Карин Фосум
Който се страхува от мечки… (23) (Третият случай на инспектор Сейер)

— Каник има нужда от купа, която да чисти и лъска до блясък и да се похвали на майка си — решително заяви Маргюн. — Способен е да го постигне, много е добър. Стрелбата е единственият му талант.

Тя кимна два пъти, за да подчертае думите си.

Намираха се в кабинета й. Сейер се усмихна. Надяваше се Каник да спечели награда.

— Трудно ли му е да преодолее случилото се? — попита той и се взря като омагьосан в лицето й.

Маргюн не можеше да се нарече красавица. С високото си чело, набраздена кожа и набол мустак приличаше по-скоро на мъж. Гласът й беше нисък, но тя бе изпълнена с непоклатима вяра в доброто у човека и най-вече в младежите, поверени на грижите й. Положителната й нагласа към хората обагряше в червено жизненото й грубовато лице.

— Справя се чудесно или поне изглежда доста съсредоточен върху турнира по стрелба с лък. Така успява да се абстрахира от случилото се. Не забравяйте, че тези момчета са минали през какво ли не. Не е толкова лесно да ги извадиш от равновесие.

— Разбирам — кимна Сейер. — Разкажете ми за него.

Тя се настани по-удобно на скърцащия стол и се усмихна.

— Каник представлява типичният класически пример за инцидент. Той е резултат от липсата на характер и импулсивността на майка му. Тя така и не е имала възможност да се изгради като личност, доколкото съм осведомена. Точно като Каник и тя винаги е била в тежест на семейството си. Чувствала се е излишна. Всяко лято тук идват поляци за сезонната работа. Тя работела на бензиностанция, където те си купували евтини цигари и някое и друго порносписание, ако имали възможност да се поглезят. Тези мъже вероятно са й се сторили най-доброто за нея. Различни, екзотични. Тя ми довери, че се държали с нея много по-галантно, отколкото била свикнала. „Отнасяха се с мен като с дама, Маргюн“ — каза ми тя. Съвсем естествено е това да впечатли момиче, което не само отдавна е изгубило и последната капка невинност, но и се е отказало да скърби за нея. Един ден в бензиностанцията се появил бъдещият баща на Каник. От четири месеца не се бил прибирал у дома и позажаднял за разни неща. Напълно нормално — усмихна се опрощаващо тя. — Каник бил заченат в склада след края на работното време, сред касетки с чипс и кечета за чистене. На майката хич не й минало през ума да се разкайва, преди да усети, че е бременна. Като малък Каник бил много ревлив и тя открила как да го успокоява: с храна. Съвсем скоро ще разберете до какво е довело това нейно прозрение. Самата тя била твърде заета да намери любовта. В момента положението е същото. Не иска да гледа Каник. Не че има нещо против него, просто не осъзнава, че той е нейна отговорност. Приема раждането му като нежелана болест.

— Какви проблеми има Каник, та е настанен тук?

— В началото беше много експанзивен и твърде импулсивен, за да се справя в нормално училище. После претърпя коренна промяна и сега започна да се затваря в себе си. Отнася се в мечти и невинаги проявява адекватност. Не съумява да се ангажира, не се привързва към никого. Иска цялото внимание на околните само за себе си. Ако го получи, грейва от щастие. Всяка седмица тук идва инструктор и го обучава за стрелец. Тогава Каник се оживява, защото цялото внимание е насочено към него, към неговите успехи и провали. При занятията обаче той е само един сред много ученици и тогава губи желание да участва в учебния процес.

— Всичко или нищо?

— Да, нещо такова.

— Къде се намира стаята му?

— На първия етаж, в дъното. На вратата е залепена реклама за шоколад.

Сейер носеше пакет шоколадови бонбони. Не че отиваше на посещение в болницата, но бедното момче бе преживяло нещо ужасно и малко внимание нямаше да му се отрази зле. Когато обаче отвори вратата и видя дебелото момче на леглото, Сейер съжали за покупката си.

— Добър ден, Каник. Казвам се Конрад.

Сейер застана на вратата на стаята, обща за Каник и Филип. Каник лежеше по гръб в леглото и четеше комикс. Дъвчеше нещо, което хрущеше между зъбите му. Вдигна очи. Погледна първо Сейер, а после плика в ръката му.

— Идвам от полицията.

Каник захвърли списанието.

— Казах на момчетата, че ще дойдете, но те не ми повярваха. Според тях не съм важен свидетел.

— Важен си, разбира се — усмихна се Сейер. — Поговорих си с Маргюн в кабинета й. Може ли да седна в края на леглото?

Момчето си дръпна краката. „Да носиш толкова излишна тлъстина по себе си е същото като да мъкнеш свой приятел на гърба си“ — помисли си Сейер и му подаде плика с бонбони.

— Обещаваш ли да почерпиш и останалите?

— Разбира се.

Каник остави плика върху нощното шкафче.

— Значи, ти си съобщил на Гурвин за убийството?

Момчето отметна падналия върху челото му кичур коса. Беше облечено в отрязани над коленете дънки и тениска и обуто в черни мокасини.

— През цялото време ме питаше кое в колко часа се е случило, а аз нямам часовник. Дадох го на поправка.

— Много жалко, наистина. За нас в полицията е много важно да разберем кое кога се е случило. Често времето обяснява всичко или разобличава лъжците.

Каник го погледна ужасено, сякаш се уплаши това да не е намек.

— Със сигурност не мога да ви излъжа — увери го той. — Защото изобщо нямам представа кое кога е станало. Само се сещам кога излязох оттук. В седем часа. И то заради този… — той посочи будилника на нощното шкафче.

— Значи си падаш малко ранобудник с други думи? Нали сега си в лятна ваканция?

— Много е горещо и не мога да спя. А и Филип непрекъснато се задъхва. Болен е от астма.

Сейер огледа стаята. В леглото забеляза вдлъбнатина. Явно там е лежал Филип, преди да се появи Сейер. На нощното шкафче имаше лекарства и инхалатор. Сейер видя през прозореца как три момчешки глави оглеждат полицейската му кола. От време на време надничаха и към прозореца.

— Все пак ще успеем да определим часовете поне приблизително. Ще си помагаме взаимно. Опитай се да си припомниш как мина тогава денят ти. Първо си станал в седем. Оттук си тръгнал към гората, нали?

— Да.

— Взе ли лъка със себе си?

— Ами… да — наведе очи Каник.

— Няма да те арестувам за това провинение. Маргюн решава как да постъпи в такъв случай. Бързо ли вървеше?

— Неособено.

— Спря ли някъде по пътя?

— От време на време спирах и се ослушвах дали се чуват врани например. Вероятно съм спрял няколко пъти.

— Често ходиш из този район, нали?

Каник придърпа тениската си, за да покрие корема му.

— Малко над стопанството на Халдис има плато. Оттам се разклоняват няколко пътеки и мога да си избера по коя да поема. Познавам добре района.

Гласът му ту се издигаше, ту падаше. Краката му се подаваха от ръба на леглото, държеше бедрата си разтворени. Това момче не можеше да седи с прибрани крака.

— Значи си се качил дотам, до това възвишение, като си спрял на два пъти?

— Да.

— Опитай се да прецениш колко време ти е отнел походът, като го сравниш с някакво друго твое занимание.

— Горе-долу колкото един епизод на „Досиетата Хикс“.

— „Досиетата Хикс“? Позволено ли ви е да го гледате?

— Да.

— Един епизод продължава четирийсет и пет минути, нали?

— М-м.

— Добре.

Сейер кръстоса крака и се усмихна окуражително.

— Значи си бил на възвишението в около осем без петнайсет?

— Напълно е възможно.

Каник погледна крадешком към плика с бонбоните. Опаковката беше от големите, значи съдържа петдесет и два бонбона. Каник бързо пресметна наум: по пет бонбона за всяко момче и два за Маргюн, ако почерпи останалите, както го посъветва ченгето.

— И си решил да поемеш по една от пътеките?

— Има четири. Първата минава над билото, втората слиза до място с хубава гледка, третата стига до старите фински поселения и четвъртата отива до стопанството на Халдис.

— И ти си избрал последната?

— Да, не исках да изпусна закуската.

— Далече ли е стопанството от мястото, където си се намирал?

— Не, но уцелих врана по пътя и изгубих две стрели. Търсих ги известно време без успех. Позабавих се заради тях; те са много скъпи — обясни той. — Изработени са от карбон. Струват всяка по сто и двайсет крони.

Сейер кимна и си погледна часовника.

— Значи си търсил известно време, преди да се откажеш. После си се насочил към стопанството. Повече време ли ти отне да слезеш отколкото на отиване?

— По-малко.

— Да кажем, че си стигнал до стопанството в осем и петнайсет.

— Звучи напълно логично.

— Опиши ми какво видя.

— Халдис — ужасено премига момчето.

— Кога я забеляза?

— Кога?

— Къде беше застанал, когато забеляза трупа?

— До кладенеца.

— Спрял си се там и си я видял, така ли?

— Да.

Гласът на Каник звучеше изплашено. Не искаше да си припомня гледката, но се налагаше.

— Можеш ли да прецениш какво е разстоянието от кладенеца до стълбите? Питам те, защото си стрелец и разбираш от такива неща.

— Трийсетина метра, предполагам.

— Струва ми се напълно възможно. Приближи ли се до Халдис?

— Не.

— Но си бил убеден, че е мъртва?

— Беше очевидно.

— Прав си — призна Сейер. — Хайде да обсъдим ситуацията, когато си стоял до кладенеца и си гледал Халдис. Изплаши се, нали?

— Да.

— Как забеляза Ерки?

— Огледах се — прошепна Каник. — Хвана ме страх и затова се огледах на всички страни.

— И аз така бих постъпил. Далече ли беше?

— Малко по-нататък в гората.

— Ясно ли го видя?

— Съвсем ясно. Познах го по косата, сресана на път по средата, дълга, черна, като завеса. Гледаше ме втренчено.

— Какво направи той, когато го видя?

— Нито. Стоеше като закован. Аз хукнах да бягам.

— И тръгна по шосето?

— Да, тичах с всичка сила с куфара в ръка.

— А лъка? Сви го и го прибра вътре, така ли?

— Да, изминах тичешком целия път от стопанството до дома.

— Познаваш ли добре Ерки?

— Не го познавам, но той скита по пътищата през цялата година. Преди време го вкараха в болницата. Винаги е облечен в едни същи черни дрехи, без значение дали е лято, или зима. Само катарамата на колана му се открояваше, беше голяма и лъскава.

Сейер кимна.

— Ерки познава ли те?

— Виждал ме е няколко пъти.

— Стори ли ти се изплашен?

— Той никога не изглежда изплашен.

— И не обели нито дума?

— Не. Просто се скри зад дърветата, чух пращене на клони и шумолене на листа.

— Какво искаше от Халдис, та си отишъл до стопанството й?

— Нещо за пиене. Бях ожаднял. Винаги ми дава, познава ни.

— Харесваш ли я?

— Беше много строга.

— Като Маргюн ли? — усмихна се Сейер.

— Маргюн изобщо не е строга.

— Но си очаквал Халдис да ти даде нещо за пиене. Значи е била мила старица?

— Да, хем беше мила, хем строга. Винаги ни даваше каквото я помолехме, но ни гълчеше.

— Възрастните сме странни птици, нали? — отново се усмихна Сейер. — Момчетата от дома познават ли я?

— Всички без Симон. Той е тук отскоро.

— И от време на време сте се отбивали при нея и сте си бъбрили?

— Случвало се е да си изпросим сок и хляб.

— Влизахте ли в кухнята й? — Сейер погледна Каник изпитателно.

— О, не. Позволяваше ни да влизаме само в коридора. Винаги казваше: Току-що измих пода.

— Ясно. Значи после си изтичал до кабинета на шерифа да му съобщиш?

— Да, Гурвин първо помисли, че го будалкам.

— Така ли?

— Ами да — въздъхна Каник. — Като чу къде живея.

— Аха — кимна Сейер. — Разбрах, че те бива в стрелбата?

— Вярно е — гордо заяви момчето.

— Кой ти купи лъка? Сигурно е много скъп?

— Социалната служба го плати, за да си прекарвам пълноценно свободното време. Струва две хиляди, но не е никак скъп. Като стана… като имам повече пари, ще си купя „Супер Метеор“ с части от карбон. Небесносиньо, металик.

Сейер премига впечатлен.

— Кой те научи да стреляш?

— Кристиян, той идва два пъти седмично. Скоро ще ходя на национално първенство. Според Кристиян имам голям талант.

— Наясно ли си, че лъкът може да причини смъртта на човек?

— Да — отвърна упорито Каник.

Каник вече знаеше какво следва. Наведе глава и затвори очи, докато изслушваше предупрежденията. Опитваше се да намали конското до звука на щураща се муха.

— Когато се промъкваш из гората, е възможно хората да не те чуят. Ами ако някой отиде да бере плодове и ти го улучиш със стрелата? Замислял ли си се, че може да се превърнеш в убиец, Каник?

— Горе из гората няма жива душа.

— Освен Ерки?

— Да, освен Ерки — изчерви се Каник. — Но той не бере плодове.

Настъпи мълчание. Сейер чуваше тихите гласове от площадката навън. Момчето погледна нагоре към него и прехапа устната си.

— Къде е Халдис сега? — полугласно попита Каник.

— В мазето на Държавната болница.

— Вярно ли е, че държите труповете в хладилници?

Сейер му се усмихна печално.

— Приличат повече на дълги чекмеджета. Познаваше ли съпруга на Халдис? — попита той, за да отклони вниманието на момчето от моргата.

— Не, но го помня. Винаги караше трактор. Не разговаряше с нас за разлика от Халдис. Не обичаше децата, а и си имаше куче. Когато Турвал почина, и кучето умря. Не искало да се храни.

Този факт явно го озадачаваше, защото по лицето му се изписа недоумение.

— Колко време ще останеш в този дом?

— Нямам представа — отвърна Каник и се вторачи в коленете си. — Не зависи от мен.

— Така ли? — въпросително го изгледа Сейер.

— Така или иначе постъпват, както те решат — тъжно отбеляза момчето.

— Но ти се чувстваш добре тук, нали? Попитах Маргюн и тя потвърди.

— Нямам къде да отида. Мама не е подходяща за родител, а аз имам нужда от помощ.

Сейер усети мъката в гласа му.

— Животът не е никак лесен, нали? Кое ти се струва най-тежко?

Каник се замисли и повтори думите, които бе чувал за себе си безброй пъти:

— Първо действам, а после мисля.

— Нарича се импулсивност — утеши го Сейер. — Всички деца са такива. С времето ще се уталожи. Всичко ще се нареди. Я ми кажи — продължи Сейер, — видя ли дали Ерки носи ръкавици?

Каник премига удивено и се ококори.

— Ръкавици ли? В тази жега? Изобщо не му видях ръцете. Сигурно ги е държал в джобовете си. Не съм сигурен — искрено призна той.

— Питам те, защото е важно да се установи чии са отпечатъците в дома на Халдис. Помисли си пак и ми кажи: видя ли други хора до стопанството?

— Не — категорично поклати глава Каник. — Горе нямаше никого.

— Ако убиецът не е Ерки, значи съществува вероятност Ерки да го е видял.

— Нима не смятате, че е Ерки? — слиса се Каник.

— Той е заподозрян, но не сме сигурни във вината му.

— Но той е луд.

— Да кажем, че е малко по-различен от нас — усмихна се Сейер. — Има нужда от помощ. Тук май доста хора се надяват Ерки да е убиецът. Нали знаеш, за да се потвърдят показанията им. Как мислиш — бавно попита той, — ако Ерки е отишъл до двора на Халдис, как би реагирала тя? Халдис го познаваше, нали?

— Най-вероятно да.

— А дали се е бояла от него?

— Халдис не беше страхлива жена, но Ерки е свикнал просто да си взема каквото иска от магазини, лавки. Може да е влязъл без разрешение в дома й. Той си е такъв.

— И тя е побесняла?

— Халдис много се ядосваше, когато не се вслушвахме в думите й. Ерки винаги действа на своя глава.

— Ясно. Май е най-добре да го намерим, а?

— Ще му наденете ли усмирителна риза?

— Да се надяваме, че ще му се размине — засмя се Сейер. — Съветвам теб и приятелите ти известно време да не излизате много-много от дома и да не се шляете из гората, докато трае разследването и разберем какво се е случило.

— Лично за мен няма да е проблем — кимна Каник. — И без това Маргюн ми взе лъка.

 

 

Момчетата се бяха събрали на група и наблюдаваха как Сейер се качва в колата. Той нямаше време да си поговори с тях и да пусне малко свеж въздух в затворения им свят. Те го гледаха със смесица от непокорство и респект. Някои от тях вече няколко пъти бяха имали вземане-даване с полицията, други усещаха постоянно надвиснала над себе си заплаха от разправии с органите на реда. Дребничкият, смугъл Симон помаха за сбогом след колата. Сейер пое към Държавната болница, потънал в мисли за тази малка група сърдити индивиди, които не бяха намерили мястото си в живота. Сара Стрюел се интересуваше точно от такива бунтари.