Карин Фосум
Който се страхува от мечки… (28) (Третият случай на инспектор Сейер)

Морган усещаше как по челото му се лее пот. Дулото на револвера трепереше пред очите му. Най-вероятно не е буден. Сигурно в организма му се разпространява сериозно възпаление и затова вижда такива нереални неща. Бълнува заради треската.

Погледна Ерки и се замисли колко нетърпимо е постоянно да имаш халюцинации, години наред да ти се привиждат хора, които те заплашват със смърт, разпад и наказания и да ти обрисуват ужасяващи, влудяващи сценарии.

— Болен съм — простена Морган. — Май ми се повръща.

Спа дълго. Светлината навън изглеждаше променена, а сенките се издължиха. Ерки забеляза колко пожълтяла е кожата на Морган. Отпусна ръката си с револвера.

— Ами повръщай — подкани го той. — И без това подът е мръсен.

— Откъде, по дяволите, се сдоби с револвера? Нали го хвърли във водата! — Морган колебливо се надигна и седна на дивана, за да погледне оръжието по-отблизо. — Носил си го през цялото време, нали? — Сви се на кълбо, за да представлява по-малка мишена. — Защо тогава не пръсна черепа на старицата с него? По радиото казаха, че си я пребил до смърт!

Бузите на Ерки пламнаха от неочакван гняв и той отново вдигна револвера.

— Стреляй! — изкрещя Морган. — Пет пари не давам!

Странно, Морган наистина го мислеше. Не искаше да живее.

— Трябва ти лекар — установи Ерки.

Револверът в ръката му потрепери. Ако натисне спусъка, ще стреля напосоки: или в стомаха на Морган, или в зеления диван.

— Откога се тревожиш за мен? Да не си въобразяваш, че ще ти се вържа? Изобщо хрумвало ли ти е колко малко им пука на хората какви ги дрънка някаква откачалка? А? Дори нямам сили да сляза до главния път. Много съм зле. Вие ми се свят. Облива ме студена пот, а това е признак за шок, нали?

Морган легна и затвори очи. Този побъркан тип може и да реши да стреля. Зачака изстрела напълно неподвижно. Някъде беше чел, че смъртта от куршум не е болезнена. Усещаш само как тялото ти потръпва и край.

Ерки се вторачи в подутия му нос, придобил гаден, сивкав цвят. Прокара език по зъбите си. Небцето му бе запазило спомена за вкуса на кожа, мазнина и сладникава кръв.

Морган продължаваше да чака. Не последва изстрел.

— Мамка му — изстена той. — Добре ме подреди. Ще умра от натравяне на кръвта.

Ерки отпусна ръце покрай тялото си.

— За теб ще пролея сълза.

— Майната ти!

— Ти си само яйце в ръцете на дете.

— Престани с тези откачени брътвежи!

Морган участваше в трагикомедия, вече бе убеден в това. Нищо от този ден не му се струваше реално.

— Нали виждаш, че раната се възпали? Побиват ме студени тръпки, човече.

— Извикай майка си — продължаваше Ерки. — Не се безпокой, няма да кажа на никого.

— Ти извикай майка си, глупак такъв — въздъхна жаловито Морган.

— Тя е мъртва — сериозно обясни Ерки.

— Не се и съмнявам. Сигурно си убил и нея.

Ерки искаше да му отговори веднага. Думите му бяха на езика, готови да излязат от устата, но изведнъж се вцепени.

— Ще ми дадеш ли якето си? — промърмори Морган. — Умирам от студ. — Погледна Ерки. — Какво ти стана пък на теб? Изглеждаш ми странно.

— Падна по стълбите.

Ерки напрегна всичките си мускули и се вкопчи в револвера. Произнесе просто няколко думи, но в момента те го издадоха. Закапаха сами от устата му, без да успее да ги обмисли предварително. Внезапно се строполи на пода. Револверът се плъзна по стената и го последва с леко тупване. Ерки се сгъна на две като в гърч, докато се опитваше да задържи вътрешностите си с ръце. Те обаче потекоха неудържимо от тялото му. Усети мириса на развалена плът, на екскременти, на жлъчна течност и гной. Пукаха се малки, лъскави мехури, чуваше се бълбукането на меки органи, които бликаха от него под натиска, а въздухът и газовете издаваха какви ли не причудливи звуци. Ерки се гърчеше безпомощно на пода, погълнат от собственото си нещастие.

— И на теб ли ти призля? — ужаси се Морган. — Недей така. Трябва да повикаш помощ! Предпочитам да полежа в пандиза, отколкото да пукна от тетанус в тази кочина. Знаеш пътя. Доведи помощ, по дяволите, та да се махнем оттук!

Отговор така и не последва. Ерки стенеше и се гърчеше, та чак обувките му се удряха в дъските. Сякаш някой го биеше, дърпаше го ожесточено и го подмяташе насам-натам. След известно време започна да се дави и да кашля, по-точно да повръща. Или и двете. Морган усети как го побиват тръпки. Боже мой, каква лудница! В стаята витаеше нещо, което ги бе отровило. Вероятно в цепнатините между дървото се е криело проклятие и когато са влезли в помещението, бавно е започнало да се процежда между дъските. От обира измина цяла вечност. Сигурно вече са изпратили екипи да ги издирват, положително са намерили колата! Само дето двамата се озоваха горе, в гората. Защо им трябваше да покриват автомобила с брезент? Най-сетне Ерки се укроти и жадно си пое дъх. Морган погледна към револвера.

— Ама че пердах яде, а? — полугласно рече той. — Какво стана?

Ерки започна да си събира частите на тялото една по една. През очите на Морган действията му напомняха на човек, изтървал нещо на пода. Черната му коса падаше в очите. Ерки приличаше на слепец, търсещ пипнешком изгубена вещ.

— Халюцинации ли имаш? — предпазливо подхвана Морган. — Ще ми дадеш ли малко уиски?

Ерки се поизправи, наведен напред, с ръка на стомаха. Очите му бяха затворени, а всяко мускулче по тялото му — стегнато като стоманена пружина. По брадичката му се стичаше слюнка.

— Стига си хленчил — избоботи той.

— Не искам да хленча. Просто умирам от студ и те моля за якето ти. Остана ли уиски? Ще ми дадеш ли да си пийна, когато… пристъпът ти отшуми?

— Предупредих те да не ме нервираш!

Най-сетне Ерки се изправи. Панталоните от полиестер изшумоляха. Тръгна из стаята, прегърбен като старец. Продължаваше да притиска стомаха си с ръка. Вдигна револвера от пода и отиде в малката стая. Намери якето на нара, сгънато като възглавница. Посегна към него, без да отлепя ръка от стомаха си. Върна се при Морган, олюлявайки се. Бутилката с уиски без запушалка стоеше до радиото. Той я взе и отпи голяма глътка, докато се взираше в езерото. Тялото му имаше нужда от почивка. Този път се разцепи на две без никакво предупреждение. Отсега нататък не го чакаше нищо добро. Ерки се загледа в тъмната повърхност на водата, гладка като огледало. Изглеждаше мъртва. Всичко умираше. Никой не те иска. Целта им е просто да получат нещо от теб. Морган иска яке и уиски. Имаш ли какво да им дадеш, Ерки?

Ерки застана пред дивана с якето в ръка. Пийна си още уиски. Навярно е редно да завие Морган с якето. Приятелски жест. Какво ще се промени? Нима това би осмислило живота му?

— Остави ми малко уиски!

— Нали имаш умерен проблем с пиенето — разсеяно напомни Ерки и вдигна рамене.

— Адски ме боли носът.

— Да плячкосваш с някого е радост. Да умреш с него е празник — издекламира Ерки и му подаде бутилката.

Морган пи, докато в очите му избиха сълзи. После остави бутилката, пое си жадно въздух, сви краката си в коленете и ги допря до гърдите си, лягайки на една страна, сякаш правеше място на Ерки. „Или ще седне до мен, или ще стреля“ — прецени Морган, но вече, незнайно защо, не се чувстваше застрашен.

Ерки се поколеба. Видя празното място на дивана и разбра, че е предназначено за него. Предпазливо наметна Морган с якето. От мазето се разнесе дружен смях и направо го проглуши.

— Млък! — извика ядосано Ерки.

— Не съм си отворил устата — оправда се Морган. — Какво всъщност ти казват? Тези гласове, де. Разкажи ми какво представляват. Поне ще умра помъдрял.

Уискито гореше силно в стомаха му и му олекна.

— Защо ги слушаш? Те не съществуват, сигурно ти е ясно? Обясниха ми веднъж, че лудите осъзнавали лудостта си. Точно това хич не го разбирам. Чувам гласове, твърдят те. Майка му стара, понякога аз също чувам гласове. Вътрешни, въображаеми. Но понеже осъзнавам какви са, не би ми хрумнало да ги слушам.

— Освен когато те помолят да ограбиш банка? — иронично подхвърли Ерки.

— Благодаря, но решението взех лично аз.

— Откъде знаеш?

— Умея да разпознавам собствения си глас.

Ерки продължаваше да се взира в свободното място. Морган го погледна с непресторено любопитство.

— Разкажи ми за тях. Виждаш ли ги? Как изглеждат? Имат ли големи зъби и зелени черупки? Изобщо казват ли ти нещо приятно? Не им позволявай да се държат така. Наистина си помислих, че ще ти видят сметката. Дали да не опитам аз да поговоря с тях? Може да послушат външен човек — захили се глухо той. — Често е най-добре да изпратиш бесните кучета и децата при съседите.

Морган се надигна с мъка и се настани до Ерки седнал. Вдигна ръка и го потупа три пъти по челото.

— Ей, вие, там вътре! Престанете да тероризирате горкото момче. Изцедихте го. Идете да плячкосвате друг череп. Чашата преля!

Ерки премига колебливо. Морган наистина говореше сериозно с гласовете в главата му, но внезапно го напуши смях.

— Няколко души ли са? Или цяла банда?

— Двама.

— Двама срещу един? Значи са страхливци. Помоли единия да се оттегли, та да си разчистиш сметките с шефа като мъж с мъж.

Ерки се засмя насечено.

— Не си струва да се тревожа заради Палтото. То се е свило в единия ъгъл и трепери.

— Палтото ли? — изумен го погледна Морган.

Едва сега започна да осъзнава докъде се простира лудостта на Ерки.

— Висеше на кука в коридора.

Времето направи рязък обрат. Всичко минало се завърна в съзнанието му с пълна сила. Ерки видя лица и ръце, вдигнати вежди, обърнати гърбове, коприна и кадифе, кълбета от разноцветни конци. Пое назад по осеян с дупки път със зелени канавки. Приближаваше се до къщата. Влезе в тесния коридор и се качи по стълбите. Седеше на най-горното стъпало. Баща му го бе сковал от борови дъски. По ламперията дебнеха малки, искрящи очи, които го наблюдаваха непрекъснато.

— То просто си висеше там. Палтото на татко. Вътре нямаше нищо, само въздух. Полюляваше се слабо заради течението от тавана. Веднъж се обърна с хастара навън, когато тя политна надолу и раздвижи въздуха.

— Кой политна надолу? — полюбопитства Морган.

— Майка ми. Падна по стълбите. Аз я бутнах.

— Защо? — понижи глас Морган. — Мразеше ли я?

— Така казах на всички: аз я бутнах.

— Но не си бил ти? Или не си сигурен какво е станало? Защо си го казал тогава?

Картината, трепкаща над грубото дърво, оживя пред очите на Ерки. Той вдигна ръка и посочи. Неволно и Морган обърна глава в указаната посока и проследи погледа му, но видя единствено мръсното дърво. Ерки мълчеше.

— Ей, слушай — оживи се Морган, — знаеш ли колко готино ще бъде, ако твоите гласове, вместо да тормозят теб, започнат да разговарят с гласовете на другите пациенти в психиатрията. Така ще се препират помежду си и ще ви оставят на мира. Мамка му, понякога ми хрумват направо гениални идеи! Да ти кажа ли как ще се отървеш от тях? Със следната изпитана стратегия: насъскай ги един срещу друг и в крайна сметка те ще се унищожат взаимно. Дай ми бутилката!

Ерки я вдигна от пода, но я задържа.

— Дай ми я, де. Искам още!

Морган протегна настойчиво ръка. Ерки не я пусна.

— Който се препира с извора, жаден ще умре — изрече с церемониална сериозност той и позволи на Морган да дръпне бутилката от ръката му.

Морган отпи две глътки.

— Майка ти защо е паднала по стълбите? Разкажи ми как се случи. Хайде да си поиграем. Аз ще съм твоят лекар. Много ме бива, само ми дай шанс. Хайде, сподели на чичко Морган. Нали вече се познаваме. Излей си душата, миличък, и всичко ще се нареди.

Морган се захили. Явно вече се бе натряскал здравата.

Пръстите на Ерки зашариха по бедрата над черния панталон. Докосна оръжието и усети как то прилепва плътно до ръката му като ръкавица. Това не беше никак случайно. Носеше определен смисъл.

— Тя шиеше дрехи на хората.

— Значи е била шивачка?

— Шиеше булчински рокли от коприна, мъжки и дамски костюми. Някои клиенти й носеха стари дрехи, за да ги преправя. С това се занимаваше. Разпаряше стар костюм, а аз…

— Отдъхни си — прекъсна го Морган. — Не е леко да се ровиш из стари спомени.

Ерки го послуша. В мазето цареше тишина. Беше се наслоил прах, всичко бе посивяло. В миг на дива радост Ерки си въобрази, че са се махнали. Гласът му звънтеше като кристал в тишината. Неговият собствен глас. Думите не бяха предварително обмислени. Оформяха се в хода на разказа му, а понечеше ли да ги претегли, се появяваха нови и искаха да излязат от устата му. Заваляха неспирно една след друга и Ерки нямаше сили да ги спре.

— Играех си на стълбите — тихо обясни той. — Бях на осем.

Не играеше, а постави капан. Недей да изопачаваш истината. Бяхме там и видяхме какво стана. Палтото стана свидетел, нали висеше окачено в коридора.

Ерки простена. Гневът му нарастваше. Или по-скоро отчаянието. Защо стоеше тук със зейнала уста и позволяваше на помията да изтича? Болест, смърт и нещастие; охлюви, червеи и жаби. Тръсна сърдито глава. Морган го слушаше. Ерки усещаше с тялото си, като допир на кожа с кожа, как събеседникът му напряга слуха си, а не понасяше да го докосват. Дори и Сара с вълнистата коса. В главата му зазвуча красивата арфа, която винаги съпровождаше гласа й.

— Защо на стълбите?

Морган продължаваше да се налива. За момента нямаше други планове, освен да се натряска: краткосрочна, но приятна цел.

— На стълбите няма много място за игра.

— Стълбите — повтори потиснато Ерки. — Таванът. Лампата долу в коридора е запалена. Чувах звука от шевната машина. Наподобяваше часовник. Играех си на стълбите, защото исках да съм близо до нея.

— Декорът е подреден — констатира Морган. — Пиесата може да започне. Лампата е запалена, шевната машина трака, а малкият Ерки е на осем години.

— В мазето намерих стара връв за рибарска въдица и си направих въжена линия от най-горното стъпало до първия етаж.

— Опънал си връв от въдицата? — слиса се Морган.

— Пробих дупки в празни кибритени кутийки и си направих вагони от тях. Напълних ги с бадеми и стафиди и ги пуснах да слизат надолу по линията. Тя едва стъпи на второто стъпало и се препъна. Телефонът звънна и тя ме помоли да вдигна, но аз се бях увлякъл в играта и не поисках да помогна. Тъкмо бях натоварил един вагон с бадеми. Седях си на стълбите и чаках. Тя излезе на вратата и направи една крачка, оплете си крака във връвта и политна надолу. Винаги е била много тиха, но тогава вдигна страшен шум. Затъркаля се надолу по стълбите като изхвърлен навън диван.

Морган онемя. Очите му светеха като на дете, което слуша зловеща приказка.

— Седях на третото стъпало, плътно до стената. Тя спря едва върху пода на първия етаж. Остана просната, омотана около парапета.

— Врата ли си счупи? — прошепна Морган. — Мамка му, колко си странен. Изведнъж се държиш съвсем нормално и говориш като всички хора. Защо внезапно реши да станеш нормален?

Ерки сякаш се събуди от унеса си и го погледна.

— Първо ми се караш, защото съм бил луд, а сега се налага да се оправдавам, задето съм нормален. Нормален съм, разбира се. Ти нормален ли си? Ограбваш банки, а носът ти изгнива.

— Но защо почина майка ти?

— Цялата й кръв изтече от тялото.

— Какво?

— Цялата, до капка. Изтече през устата. Направо бликаше на тласъци като от водопад и накрая до краката й се образува цяла локва. Виждах как лампата се отразява в кръвта, а Палтото представляваше тъмна сянка. Телефонът звънеше, но нямаше как да вдигна. Трябваше да нагазя в локвата кръв и да го замъкна на друго място в къщата. Накрая просто спря. Свалих връвта и я скрих в джоба си. Чаках неподвижно. От устата й вече не течеше кръв, а лицето й посивя като камък. „Рано или късно ще се появи някой — мислех си аз. — Татко или някой клиент. Съвсем скоро ще дойде някой.“ Но не стана така. Останах сам, докато кръвта изгуби блясъка си и вече не виждах отражението на лампата в нея.

Ерки млъкна. Не усещаше облекчение, само празнота. Попипа револвера. В барабана имаше един-единствен куршум. Сигурно значи нещо. Най-вероятно куршумът е предназначен точно за него.

— Ама че работа, кръвта й да изтече от устата. Защо?

— Дай ми малко уиски.

— Майката ти да не си е счупила черепа при падането?

— Беше шивачка.

— Това вече го чух.

— Разпаряше стар костюм. Шев по шев с бръснарско ножче. Винаги си държеше ножчето между зъбите, когато й се налагаше да дърпа плата или да се настани по-удобно на стола. После телефонът звънна. Тя тръгна надолу с ножчето между устните си, слезе по първото стъпало и се препъна във връвта. Глътна ножчето и то попадна в гърлото й.

Морган хлъцна. Неволно се хвана за врата и усети как кръвта пулсира под влажната му кожа. При мисълта да погълне бръснарско ножче му прилоша.

— Май вече ти дойде умът в главата — предпазливо похвали той Ерки. — Сигурно просто си прекарал твърде дълго в болницата. Майка ти е починала при нещастен случай. Нямало е какво да сториш, за да го предотвратиш. Страшно несъобразително от нейна страна да държи бръснарско ножче между зъбите си. А ти си постъпил много неразумно, когато си стоварил вината върху себе си.

— Нали аз опънах връвта.

— Искал си да си поиграеш. А и случаят е заведен в полицията като битов инцидент.

С тези думи Морган явно искаше да утеши Ерки, но не постигна целта си.

— Ние, хората, си въобразяваме, че направляваме хода на живота си — бавно припомни Ерки. — Грешим. Нещата просто се случват.

И двамата потънаха в продължително мълчание.

— За какво си мислиш? — най-сетне попита Морган.

— За един земеделец у дома, Юханес.

— Разкажи ми за Юханес. Тъкмо започнахме.

Морган усети, че времето спря. Бъдещето не съществуваше, имаше само настояще. Двамата с Ерки се намираха между четири стени от тъмно дърво, в сумрачна и уютна стая. Уискито гореше във вените му и той сякаш се носеше из въздуха.

Ерки си мислеше за Юханес: побелял, сбръчкан и съсухрен старец с изгаснал поглед. В очите му Ерки виждаше себе си, сякаш са роднини. Очи без надежда. И неочаквано той се качи на стълба.

— Пропи се. Съпругата му почина, а Юханес се стопи само за няколко месеца.

— Звучи като мама след смъртта на баща ми — изкоментира Морган.

— Пропи се. Наливаше се денонощно, без почивка, месеци наред. Хората чукаха на вратата му, за да го подкрепят, но той не искаше помощта им.

— И е умрял от алкохолно натравяне?

— Не. Най-сетне един ден се събудил изтрезнял след поредния запой, при който със свещеника си поделили бутилка ракия.

— Явно е бил готин свещеник.

— Видя ме и ме извика, но аз не спрях. Не го послушах и с бърза крачка минах през портата, а после се скрих зад оранжериите.

— Защо те е викал?

— Стига си ме нервирал. — Ерки се обърна и дръпна бутилката от ръцете на Морган. — Юханес си намери работа при свещеника като общ работник. Варосваше стените на църквата. Беше се качил на дълга стълба и работеше усилено. Ерки Юрма се приближи. Юханес не чу стъпките му, защото беше много зает с работата си, а и си свирукаше с уста, весел и изтрезнял. Тогава изпитах разочарование. Юханес бе заприличал на всички останали. Извиках му: Ей, ти, там горе! О, Исусе Христе, само да беше видял как подскочи той! Оттласна се от стената, подплашен от вика ми и стълбата описа голяма дъга. Юханес падна назад.

— О, не, мамка му!

— Удари се в най-горния камък. Останах загледан в счупената му глава. Краката му потръпнаха конвулсивно няколко пъти, а после всичко свърши. Скрих се зад един надгробен камък. Свещеникът довтаса веднага. Беше чул крясъците.

— И натопиха теб?

— Аз си бях виновен.

— Ерки, как е възможно да си такъв карък? Да не си роден на петък, тринайсети?

— После ме прибраха вкъщи.

— Какво им каза?

— Нищо. Нестор ме помоли да си трая.

— Нестор? — разтърка очи Морган. — Как си успял да се забъркаш в толкова много неприятности? Не ми стига акълът. А аз си мислех, че на мен не ми върви. А онази, дето са я намерили вчера? И тя ли е инцидент? Кажи си, както си е.

Ерки бавно обърна лицето към Морган.

— Нали вече ти казах. Нещата просто се случват.

— Това обяснение май е малко лековато, а? Ченгетата ще те разпитват. Трябва да си измислиш по-достоверен отговор.

— Аз съм вълна — драматично обяви Ерки. — Избухвам само веднъж.

— Ами да, точно това ще им кажеш, та да те върнат бързо в болницата. — Морган избърса челото си. — Боли ме носът — оплака се той.

— Можеш да си оправиш носа със силата на волята, ако се понапрегнеш — вдигна рамене Ерки.

— Така ли?

— С всичките си сили накарай възпалението да спре. Ще се излекуваш сам.

— Да не съм китаец. Не вярвам на такива глупости.

— Затова си болен.

— Защо ти не ме излекуваш? — иронично попита Морган. — Вече не мога да се напрягам. Отпуснат съм като желе.

— Трябва ти да го направиш.

— Как не се сетих — кисело отвърна Морган. — Ей, слушай — сети се той, — веднъж гледах един тип по телевизията. Счупи стъкло със силата на волята си. Изглеждаше страшно впечатляващо, но всъщност е само филмов трик.

— Какво толкова впечатляващо има да счупиш стъкло със силата на волята си — учуди се Ерки. — И аз мога да го направя. Стъклото се намира под постоянно напрежение. Не е никак трудно.

— Я виж ти! Защо тогава не тръгнеш на турне?

— Нямам желание.

— А кой те научи на такива мурафети?

— Вълшебникът от Сентръл Парк.

— Хубаво е, че имаш чувство за хумор. Ще ни е нужно.

— Знаеш ли какво можеше да прави той? Опъваше кожата на ръцете си, докато се напука.

— Хайде тогава да ми направиш някой фокус. Само недей да чупиш бутилката с уиски.

— Тук няма стъкла — замисли се Ерки. — Прозорците са изпотрошени.

— Май някой те е изпреварил.

— Но там са останали няколко по-едри парчета стъкло — Ерки посочи прозореца към двора.

— Ами счупи ги — подкани го Морган нетърпеливо.

Забавляваше се адски много, но го обзе и отвращение, защото можеше да се случи всичко.

Ерки стана бавно от дивана, вторачи се в прозореца и седна на пода; наведе глава и затвори очи. Морган го изгледа със смесица от радост и меланхолия. Ерки продължаваше да гледа парчето стъкло най-горе вдясно на рамката, което светеше заради слънчевите лъчи. Морган разсъждаваше апатично, че май е нужно да вземе решение какво ще предприемат в бъдеще. Топлината от уискито бе изцедила силите му и предпочиташе да се радва на полудрямката, вместо да мисли. Животът не се стече според очакванията му. За Ерки важеше същото. Той изглеждаше толкова нелепо, седнал на пода: стегнат възел от воля и сила. Морган се удиви колко слабичък, направо хилав е Ерки. А сега щеше да му представи свой номер. Просто му се свиваше сърцето при мисълта за бъдещия неуспех на фокуса. Ерки щеше да остане разочарован. Морган обмисляше как да го утеши. Например, ще му обясни, че уискито му е отнело магическите способности.

Стъклото се пръсна. Не се чу леко звънтене, както си бе представял Морган, а пукот. В стаята се посипаха парченца стъкло. Морган се сепна. От преживяния ужас усети пробождане в сърцето. Ерки продължаваше да седи на пода. Вдигна глава и се огледа. Първоначално изглеждаше сънен. Постепенно по лицето му се изписа удивление.

— Нещо не е както трябва — промълви той.

Тръгна към вратата.

— Нещо не е както трябва ли? Как, за бога, успя да го направиш? — Морган го гледаше като обезумял. — Къде отиваш?

— Навън — отвърна Ерки. — Искам да проверя нещо.