Карин Фосум
Който се страхува от мечки… (29) (Третият случай на инспектор Сейер)

Каник отпусна лъка. Намираше се на трийсетина метра отстояние. Огледа пустия прозорец. Уцели мишената, но това не беше голямо постижение. И въпреки всичко стрелбата по прозрачното, блестящо стъкло представляваше предизвикателство за Каник, а звукът от преминаването на стрелата беше много приятен. Мислено Каник вече бе перфорирал очната ябълка на генерал Крук. Приближи се и се взря в къщата — пуста, изоставена и някак грохнала под лъчите на следобедното слънце. Той знаеше къде да намери стрелата — в къщата, стърчаща от стената. Огледа се за нова мишена, защото в куфара носеше още една стрела. Ставаше късно, но разправиите в дома не го тревожеха. Беше наясно какво го очаква там. Преживял го бе многократно. Конското не го плашеше. Възрастните не притежават силно развито въображение и действията им са толкова предсказуеми. Маргюн сигурно ще измисли ново място, където да скрие ключа за шкафа. Няма какво друго да стане. А и ще се зарадва, задето Каник е намерил изгубените си стрели и така е сложил край на безпокойството си. Той пък ще се досети къде се намира новото скривалище. И така всичко ще приключи.

Взря се в старата къща, в сивото дърво, в леко полегатото стълбище до вратата и в оголените прозорци. Вече няколко пъти беше влизал вътре. Преровил бе всички долапи, дори бе спал на стария диван във всекидневната. Огледа вратата. Забеляза по нея няколко мръсни петна и реши да се прицели в едно от тях.

Каник беше индианският вожд Джеронимо, вратата — мексикански войник, а тъмното петно — сърцето на врага, на онези, които изнасилваха и погубваха жените и децата на племето му. Той ги мразеше от дъното на душата си на вожд!

Този път предпочете да стреля коленичил, както е правел вождът. Така предизвикателството изглеждаше по-голямо. Коленичи и извади втората стрела от колчана. Тя имаше две жълти пера и червена опашка. Пъхна тетивата в разреза и изправи гръб. През мерника видя, че лъкът е уравновесен. Погледна тъмните петна и си избра едно в средната част на вратата, малко наляво от мястото, където някога се е намирала дръжката. Опъна тетивата, усети как фиксаторът потъва под брадичката му, а тетивата докосва върха на носа му.

The Apaches will always be!^[1]

Нужно беше само леко да нагласи допълнително лъка и мушката се оказа върху петното.

Каник съвсем разсеяно долови, че се случва нещо непредвидено. Вратата се отвори и на прага се появи тъмна сянка. Мозъкът му обаче вече бе дал своята команда, ръката му отпусна захвата, искаше да свали лъка, но не успя да предотврати политането на стрелата. Тя се откъсна от тетивата със скорост от над сто метра в секунда.

Стрелата се заби в целта, но не се чу звук. Ерки остана слисан на стълбите, само леко потрепери. Каник видя как жълтите пера се подават от крачола на черния му панталон. Ерки изглеждаше изненадан, но не обели дума. Колебливо посегна да извади стрелата и тогава забеляза Каник. Дебелото момче.

Позна скъсените му панталони и тлъстото тяло. Вече разбра какво е носело хлапето в куфара, който стискаше здраво, когато хукна да бяга с обезумял поглед. Лък. Сега момчето го бе свалило и лъкът блестеше в червено на слънчевата светлина, а току-що изпратената стрела стърчеше от дясното бедро на Ерки. Не изпитваше болка. Ерки я хвана възможно най-близо до плата и стисна зъби. Измъкна я лесно — тя се приплъзна. Усети как нещо се откъсва, сякаш махна някаква щипка, стискала го досега. Момчето се обърна и си плю на петите.

Ерки направи нещо, което не си бе позволявал от години. Хукна след хлапето. По бедрото му се стичаше топла кръв. Каник се задъха, но от устата му не излезе и звук, докато тичаше през гората. След известно време пусна лъка. Никога не бе допускал подобно развитие на нещата, но сега лъкът го бавеше, а тъмната сянка на име Ерки Юрма му дишаше във врата! Постепенно Каник осъзна в каква сериозна опасност се намира. Силите му го напуснаха и за миг той се почувства изнемощял. Изгуби концентрацията си, започна да се препъва в клони и храсти. „Ако сега падна, всичко е свършено“ — помисли си той. Тичаше презглава, за да си спаси живота, защото искаше да се прибере в дома, при Маргюн и другите хлапета; при спокойното ежедневие в грозната сграда; при тежко дишащия Филип в съседното легло; при Кристиян, при мечтата да победи всички в първенството на Норвегия по спортна стрелба; при топлата вечеря и домашно приготвения хляб; при трепкащия екран на телевизора и спалното бельо, сменяно на две седмици. Изведнъж животът му стана толкова мил, искаше да се бори за него. Усещането беше съвсем ново и главозамайващо.

В този миг се спъна и се просна по лице в сухата трева. Не се отказа, продължи да се бори. Помъчи се да намери с какво да се защити, та да убие преследвача си, преди онзи да го е изпреварил! Разрови тревата, търсейки пръчка, но намери само сухи клонки. Нямаше дори камък, с който да го замери. Изтощен, Каник видя как животът му си отива безвъзвратно, как се изгубва пред очите му. Предаде се. Сви се на топка и остана легнал на земята. Не му беше минавало през ума, че е възможно да загине толкова млад. Напрегна последните си сили, за да се подготви за предстоящото. Стъпките на Ерки приближаваха. Най-сетне спряха до него. Та този тип беше напълно луд. Нямаше да се държи като нормален човек. Ето, това е най-лошото: да не знаеш какво да очакваш от него. Каник си припомни всички истории, които бе слушал за Ерки.

— Който се страхува от мечка, да не ходи в гората — прошепна Ерки.

Каник чу тихия му глас. Остана да лежи вцепенен на земята. Изглеждаше кажи-речи вече мъртъв. Нямаше какво повече да си кажат. Въпреки това Каник предпазливо извърна глава и зърна част от черния панталон на Ерки. Размяташе се насам-натам. Впечатляващо — явно раната не го притесняваше. Още едно доказателство за лудостта му. Сигурно изобщо не усещаше болка по тялото си, а какво оставаше за други страдания. Ерки беше безчувствен. „Да си луд — помисли си Каник, — означава да проявяваш пълна апатия към всичко наоколо.“

— Ставай.

Гласът на Ерки не прозвуча заплашително, а по-скоро леко учудено. Каник се изправи с усилие. През цялото време стоеше с наведена глава. Очакваше да му зашлеви шамар и искаше поне да посрещне удара с чело и слепоочие. Най-големият кошмар на Каник беше плесница по дебелата му буза. Струваше му се страшно унизително. Ерки обаче не го удари.

— Отивай в къщата — просто заповяда Ерки.

Не повиши глас и Каник го намери за доста заплашително. Така говорят садистите, които обичат да измъчват хора. Ясният глас на Ерки звучеше тихо и не се връзваше с външния му вид. Отблизо Ерки изглеждащо зловещо. Особено страшни бяха очите му. Каник не смееше да ги погледне. Отлагаше този миг, защото беше убеден, че това ще доведе до окончателната му кончина.

Отивай в къщата. Ерки се е крил там през цялото време. Изобщо не е тръгнал към Швеция, както съобщиха по радиото. Влизайки в къщата заедно с Ерки, Каник все едно прекрачи прага на царството на мъртвите. Вътре няма да се чуе, ако извика за помощ. Разтрепери се неудържимо. Ето, настъпи часът на наказанието за всичко, сторено от него.

Ако не си вземеш поука от грешките, не знам какво те чака за в бъдеще, Каник.

Бъдещето, което никога не го бе тревожило, не само че го застигна, ами и беше на път да се изпари. Вероятно ще умре в адски мъки. Каник се страхуваше единствено от болката. Тлъстините по тялото му се разтресоха от ужас. Само да можеше да изпадне в несвяст и да изчезне, да потъне бавно в пирена. Беше готов на всичко, за да избяга от този кошмар, но нямаше къде да се дене. Не припадна. Ерки чакаше търпеливо, защото беше уверен в победата си: Каник нямаше как да се измъкне.

Тогава видя револвера. Осени го спасителна мисъл, родила се в отчаяната му, полумъртва душа: ако го убие с куршум, няма да го изтезава. Това беше последната надежда на Каник. Бавно запристъпва в тревата. Не разбираше как така си мести краката. Те се движеха против волята му, приближаваха към къщата, макар той да не искаше да влиза там. Носеха го към гибелта му. Ерки го следваше бавно, мушнал револвера в колана с големия орел, придържайки раната с ръка. Тя кървеше силно, но ако я превържеше, щеше да се оправи. Не изглеждаше опасна.

— Страх те е — установи Ерки.

Каник спря. Опита се да разбере какво е намислила тази откачалка. Дали и това е част от изтезанията: първо го предразполага, а после му нанася смъртоносния удар, идващ като спасение от мъченията. Може би изпитва удоволствие да наблюдава ужаса на жертвата си, когато тя осъзнае, че все пак ще умре. Той така се унесе в подобни мисли, че спря на пътеката. Наложи се Ерки да го побутне. Каник се сепна и жално изохка, но не последва изстрел. Отново тръгна. Къщата вече се виждаше между дърветата. Струваше му се, че са вървели цяла вечност, а в действителност бяха изминали само няколкостотин метра. Спряха на двора. Дойде ред на втория шокиращ миг за Каник. На вратата стоеше рус мъж.

Двама са. Единият ще го държи, докато другият го измъчва! Каник се насили да изгуби съзнание, да се строполи напред, но коленете му не се подкосиха. „Искам да умра“ — помисли си той и затвори очи. Чакаше изстрела с наведена глава. Ерки го бутна.

— Ето, това е онзи, дето много иска да се казва Морган.

— Ей, Ерки! — удивено ги зяпна Морган. — Да не си ходил до месаря за сланина?

Подпря се върху рамката на вратата и загледа внушителната двойна брадичка на Каник с невярващи очи. Слиса се, когато забеляза тлъстите му бедра с обиколка колкото талията на Ерки.

Каник огледа носа му.

— Улучи ме в бедрото.

— Мамка му, Ерки, кървиш като заклано прасе!

— Нали ти казах, улучи ме — Ерки се наведе да вземе стрелата. — С ето това.

Морган я разгледа с любопитство и плъзна пръст по жълтите и червени пера.

— Брей, гледай ти. Да не го раздаваш индианец? А има ли каубой?

Каник поклати отривисто глава.

— С-само с-се упражнявам — заекна той.

— За какво?

— З-за първенството з-за младежи.

Досега Каник бе притаил дъх. Едва успя да изрече думите. Ерки чу ясно звука от зле настроена гайда.

— Вкарай го вътре.

Морган отстъпи заднишком и им направи място да влязат. Ерки избута Каник пред себе си, докато обмисляше с какво да превърже бедрото си, за да спре кървенето.

— Трябва да се прибирам вкъщи — изхленчи Каник и спря.

— Я сядай на дивана — скастри го Морган. — Първо ще си изясним положението. Може да ни потрябваш.

Каник не откъсваше очи от носа на Морган. Гледката беше потресаваща. Откъснатата част се клатеше заплашително, а цветът му напомняше на изгнил картоф. Каник забеляза бутилката уиски на пода, радиото върху перваза и стърчащата от стената стрела. Типът с къдравата коса очевидно беше пиян. Това никак не успокои Каник. Свлече се на дивана; не знаеше къде да си дене ръцете. После чу въпроса, от който се опасяваше най-много:

— Някой знае ли къде си?

Не. Никой. Нямаха представа къде да го търсят освен ако Маргюн не се досети да провери в шкафа. Ще открие, че лъкът липсва, и ще се сети къде е отишъл Каник. Да, ама гората е голяма. Ще мине цяла вечност, докато го намерят, а и няма да започнат да го търсят веднага. Първо Маргюн ще изпрати Карстен и Филип на обиколка из района. А те са отчайващо мързеливи и не се ориентират добре.

— Казвай! — хлъцна Морган.

— Не — прошепна Каник. — Никой не знае къде съм.

— Много гадно, а?

Каник наведе глава. Не просто гадно. Това беше краят.

— Да ти се намира леденостудена бира?

Морган се облиза. Задавайки въпроса, усети как го обзема нетърпима жажда.

Каник не очакваше точно такъв въпрос.

— Имам ментови бонбони — смотолеви той.

— Добре, и те ще свършат работа. В устата ми няма и капка слюнка.

Каник бръкна в джоба на панталоните си и извади кутийката. Морган я грабна от ръцете му, бори се известно време със слепените един за друга бонбони, но накрая успя да отдели три и ги лапна.

— Сега ще се представим — премлясна той. — Това е Ерки. Той е обсебен от зли духове и непрекъснато разговаря с тях. Аз се казвам Морган и от полицията ме издирват за една дребна криминална проява от тази сутрин. Ще убием времето този следобед заедно. Този ненормалник ми обезобрази носа — додаде той. — Само да имаш едно наум. Гледай да не му се пречкаш.

Каник кимна със сериозно изражение. Много добре разбираше какво има предвид Морган.

— А ти как се казваш?

Аз съм човекът, който иска да го наричат Джеронимо. Следотърсачът. Великолепният стрелец.

— Извинявай, би ли повторил, че не чух?

— Каник.

— Че как живееш с такова име?

— Правя всичко по силите си — унило отвърна Каник.

— Ха-ха, хлапето има чувство за хумор.

Ерки се бе проснал на пода. Намери си коженото яке и се уви в него, стискайки бедрото си с две ръце.

— Виждал съм го и преди — тихо обясни той.

— Къде?

— До двора на убитата старица.

— Какво? — рязко се надигна Морган. — Той видя ли те? Това ли е момчето, дето играело наблизо? Нали съобщиха за него по радиото? А?

Каник сведе поглед.

— Ау, ау, сега работата стана сериозна. Мамка му, Ерки, та той те е видял. Трябва да се отървем от него!

От устата на Каник се изтръгна писък като от настъпена гумена играчка. Дългите му мигли запърхаха от страх.

— Май си говорил с ченгетата, а?

Каник мълчеше.

— Е, на Ерки не му пука от тази работа. Малко е странен. Всъщност и двамата сме приятелски настроени. Просто ни е скучно. Сега очакваме нощта. Впрочем Ерки побеснява истински чак през нощта. Зъбите му порастват и ушите му се изострят. Нали така, Ерки?

Ерки също мълчеше. Измери Каник с поглед. Очите на дебелото хлапе светеха от страх. То дъвчеше ожесточено долната си устна, а по лицето му не бе останала и капка кръв.

— Ей, момче — продължи Морган. — Да ти се намира термос с кафе и сандвич? Направо умираме от глад.

— Нося шоколадови десерти в куфара, но сигурно вече са се разтопили.

Ерки реагира мигновено на думите му. Изправи се и размаха ръце.

— Донеси куфара!

— Я по-спокойно — тихо го спря Морган. — Ти иди, че той може и да офейка. Ще си ги поделим двамата, чуваш ли!

Ерки закуцука към вратата. Започна да търси куфара. Щура се известно време из храстите, като притискаше раната на бедрото си. Най-сетне намери куфара, а по-нагоре се натъкна и на лъка. Замъкна всичко към къщата. Отвори куфара. Вътре лежаха стрели и доста непознати за него пособия, както и един „Марс“ и един „Сникърс“. Пръстите му трепереха, докато ги вадеше. Влезе в къщата с по един шоколадов десерт във всяка ръка. „Сникърс“ и „Марс“, „Сникърс“ и „Марс“. Мек, полуразтопен шоколад — единият с фъстъци, другият с карамел. Хартията шумолеше. Ерки вървеше и ги претегляше в ръцете си. И двата десерта му се струваха вкусни, но винаги предпочиташе „Марс“. Имаше право само на единия и направо се чудеше какво да реши. Морган се втурна и грабна „Сникърс“-а.

— Този е за мен. Ти вземи „Марс“-а. А Шишко ще го почерпим с уиски.

Каник погледна крадешком бутилката на прозореца. Нямаше нищо против малко бира. Беше готов да се напие, само да не се случи твърде бързо. Силният алкохол обаче никак не му понасяше. Поклати отрицателно глава. Двамата лапаха шоколада, облизваха се и мляскаха като деца. Напуши го смях въпреки отчаянието, но се ограничи само с жалък звук, подобен на хълцане.

— Нищо няма да ти сторим — успокои го Ерки с причудлива усмивка.

— Точно това не сме го обсъдили още — възрази Морган и преглътна.

— У него няма нищо, което да ни потрябва, освен шоколад.

— Може пък Шишко да ни помогне някак?

— Така или иначе всичко ще отиде по дяволите. Със или без Яник.

— Каник — поправи го Каник.

Морган си избърса устата с опакото на дланта.

— Искаш да се прибереш при мама, а?

— Не, при Маргюн.

В гласа на момчето прозвуча кураж, сякаш отново се бе обнадеждило, че все пак няма да го убият. Двамата му похитители ядяха шоколад и това определено им придаваше по-човешки облик.

— Каква е тази Маргюн?

— Възпитателката в изправителния дом — промърмори Каник.

— Боже мой, та ние сме били замесени от едно тесто — захили се Морган. — Какви си ги вършил в младежките си години, та си попаднал там? Освен дето си се тъпкал като за световно?

— Имам нарушена обмяна на веществата — оправда се Каник.

— И майка ми казваше така, когато надебеля. Пийни си уиски и обмяната ти ще се ускори.

— Не, благодаря — отклони поканата Каник.

Мислеше за Маргюн. Помъчи се да си представи с какво се занимава тя в момента. Колко пъти е поглеждала часовника. Сигурно ще мине известно време, преди да се разтревожи. Каник често изчезваше нанякъде. Най-вероятно Маргюн ще се притесни едва надвечер. Знаеше, че Каник за нищо на света не би пропуснал вечерята. Към осем ще започне да наднича с очакване през прозореца. Ще мине още час, докато изпрати Карстен и Филип да го търсят. Дотогава може да се случи какво ли не! До вечерта оставаше много време. Каник трябваше да прекара цяла вечност в компанията на двама пияни луди, единият от които с револвер! Отчаянието го подтикна все пак да погледне крадешком към бутилката уиски. Морган забеляза проявения интерес.

— Пийни си, де. Не се стеснявай.

Каник го послуша. Алкохолът представляваше единственият му шанс да забрави. Първата глътка предизвика мощна вътрешна експлозия в организма му. Започна от устата и се разпространи надолу към стомаха. Каник си пое въздух с мъка и избърса бликналите в очите си сълзи.

— Още три-четири глътки и ще се почувстваш по-добре — увери го седналият на пода Морган, докато си облизваше пръстите. — Разкажи ни защо си в изправителен дом.

— Откъде да знам — сопна му се Каник, но бързо се разкая за сърдития си тон. Ами ако го е обидил?

— Значи нямаш представа защо възрастните са те настанили там? Хич не ти липсва нахалство. Аз да не би да обвинявам майка си, задето ограбвам банки? Или Ерки да не би да се сърди на неговата майка, че е напълно изперкал?

Каник стрелна Морган с поглед. Ограбва банки?

— Виж надписа на тениската му. Май наистина стоварва вината върху „другите“.

— Я го виж ти! — вдигна вежди Морган. — Опитваш се да се спречкаш, а? Ерки, защити се, човече.

— Нападнат ли съм? — простичко попита Ерки.

Мъчеше се да отчекне камъче от подметката на маратонката си. После издърпа връзката, за да я завърже около бедрото си. Раната не спираше да кърви. Каник се местеше наляво-надясно на дивана. Тялото му се разливаше като пудинг и заплашваше да заеме целия диван. При всяко негово движение пружините скърцаха. Внезапно на Морган му се зави свят. Какво всъщност ставаше тук? Колко време щяха да останат в тази къща? По една или друга причина мисълта да остане сам му се струваше непоносима. Нямаше да преживее да ги намерят и да ги изпратят някъде, разделени един от друг. Не искаше да му отнемат Ерки и възможността да го види отново. Та Морган нямаше друг близък човек. Тази гореща, мръсна стая, опиянението от уискито, тихият, приятен глас на Ерки и дебелото хлапе със сведения поглед — той не искаше това да изчезва. Мисълта направо го остави без дъх. Напълно объркан, грабна бутилката.

— Корен, стъбло и листа — отрони той.

Каник вече разбра, че и двамата са побъркани. Сигурно са побягнали заедно от болницата. Две бомби със закъснител. Най-добре да не ги дразни.

Каник дишаше съвсем леко. Ерки се бе оттеглил настрани. Седеше на пода с гръб, подпрян на стария, счупен шкаф. Възцари се покой. Барабаните и гайдата най-после утихнаха. Ерки си почиваше с ръка върху револвера.