Саша Гулд
Ледено сърце (49)

49

Стоя в центъра на катедралата „Сан Марко“. Куполът с неговите малки прозорчета хвърля ласкава светлина, отразена от златистия варак, върху хората отдолу.

Роберто стои до мен, по-красив от всякога, независимо от превръзката на дясната му ръка. Облечена съм в рокля от зелено кадифе, декорирана със злато. Косата ми се спуска като водопад по раменете, около главата ми се вие венец от цветята, които Фаустина е събрала сутринта от градината ни. Наметнала съм се с шал, за да прикрия последните следи от синини по кожата си, но след ден-два никой няма да допусне, че някога съм се намирала на поел към Константинопол кораб и съм се била за живота си.

Съпругът ми ме поглежда в лицето.

— Обичам те — нежно произнася той и вдига ръка да ме погали по бузата. Накланям глава, за да посрещна милувката му, улавям дланта му и поднасям за целувка пръстите му към устните си.

Сега съм омъжена. Двамата с Роберто сме произнесли брачните си клетви пред свещеника и хванати за ръка, се обръщаме към нашите гости. Отвсякъде ни гледат усмихнати лица, зад отворените врати в дъното на катедралата се тълпят хора, изливат се на улиците. Въпреки високите тавани, в катедралата е горещо заради пресата на телата. Всички граждани на Венеция са се събрали да отпразнуват сватбата на един някога отритнат от същия този град мъж и на една жена, която за малко не беше изчезнала в морето.

Дожът и херцогиня Бесина седят на първия ред до баща ми. Дожът, царствен в своите роби, кима, а херцогинята свети от задоволство. Имаше момент, в който смяташе, че е загубила и двамата си синове. Сега Роберто й е върнат. И не само това — помогнал е за спасяването на Венеция.

Роберто ме повежда по главния кораб на катедралата към слънчевата светлина, проникваща през отворените врати. Докато минаваме, хората стават на крака и ни аплодират. Малки дечица подтичват след нас и хвърлят розови листенца над главите ни. Въздухът в базиликата натежава от аромат на рози.

Липсва само един човек — Паулина. Изчезнала е от къщата на майка си и никой от Сегретата не е чул нищо за нея. Чудя се дали след подобно предателство като нейното приятелството ни би могло да бъде възстановено някога.

Стисвам ръката на Роберто и се опитвам да отблъсна неприятните мисли настрана. Хвърлям поглед нагоре, но днес никой не се промъква в галерията. Няма никаква следа и от Карина, а заповедта за ареста й, разнесена из целия град, означава, че тя няма къде да се скрие. Питам се дали не е взела Паулина със себе си и не е напуснала Венеция. Ще я видя ли отново? Надявам се, че не, защото знам, че в нейния случай прошката ще е невъзможна.

Достатъчно е едно приятелско лице, за да изтрие Карина от ума ми. Айсим пристъпва напред сред тълпата. Покланя се ниско. Косата й е сплетена по последна венецианска мода. Сякаш е израснала тук.

— Нека бракът ви бъде дълъг и щастлив — поздравява ни на френски тя, очите й блестят щастливо.

— Благодаря ти — отвръщам на същия език. — Дано и ти намериш същото щастие.

Когато двамата с Роберто подминаваме последния съветник и излизаме навън, чакащата тълпа избухва в аплодисменти. Сред приветстващите ни зървам лица, които разпознавам, но се правя, че никога не съм виждала. Тези жени от Сегретата са в компанията на своите съпрузи, деца или родители, или са дошли дори сами — вдовиците и старите моми на града. Никой външен наблюдател не би могъл да заподозре невидимата паяжина, която ни свързва и чийто нишки се простират извън пределите на Венеция. Тайната на Тереза бе само една мъничка брънка от веригата. Когато представих нещастната жена на организацията ни, изобщо не предполагах колко жизненоважна ще се окаже тайната й.

Оцеляхме въпреки Винченцо, Халим и Карина, но загубихме най-влиятелната дама от редиците си. Днес смъртта на Алегреза е единственият тъмен облак върху ясното небе. Благодаря ви, казвам безгласно на жените.

Други жени от тълпата не са толкова сдържани. Забелязвам, че стражите отблъскват Бела Дона и приятелките й. Роклите им са ужасно вулгарни, както и перуките и ярките петна от руж по страните им. Жълтите им шалове плющят на вятъра. Махам им.

— Лаура! — Едно младо момиче си проправя път сред тълпата, посяга покрай пиката на един от стражите.

— О, пуснете я, пуснете я! — възкликвам и се втурвам към нея. Войникът неохотно пропуска старата ми приятелка през кордона и Аналена пада в прегръдките ми.

— Какво правиш тук? — питам я.

Без монашеските си одежди е още по-красива. Истинско удоволствие е да видя за първи път тънката й талия и извитата линия на раменете й, освободени от безформеното расо.

— Мистериозен доброжелател откупи свободата ми — отвръща тя, вдигайки многозначително вежди. — Чудя се кой ли може да е?

Съпругът ми застава до мен и аз го поглеждам усмихнала.

— Много съм слушал за вас — казва Роберто. Хваща ръката на Аналена и я целува. Страните й пламват. Чудя се дали това са първите мъжки устни, които някога са докосвали кожата й.

— Ела да ме видиш в двореца — казвам, като я прегръщам. — Сигурна съм, че можем да намерим работа за една бивша conversa. Придворна дама, може би?

Аналена ахва радостно, но Роберто вече нежно ме отвежда настрани. Трябва да се видя с толкова много хора и да им благодаря.

— Благодаря ти! — вика Аналена след мен и аз се усмихвам на себе си. Знам какво е да изпиташ вкуса на свободата за пръв път.

Двамата с Роберто пристигаме в центъра на площада. Пред нас се издига дворецът, а над него — Пиомби. Потръпвам, независимо от слънчевата светлина и щастието, изпълващо този ден. Някъде там горе, сред мръсотията и жегата, е затворен Масимо. Делото му е след месец. Цял месец, през който ще трябва да живее в онези килии под оловния покрив. Няма да бъде изпратен в изгнание като Винченцо; съдбата му ще е далеч по-лоша. Не изпитвам никакво задоволство при мисълта за неговите мъки.

Хората се тълпят около нас, поздравяват ни и хвърлят цветни листенца над главите ни. Спирам очи върху лицето на Роберто, притискам тяло към неговото.

— Щастлива ли си? — пита ме той.

— Никога не съм била по-щастлива — отвръщам. Ще ми се този момент да продължи вечно; да загърбим всички минали грижи и бъдещи радости.

Оглеждам се наоколо. Очите ми се спират върху двореца, каналите с техните гондоли, хората с пищните им тоалети и преливащите цветове на венецианските сгради.

Градът, който обичам, е спасен. Мъжът, когото обожавам, е до мен.

Сегретата е оцеляла. Ще се изправяме срещу нови предизвикателства. Но когато Венеция ни призове, ще бъдем готови — в това съм сигурна.

Единственото, от което се нуждаем, е някоя тайна.