, Каник?

— В пещта за изгаряне на отпадъци.

Хлапето запристъпва неспокойно от крак на крак.

— Премести си краката.

— Мамка му!

— Ти ме излъга, Каник. Каза, че си видял Ерки горе из гората.

— Така беше! Видях го!

— Ерки е видял теб. По-различно е.

Сейер положи усилие да не повишава глас.

— Слушай ме, Каник. Вярвам ти, когато твърдиш, че смъртта на Ерки е била злополука. Морган потвърди думите ти.

За миг по лицето на Каник се изписа облекчение.

— Но според мен не съжаляваш за случилото се.

— Какво? — изплашено отвърна Каник.

— Щом е мъртъв, Ерки няма как да те издаде. Изпреварил си го. Затова си отишъл да съобщиш на Гурвин за трупа на Халдис. Преди Ерки да успее да каже истината, ти си се втурнал да го уличиш в убийството. Никой няма да повярва на побъркан тип като него.

В този миг дойде Маргюн. Тя изгледа несигурно двамата и се прокашля нервно.

— Да не би да се е случило нещо?

Сейер кимна. Маргюн се притесни.

— Каник — най-сетне подзе тя, сякаш готова да запълни плашещото мълчание с каквото и да е маловажно питане, — недей да се разхождаш с тези мокасини, защото те са за конфирмацията на Карстен. Къде си дянал маратонките си?

Ръката с лъка се отпусна. Сърцето на Каник се сви болезнено и изтласка в лицето му прилив гореща кръв. Бъдещето настъпи.