Карин Фосум
Който се страхува от мечки… (13) (Третият случай на инспектор Сейер)

Сейер изгледа Гурвин като парализиран.

— Бихте ли повторили последното?

— Разбира се, но ме чухте съвсем правилно.

— Според вас заложникът и избягалият пациент от психиатричната клиника, издирван във връзка с убийството на Халдис Хурн, са едно и също лице?

— Убеден съм — разпери ръце Гурвин. — Крадецът на банката доста се е изненадал.

Сейер направо не беше на себе си и дори погледна през прозореца, за да се увери, че всичко това е реално. Не беше за вярване в каква ситуация бяха изпаднали. Той погледна Гурвин.

— Опасен ли е?

— Не знаем със сигурност.

— Кога всъщност е избягал?

— Онзи ден, през нощта, скочил през прозореца.

Сейер отново пусна видеозаписа и спря лентата, когато заложникът попадна на фокус.

— Взех го за момиче — промърмори той.

— Разбираемо е — успокои го Гурвин. — Подвели сте се по начина, по който си държи главата, походката и дългата коса.

— Отдавна ли е болен?

— Откакто го помня.

— Шизофреник?

— Най-вероятно да.

Сейер се изправи и се поразтъпка наоколо, за да смели информацията.

— Е, явно крадецът си е взел изненадващ заложник. Значи, трябва да издирим двама мъже, единият със сериозни ментални увреждания, предполагаем убиец, а другият — отчаян крадец с огнестрелно оръжие. Ама че двойка. Може да се сближат.

— Никой не иска да се сближава с Ерки.

Сейер го погледна строго.

— От психиатрията ли казаха така? Разговаряхте ли с лекуващия го лекар?

— Само с една санитарка. Тя потвърди, че е избягал. По-късно ще се свържа с лекаря.

— А това момче, което е намерило Халдис Хурн и го е видяло на местопрестъплението, вдъхва ли достатъчно доверие?

— В общи линии не. Живее в детския дом. Но колкото конкретно до показанията му относно Халдис, съм склонен да му повярвам. Признавам, че се усъмних в думите му, когато дойде в кабинета ми. Излъчва някаква маниакалност. Но се оказа право. Когато става дума за Ерки, никой не се съмнява. А и момчето го познава много добре.

— Какво е правил толкова рано в банката? Вземал си е социалната помощ ли?

— Нямам представа. Бъдете сигурен, че и крадецът е искал да разбере същото, ала едва ли е получил разумен отговор. Наистина бих желал да знам какви ги вършат в момента тези двамцата. Въображението ми не е достатъчно богато да си го представя — сериозно призна Гурвин.

— Ако изобщо са все още заедно. Може похитителят да се е паникьосал и да е освободил Юрма.

— Не бих се учудил на такава развръзка.

— А Ерки Юрма няма да цъфне тук и да ни уведоми за освобождаването си, разбира се. Как да постъпим, боже мой?

Отвори папката върху бюрото и прочете на глас:

— Бяло рено „Меган“, чисто ново, паркирано пред къщата „Фрюденлюн“, е било обявено за откраднато в нощта срещу днешния ден. Избягали са с подобна кола, възможно е да е тази. Вероятно е пуснал Юрма. Да се надяваме, че е така.

Останалите двама мълчаха. Крадците по принцип не са агресивни, но няма как човек да е сигурен, има ги всякакви.

— Можем ли да проведем разпит с Юрма?

— Да, предполагам — вдигна рамене Гурвин. — В присъствието на лекар. Но едва ли ще получим отговори на въпросите си. Или по-скоро няма да успеем да ги разтълкуваме. Ако наистина е извършил убийство, сигурно няма да го осъдят.

— Сигурно няма.

Сейер разтърка ожесточено очите си и пак ги отвори.

— Принудително ли е хоспитализиран?

— Да.

— Значи е представлявал заплаха?

— Не съм запознат с подробностите. Вероятно е опасен най-вече за себе си.

— Правил ли е опити за самоубийство?

— Нямам представа. Говорете с лекаря му. Прекарал е няколко месеца в болницата, все нещо трябва да са открили. На мен ми се струва хроничен случай. Още от малък си беше различен.

— Родителите му живи ли са?

— Баща му е жив. Заедно със сестрата на Ерки живеят в САЩ.

— Ерки има ли личен адрес?

— Живее в апартамент, предоставен му от социалните служби. Вече го проверихме. Говорих с един от обитателите. Обеща ми да сигнализира, ако Ерки се появи, но засега не се е мяркал там.

— Финландец ли е по произход?

— Бащата е оттам. Ерки е роден и израснал във Валтимо. Установили се в Норвегия, когато бил на четири.

— Да е злоупотребявал с наркотици?

— Не, доколкото знам.

— Физически здрав ли е?

— Силите му се крият другаде.

Гурвин докосна челото си с пръст.

Скаре се вторачи в екрана. Помъчи се да улови погледа на очите под черната коса, но напразно.

— Сега, когато гледам записа, те разбирам някак по-добре — отбеляза той. — Той не се държи, както се очаква от нападнат в банка и взет за заложник. Не оказва съпротива. Какво става в главата му според вас? — Скаре погледна към шерифа и посочи екрана.

— Слуша нещо.

— Вътрешни гласове?

— Така ми изглежда. С очите си съм наблюдавал как кима с глава, докато върви, сякаш внимателно изслушва вътрешен диалог.

— Изобщо ли не говори?

— Много рядко. Изразява се крайно високопарно и никой не разбира какво иска да каже. Този безразсъден смелчага с качулката едва ли е схванал нещо от думите му, ако изобщо са разменили две-три реплики.

— Ерки ориентира ли се в района?

— Отлично. Винаги е скитал по тукашните пътища.

Случва се и да се вози на автостоп, но не са много онези, дето се осмеляват да го качат. Обича да пътува с автобус или влак. Насам-натам, постоянно иска да е в движение.

Спи, където свари: на някоя пейка в парка, в гората, на автобусната спирка.

— Никакви приятели ли няма?

— Не иска да се сприятелява.

— Лично ли го попитахте? — рязко възкликна Сейер.

— Хората не го разпитват. Просто стоят настрана — простичко обясни Гурвин.

Сейер се замисли. Слънцето блестеше в късо подстриганата му коса. Неговият вид предизвика у Гурвин асоциация за древногръцките аскети. Липсваше само прословутият лавров венец на главата. Дълго време по лицето на Сейер се запази разсеяно изражение, докато той дискретно се почесваше по лакътя.

— Досега бях останал с впечатлението, че в „Пътеводителя“ живеят само възрастни хора — най-сетне проговори той.

— Преди беше така — кимна Гурвин. — Сега има психиатрично отделение за младежи с четирийсет пациенти, разделени на четири стационара, един от които е под специална защита. Или затворен, както го наричаме ние. Популярното му име сред обитателите му е Предпазителя. Ходил съм там веднъж с едно момче от детско-юношеския дом.

— Трябва да разбера кой е бил лекуващият лекар на Ерки и да си поговоря с него. Защо е толкова трудно да се определи дали Ерки е опасен, или не?

— Носят се много слухове — поясни Гурвин. — Набеждават го за всички престъпления. Аз поне не знам да е бил замесен в някакво криминално деяние, като изключим, че се промъква без билет във влака и отмъква разни дреболии от магазините. Вече не съм толкова сигурен.

— Какво краде от магазините?

— Шоколад.

— И не поддържа контакти със семейството си?

— Ерки не иска да ги вижда. Те няма как да му помогнат. Бащата се е отказал от сина си, защото смята положението за безнадеждно. Не бива да го осъждате. Ерки чисто и просто е непоправим случай.

— Добре че лекарят му не ви чува в момента — тихо отбеляза Сейер.

— Може и да греша, но той е болен почти откакто се е родил или, по-точно, откакто почина майка му преди шестнайсет години. Това не е съвсем без значение.

Сейер се изправи и бутна навътре стола.

— Елате да си вземем по чаша кафе и да ми разкажете всичко, което знаете.