Карин Фосум
Който се страхува от мечки… (27) (Третият случай на инспектор Сейер)

Дежурната телефонна линия на криминалната полиция прегря от сигнали на очевидци. Бяха забелязали Ерки на четири места, обхващащи голяма площ, която той не би могъл да обходи за толкова кратко време. Млада девойка с детска количка се разминала с него по главен път 285. Запомнила тениската му. Жена на бензиностанция „Шел“ извън Осло твърдеше, че разпознала Ерки като един от клиентите си. Дошъл пеш и си тръгнал пак така. Шофьор на автовлак пък го прекарал през шведската граница. За нещастие до Каник Снелинген достигна само последното сведение. После му го съобщи.

— По радиото току-що казаха, че Ерки пътувал за Швеция на автостоп. Само си представи, Каник! Горкичкият шофьор! Няма представа кого вози!

Каник не се страхуваше. Беше изгубил две карбонови стрели в гората. Две стрели „Green Eagle“ с истински пера, по сто и двайсет крони едната. Каник едва се сдържаше да не хукне веднага да ги търси. Горе, из гората, бродеха животни. Ами ако някое от тях стъпче стрелите? Ако завали, те ще потънат бавно, но сигурно в почвата. Каник си спомняше ясно къде стоеше, когато стреля с тях, и мислено ги проследи през гъсталака до приблизителното място, където са се приземили. Най-важното беше да ги намери веднага, но времето си минаваше, без възпитателите да одобрят разходката му из гората. Затова той им обърна гръб. Каник оглеждаше двора от прозореца на стаята си. Оригна се продължително на праз и алабаш заради изядения на обяд гювеч. Днес нямаше да ходят да се къпят, а Маргюн беше постоянно затрупана с книжа. Лъкът му остана в кабинета й, в големия метален шкаф, където тя съхраняваше малкото ценности на възпитаниците си: фотоапарата на Карстен, ловния нож на Филип, разрешен за употреба само в присъствието на възрастен. Маргюн държеше този шкаф заключен, но ключът се намираше в бюрото й в малка пластмасова кутия заедно с други важни ключове. Всички момчета го знаеха.

Той се загледа замечтано в гората и забеляза няколко огромни врани, носещи се над склоновете. Мерна и някоя и друга чайка, защото оттук до сметището нямаше и километър разстояние, а там чайките живееха добре и се угояваха като албатроси. Каник виждаше и гърба на Карстен, застанал до пещта за изгаряне на отпадъци. Наведен над велосипеда си, той се мъчеше да закрепи поставка за бутилка на рамката. Държачът с винт беше твърде широк и Карстен пъхна парче от гумен маркуч, за да уплътни празното място. През цялото време си бършеше челото, а цялото му лице беше изпоцапано със смазочно масло и други мръсотии. Застанала до него, Инга наблюдаваше как се справя той. Тя беше най-висока от всички в детско-юношеския дом, включително и от Ричард, слабичка като кукла Барби и красива като самодива. Карстен се опитваше да се вземе в ръце, но не му беше никак лесно. А Инга очевидно се забавляваше.

„Предимството да си в детския дом — помисли си Каник, — е, че няма как да стане по-лошо.“ Ако наруши някои правила и избяга, просто ще го върнат отново вкъщи. Тоест, пак в дома. Няма как да го изпратят на някое гадно място, защото все още не носи съдебна отговорност. Не го грози опасност от затвор. Някога, в далечното бъдеще, ще отговаря пред закона, но в момента това хич не го интересува. Възрастните обаче не спираха да говорят за това. Как ще я караш за в бъдеще, Каник? За всеки случай не като сега. Тази грозна сграда с всичките й правила. Живее в една стая с Филип и всяка нощ слуша тежкото ми дишане. Налага се да мие съдове, да чисти с прахосмукачка всекидневната и да търпи конското от Маргюн.

Изведнъж се отдалечи от прозореца и отвори вратата към коридора. В далечината се чуваше гласът на Маргюн и течаща вода. Сигурно тя пере дрехи, а Симон бъбри, застанал до нея. Значи се намират в мокрото помещение на първия етаж, до душовете. Нейният кабинет, където държи лъка му, е в другия край на сградата. Макар и дебел, Каник не беше муден. Промъкна се крадешком навън и слезе надолу на пръсти. Избра външното стълбище. Всъщност то беше предназначено за аварийни случаи, но винаги го оставяха отворено съгласно указанията за безопасност. Вече два пъти избухва пожар, защото Яфа беше плашещо обсебен от униформите на огнеборците. Стълбите скърцаха под краката на Каник, независимо че той се стараеше да разпределя равномерно внушителното си тегло по тесните стъпала. Прокрадна се до кабинета на Маргюн и за миг се стъписа: ами ако е заключен? Маргюн обаче изповядваше философията, че децата не бива постоянно да се натъкват на заключени врати. Каник се промъкна в стаята и огледа шкафа. Дръпна чекмеджето на бюрото с пръст и намери кутията с ключа. Опита се да действа бързо, без да вдига шум. Отвори малкия катинар. Ето го куфара с лъка. Неговият наситеночервен „Сентра“ с черни части, най-голямата му гордост. С разтуптяно сърце извади куфара, заключи шкафа, върна ключа на мястото и излезе от кабинета. Тръгна към мазето и излезе от задната страна на сградата. Нямаше как да го видят от двора. В далечината чу смехът на Инга.

Каник се ориентираше отлично в гората и бързо стигна до пътечката, по която бе минавал стотици пъти. Крачките му, сега по-тежки, защото никой вече не ги чуваше, накараха птиците да замлъкнат, сякаш предусещаха какво ужасяващо оръжие носи той в куфара си. Младежът вървеше по пътеката на запад от стопанството на Халдис. Не му се щеше да се приближава. Мисълта за мъртвата му навяваше прекалено неприятни спомени. Знаеше, че ако види къщата й, вратата и стълбището, целият ужас ще се завърне в съзнанието му с пълна сила. А и стрелите не бяха паднали там. Целта на Каник беше да ги открие и затова обикаляше из гората. Когато ги намери, ще се опита да отстреля някоя и друга врана, а после ще се прибере. Вероятно дори ще успее да върне лъка на мястото му в шкафа, без Маргюн да забележи липсата му. И преди е успявал в това начинание. Каник се забавляваше страшно много заради хора като Маргюн. Тя винаги смяташе хората за добронамерени. Тази нейна нагласа приличаше на религия. Маргюн се чувстваше морално задължена да вярва в хората. Веднъж например Каник смени хилядарка от касата с банкнота от петстотин крони и тя не допусна мисълта, че някое от хлапетата е разполагало с толкова пари, за да извърши измамата. Затова обвини собствената си неуслужлива памет.

— В днешно време всички банкноти изглеждат по един и същи начин — заключи тя.

Каник продължи нататък. Макар че беше дебел, се намираше в задоволителна физическа форма. Все пак се задъха и започна да се поти обилно. Постепенно се потопи в любимите си фантазии. Отнесе се в тайнствения свят, познат само на него, където почти забравяше за времето и пространството, а дърветата наоколо променяха формата си и се превръщаха в екзотични растения. Долови шумоленето на река, а той се преобрази в индианския вожд Джеронимо от Аризона. Имаше за задача да намери шестнайсет коня, за да спечели красивата Алопе за своя съпруга. Вървеше със затворени очи. Отваряше ги, колкото да не се препъне.

Вятърът шепти Нимо, Нимо.

В леглото си пазеше над петстотин бели скалпа. Погали куфара с ръка и си помисли, както някога е мислел великият вожд:

Всичко притежава сила. Докосни го и то ще те докосне.

Цареше пълна тишина. Само веднъж чу в далечината жален кучешки лай.