Саша Гулд
Ледено сърце (46)

46

Вечерта се връщам в двореца, облечена в рокля, която някога принадлежеше на Беатриче. Талията ми е опасана със златен колан, от който висят бели копринени пискюли. Полите висят около краката ми на тежки черни гънки, кадифето е прорязано от златисти нишки. Изпод подгъва надничат пантофки от златист сатен, а върху парфюмираните къдрици на косата ми е поставен лек воал с пришити към него кристали. Усещам как страните ми пламтят в жегата. Пъхнала съм ръка под лакътя на Роберто и той ме държи близо до себе си. Облечен е в подплатен дублет в цвят на слонова кост, с разрези във формата на звезди и кръстове, през които прозира тафтата отдолу. Над жакета е наметнал късо наметало със златна бродерия. Брадата му е подстригана, а синините по лицето му са почти изчезнали. Годеникът ми е обратно при мен.

Баща ми крачи до нас, после избързва напред, за да потупа един приятел по гърба.

— Казах ти, Лука. Накарахме тези турци да побегнат!

Заедно с останалите благородници и благороднички минавам под маслените картини в двореца на дожа и влизам в балната зала. Първото лице, което разпознавам, е това на Айсим, която се хвърля в прегръдките ми. Великолепна е в роклята си от тафта с цял ред стъклени копчета по дължината на корсета. В косата й са вплетени цветя. Няма нищо общо със свитото от уплаха момиче, което видях за пръв път в една манастирска килия.

— Благодаря ти, благодаря ти! — вика тя. Хората покрай нас гледат озадачени. Притискам пръст към устните си, за да я накарам да млъкне.

— Повечето от присъстващите тук нямат представа до каква степен съм замесена в развоя на събитията и никога не бива да узнават — казвам й, поглеждайки към Роберто. — Така стоят нещата във Венеция.

Айсим се мръщи.

— Някога ще разбера ли този ваш град? — пита на френски тя.

— Да, ако останеш в него достатъчно дълго — отвръща властен глас. Обръщаме се и виждаме дожа в неговите хермелинови роби и бяла островърха шапка. Той протяга възлестите си ръце към нас и двете полагаме длани върху неговите. Роберто леко се покланя на баща си.

— Ще получиш убежище във Венеция за толкова време, за колкото имаш нужда — казва дожът на Айсим. — Може и до живот, ако желаеш. Преминала си през много изпитания.

Очите на девойката се наливат със сълзи.

— Благодаря — успява да каже на италиански и се покланя.

— Докато си тук, ще се отнасяме с теб, както подобава на ранга ти на принцеса — добавя дожът.

Жена му, херцогиня Бесина, застава до него. Виждам я за първи път след погребението на Николо. По страните й има лек цвят. Въпреки че е отслабнала, все още полага големи грижи за вида си; косата й е прибрана в стегнати къдрици, бижутата й блестят.

— За нас ще бъде чест да останеш в двореца ни — казва тя.

Дожът пуска ръцете ни и премята ръка през раменете на жена си. Това е най-неформалният жест, който някога съм го виждала да си позволява. Роберто застава от другата страна на майка си.

— Синът ми — прошепва тя. После поглежда към мен. — Дължим ти най-дълбоките си благодарности.

— Не ми дължите нищо — отвръщам. — Само направих онова, което би сторила всяка жена на мое място — за Венеция и за мъжа, когото обича.

Херцогинята кимва.

— Извинете ни. — Тя гали Роберто по бузата. После хваща Айсим и я развежда из залата, за да я представи на гостите. Държавните мъже се събират около дожа. Изглежда, нещата се връщат към естествения си ход. И докато Роберто разговаря с група мъже, а дожът е зает със съветниците си, пред мен изниква нежеланото лице на Винченцо.

— Лаура — казва той, обливайки ме с киселия си дъх. — Мога ли да поговоря с теб насаме? — Погледът му враждебно отскача към Роберто.

— Нямаме какво да си казваме — отвръщам.

— Стига, стига. Не можем ли и двамата да сме щастливи?

Изпитвам чувство на искрена благодарност, когато Масимо приближава към нас. Адмиралът е облечен в кадифен жакет. Прави знак на един минаващ слуга, понесъл табла с чаши вино, и ми подава една.

— Би ли ни извинил? — обръща се той към Винченцо.

Старецът изглежда разочарован, но се покланя.

— Разбира се.

Когато се отдалечава, Масимо се усмихва:

— Изглеждаше така, сякаш имаш нужда от спасение.

Отпивам любезно няколко глътки от виното. Разменяме си общи приказки за добрия късмет на града и адмиралът дори признава колко глупаво се е почувствал, когато е разбрал за измамите на Халим. Но студените му очи ме наблюдават внимателно, дебнат за реакцията ми. Оглеждам се за Роберто, но никъде не го виждам. Чувам смеха на баща си от другия край на залата — гърлен и пиянски.

— Кажи ми, Лаура — казва внезапно Масимо, — какво мислиш за онези жени, които се наричат „Сегрета“?

Изведнъж въздухът се нажежава. Бързо преглъщам виното си. Дали знае? Възможно ли е?

— Сигурна съм, че тяхното злостно влияние е силно преувеличено — отвръщам.

— Казаха ми, че си била близка с Алегреза.

Не отмествам поглед от неговия.

— Бях — отвръщам, — и именно поради тази причина се съмнявам много във властта и дори в самото съществуване на някакво тайно общество. Имам чувството, че братовчедката на херцогинята не би скрила подобна информация от мен. Във всеки случай, звучи ми твърде неправдоподобно.

Масимо се засмива и вдига чашата си.

— Правилно! Да пием за бъдещето — каквото и да ни донесе то. — Чукваме чаши и аз отпивам от моята.

Най-накрая Роберто пристига и ми протяга ръка.

— Може ли да ме удостоите с този танц?

Оставям виното си на таблата на един минаващ слуга и се обръщам към Масимо:

— За мен беше удоволствие да разговарям с вас.

— Може би трябва да го направим отново — отвръща адмиралът.

Когато се отдалечаваме към останалите танцуващи, Роберто ме пита:

— За какво беше всичко това?

— Продължавам да не вярвам на този човек.

Хващаме се под ръка и правим кръг един около друг.

— Не можеш ли да забравиш за това? — пита ме Роберто. — Тази вечер празнуваме. Просто се забавлявай.

Стъпките на танца са прости, но когато се завъртаме на място, ми се завива свят и се спъвам. Роберто ме хваща.

— Добре ли си?

— Така мисля. — В челото ми пулсира тъпа болка. — Вероятно съм прекалила с виното.

— Може би трябва да те закарам у вас?

Притискам ръка към челото си, докато Роберто ме превежда през тълпата. Със замъглен поглед го виждам да прави жест към някого; после изведнъж старата ми дойка се озовава до мен, поддържа ме да не падна.

— Дете, какво се е случило с теб? — пита ме Фаустина. Установявам, че не мога да й отговоря; устните ми не ме слушат.

Двамата с Роберто ме полагат на кушетката под една арка, далеч от любопитните погледи на тълпата.

— Ще се оправя след миг — казвам, но гласът ми звучи завалено.

Роберто притиска длан към рамото ми, за да ме принуди да се отпусна назад върху тапицираната седалка на кушетката. Загриженият израз на лицето му ме плаши.

— Имаш нужда от почивка. Кочияш, откарай я у дома.

Нямам сили да протестирам. Последните няколко дни бяха толкова напрегнати. Вероятно единственото, от което имам нужда, е да се наспя.

Когато се събуждам, ноздрите ми се изпълват с аромат на солен въздух. Сядам в леглото, извила тяло на една страна. Болката в челото ми не е изчезнала, по-силна е от преди. Внимателно отварям очи и виждам стрелкащите се върхове на вълни. Къде съм?

Отварям ги по-широко и притъпената слънчева светлина ме кара да се просълзя. Езикът ми залепва за небцето. Поглеждам надолу към черната си кадифена пола. Не бях ли облечена така на бала? Къде съм сега? Колко време съм спала с роклята си?

— Не разбирам — мърморя, като се оглеждам наоколо.

Намирам се в боядисана в бяло лодка, Фаустина тихо плаче, свита на кълбо в предната й част, докато двама застанали прави мъже порят водата с гребла.

— Опитах се да ги спра — казва дойката ми, сякаш ме моли да й простя.

Венеция бързо се отдалечава зад раменете й. Островърхата кула на „Сан Марко“ толкова се е смалила, че едва различавам позлатения ангел, седнал над часовника й. Лодката се поклаща над вълните, отдалечавайки се от пристанището на нашия град, и стомахът ми се свива.

Зад гърба си чувам жесток смях. Извъртам се на пейката, върху която седя, и срещам погледа на Фарук.

— Добре дошла на борда — подигравателно изрича той.

— Къде ме водиш? — Едва смогвам да осъзная какво ми се случва, но едно нещо разбирам със сигурност. Виното от снощи. В него е имало нещо.

Масимо.

— Не си ли се досетила? — пита ме Фарук и посочва към големия кораб, спрян сред редица други в далечината. — Халим очаква наложницата си.