Саша Гулд
Ледено сърце (39)

39

Новината за смъртта на Алегреза пристига на следващата сутрин, по време на закуска. Лизандър и Емилия отдавна са си тръгнали и баща ми не е в настроение. Помежду ни цари студено мълчание, докато ядем рохко сварени яйца и топъл хляб. Един слуга влиза в трапезарията и прошепва нещо в ухото на татко. Той изръмжава и отблъсва стола си назад.

— Халим е пуснал котва в пристанището — обявява той, изтривайки ръце в ленена салфетка. — Каква дързост само има този човек! — Хвърля салфетката на пода и слугата се навежда да я вдигне, но баща ми вече нервно кръстосва из стаята. Хвърля ми гневен поглед, сякаш всичко е по моя вина, забравяйки, че не много отдавна беше повече от щастлив да хвърли собствената си дъщеря в лапите на принца. — Твоят любим годеник си спаси кожата и поднесе на тепсия Венеция на турците. — Обръща се и вперва поглед през прозореца, скръстил ръце отзад.

— Няма ли друг начин да се успокои Халим? — питам го.

Баща ми изсумтява.

— Да го успокоим? Не, момичето ми. На Роберто може да не му пука за Венеция, но има други, които ги е грижа за този град. Имаме Масимо, имаме Винченцо. Ще погребем това турско парвеню под вълните! — Той потърква единия си юмрук в другия.

— Да, но колко невинни ще платят с живота си за победата?

— Ха! — Баща ми махва с ръка във въздуха, сякаш това няма никакво значение. — Знаеш ли, една победа ще превърне Винченцо дори в още по-добра партия.

Изтривам крайчетата на устата си и се изправям.

— По-скоро бих умряла, отколкото да се омъжа за този човек.

Усмивката на баща ми помръква.

— Да не мислиш, че съм те извел от онзи манастир, за да си останеш стара мома?

— Не, разбира се, но мога да си намеря друг съпруг, не Винченцо. Та той е по-стар от вас!

— Не си свършила кой знае колко добра работа в търсенето на съпруг, нали така?

Дори не смятам за нужно да отвръщам на тази забележка. Излизам.

Скоро една лодка ме откарва до пристанището, веслото на гондолиера прорязва пътека сред водата. Докато се движим през лагуната, забелязвам, че каналите са по-оживени от обичайното. Семейства товарят вещите си и също се отправят към пристанището. Хората напускат града, подобно на брат ми и снаха ми. Предполагам, че искат да избягат от предстоящите беди.

Лодката ни подминава двореца със спуснати пред прозорците капаци. Смъртта на Алегреза поне даде възможност на дожа и жена му да скрият срама си под маската на скръбта. Слънцето е изгряло. Нося си малък слънчобран. Разхлабвам връзките на корсета си. Деколтето и раменете ми са разголени, облечена съм в копринена рокля с цвят на шафран, косата ми се плъзга през лявото ми рамо в подскачащ масур, сресана и навита с гореща маша, докато застане именно по този начин. Ако ще се опитвам да увещавам Халим да отмени войната, трябва да изглеждам възможно най-красива.

— Кого смяташ да впечатлиш? — попита ме Фаустина, когато надникна в стаята ми по-рано днес.

Отпратих я с махване на ръка.

— Никого.

Тя повдигна недоверчиво вежди.

— Сигурна съм, че този „никой“ — който и да е той — ще е благодарен за всичките ти усилия.

Вдигнах четката си и заплахата бе достатъчна, за да я накара да се скрие със смях зад вратата.

Сега виждам, че корабът на Халим е галера с две редици весла от двете страни, в момента изтеглени и вдигнати над водата. На мачтата се развяват червени триъгълни флагчета, декорирани със златист брокат. Задната част на кораба е покрита с раирана тента, над която висят три месингови лампи. На носа е монтирана дървена фигура на орел.

Когато приближавам, мъжете на палубата се споглеждат учудено, един от тях спира да връзва някакво въже и хуква надолу по дъската за слизане и качване на кораба. Залива ме с думи, които не разбирам, сочи ми обратно към града. Посланието е ясно: Не си добре дошла тук.

Не помръдвам от мястото си и се усмихвам възможно най-съблазнително.

— Бих искала да видя Халим.

Мъжът скръства ръце пред гърдите си и вика нещо назад. Друг му излайва в отговор и изчезва от поглед.

Докато чакам в края на пристанището, до перилата на кораба се струпват още членове на екипажа, фиксирайки ме с жадни очи. Зад тях се появява Фарук. Поглежда надолу към мен.

— Не би трябвало да идваш! — крещи ми той. — Остави мъжката работа за мъжете.

Прилича на куче пазач, което ревностно пази господаря си. Но съм убедена, че подобно на всички кучета, той също може да бъде опитомен.

— Искам само няколко минути от времето на господаря ти.

— Във Венеция времето е кът.

Мъжете на палубата внезапно се разпръсват и се захващат обратно с работата си. Халим се изправя до Фарук. Главата му е покрита с блестящ бял тюрбан. Облечен е в широки шалвари, червена туника със златни копчета, а отгоре — черен елек. Изглежда безупречно — по-скоро готов да развлича гости, отколкото да влиза в битка. Но после забелязвам меча, който виси на бедрото му, провесен от кожения му колан. Дръжката е във формата на орлова глава — същата фигура като тази на носа на кораба.

— Точно казвах на тази млада дама да си върви у дома — подигравателно изрича Фарук.

Халим го игнорира, не откъсва очи от мен. Удържам властния му поглед.

— Заповядай — казва ми той, — качи се.

Фарук изсумтява и изчезва. Повдигам полите на роклята си и започвам да пристъпвам по дъската. Принцът ми протяга ръка и аз я поемам.

— Благодаря.

— Ела в павилиона ми — кани ме той, — ако репутацията ти няма да пострада от това.

Усмихвам се насила.

— Напоследък репутацията ми не е кой знае колко добра. — Баща ми никога няма да ми прости, ако знае какво се каня да направя. — Хората могат да си мислят каквото си искат. Дойдох тук да поговорим.

Халим ме повежда по кораба. Никога преди не съм виждала нещо подобно. Вървим по тясната галера, подминаваме групички моряци и приближаваме към задната част. Халим ме отвежда под тентата на павилиона си, където върху дървени пейки са поставени бродирани възглавници.

— Искаш ли да се подкрепиш с нещо?

— Да, моля.

Докато сядам, Халим премества ниска масичка, върху която са оставени месингова кана и кристални чаши. Сипва ми вино.

— Проявяваш голяма смелост, като идваш тук — отбелязва той. — Но се страхувам, че посещението ти няма да се увенчае с успех.

Поемам чашата и отпивам. Виното изобщо не прилича на нашето. По-сладко е, с привкус на леки подправки. Забелязвам, че принцът не се присъединява към мен.

— Няма ли да пиеш?

— Религията ми го забранява — обяснява той. — Но моля те, нека моята вяра не разваля удоволствието ти.

Не съм дошла да се наслаждавам на гостоприемството на Халим. Седим мълчаливо минута-две и тишината е прекъсвана единствено от някой плътен вик откъм долната палуба и скърцането и тракането на такелажа. Сега, когато вече съм тук, се чудя какво толкова бих могла да кажа. Как може едно момиче да успее там, където се е провалил Великият съвет?

— Венеция скърби за две от своите деца — казвам накрая. — Също както ти тъгуваш за сестра си.

Той се напряга.

— Венеция е град. А моето сърце е човешко.

— Николо има семейство. Алегреза — също.

Халим въздъхва, отпуска се на възглавниците.

— Мислиш, че искам война? — пита ме той.

— Властта кръвопролитията да бъдат предотвратени е в твоите ръце.

— И ако сторя онова, за което ме молиш? Ако обърна флота си и отплавам, духът на сестра ми ще намери ли покой?

Лицето на принца е изкривено от болка. Изпитвам порив да го прегърна през раменете. Но думите ще трябва да са достатъчни.

— Сестра ти не би искала проливането на още кръв.

Главата му се вдига рязко нагоре, очите му пламват от внезапен изблик на гняв.

— Какво знаеш ти за нейните желания? — пита ме той.

Веднага щом произнася тези думи, гневът напуска лицето му.

— Извинявам се. В момента не съм на себе си. За пръв път в живота си… — Поглежда ме почти нежно. — Объркан съм, Лаура.

Изведнъж павилионът сякаш отеснява.

— Твоят спор е с Роберто — казвам. — Не с Венеция. А Роберто е изчезнал.

— Позволиха му да изчезне — поправя ме Халим. — Кой носи отговорността за това? Който и да е, трябва да си плати.

— Тогава поискай от дожа някакви финансови репарации.

— Нямам нужда от пари. — За момент помежду ни се възцарява мълчание. После Халим казва: — Роберто щеше да стане твой съпруг. Как те кара да се чувстваш този факт?

Отправям поглед към тъмната вода, после към очите му.

— Разочарована съм — отвръщам. — А също и разгневена.

Принцът заравя лице в длани и отчаяно простенва. Плаче ли? Оставям виното си и се премествам по-близо до него.

Той сваля ръце, очите му са сухи.

— Понякога гневът ме завладява напълно — признава той. — Сестра ми беше най-скъпият за мен човек на този свят. Без нея дните ми са пълен мрак. Разбираш ли?

Сещам се за своята собствена сестра. Бедната красива Беатриче, така преизпълнена с желание за живот.

— Разбирам.

Слагам ръка върху неговата. Той поглежда надолу към нея, после вдига върховете на пръстите ми, за да притисне устни към тях. Би трябвало да отдръпна ръка, но не го правя. Халим забелязва това и преди да съм се усетила, извръща дланта ми нагоре, за да положи нова целувка от вътрешната страна на китката ми. Трябва да прехапя устни, за да сдържа стона, който заплашва да се откъсне от тях. Не бива да оставям…

— Обичам те, Лаура — казва принцът.

Кръвта ми се сгорещява във вените ми. Не съм очаквала подобно нещо.

— Как можеш да…

— Ела с мен — предлага ми той. — Ти си по-добра от тези хора. Мога да те направя щастлива. Ще разполагаш с повече богатства, отколкото този град някога може да ти предложи. Никога вече няма да ти се налага да се притесняваш, а тази тъпа политика ще ти изглежда като глупав сън.

Устните му се приближават към моите.

— Тук е домът ми, Халим.

Лицето му помръква и той се отдръпва назад.

— Трябва да разбереш, Лаура. Ще победя. Скоро Венеция няма да е добро място за живеене. С мен ще си кралица на империя.

Напрегнатият му поглед изпраща тръпки по кожата ми. Убедеността в думите му почти ме пречупва. Може и да се окаже прав. Дори обединената мощ на флота на Винченцо и венецианските кораби да успее да удържи, какво ще имам аз тук? Брат ми избяга обратно в Болоня. Изобщо нямам представа дали Роберто е жив, или мъртъв. Баща ми се опитва да ме омъжи за чудовище, а Алегреза, жената, която уважавах толкова много, е мъртва.

— Ако… — Не съм сигурна дали мога да произнеса тези думи.

— Продължавай — подканя ме Халим.

— Ще помисля, но трябва да се откажеш от атаката над града.

По блясъка в очите му разбирам, че дръзкото ми предложение не е онова, което е искал да чуе. Принцът бърка под туниката си и изважда един медальон, увесен на шията му със златна верижка. Протяга отворената си длан към мен.

— Тя е причината, поради която не мога да изпълня молбата ти. — Сваля верижката от врата си и ми подава медальона, тежък и топъл от допира му до кожата му. Отстрани забелязвам закопчалка. Натискам с нокът вдлъбнатината. Закопчалката щраква и двете части на медальона се отварят. Вътре е поставена маслена миниатюра. Портрет на жена.

— Трябва да отмъстя за смъртта й. Какъв брат ще съм, ако просто си тръгна?

Когато поглеждам по-отблизо, топлината сякаш се отцежда от медальона. Както и топлината от павилиона. Сякаш е нахлул студен леден вятър.

Опитвам се да разбера логиката на онова, което виждам. Защото портретът не е на жената, която лежеше сред локва кръв на пода на Роберто, а на момичето, което избяга от манастира. На същото момиче, чиито колене се подкосиха при споменаването на името на Халим.

Почти веднага осъзнавам, че не мога да му позволя да забележи шока ми. Имам нужда от време да подредя мислите си. Сестра му е жива и е някъде из Венеция. Но, но… Имам чувството, че мозъкът ми ще избухне. Халим беше видял мъртвата жена в ковчега. Трябва да е разбрал, че това не е сестра му.

Вдигам поглед към него, като внимателно си налагам да се усмихна съчувствено. Дали не си въобразявам, или по лицето му наистина пробягва лека сянка на подозрение?

— Била е много красива — казвам му. И все още е, добавям наум. — Разбирам защо се бориш за честта й.

Щом знае, че жертвата не е сестра му, защо се преструва? Освен ако…

— Бих пожертвал живота си и за теб — казва той.

Бързо се изправям на крака, леко замаяна. Халим скача да ме подкрепи. Интимното чувство, което бях усетила по-рано, се е изпарило, но трябва да продължа да се преструвам. Поемам ръката му и притискам устни към дланта му. Чиста девическа целувка.

— Ще помислиш ли върху онова, което ти казах? — пита ме той, когато му връщам медальона.

— Разбира се.

Халим ме гали по бузата.

— Щом всичко това свърши, ще дойда за теб. Надявам се, че разбираш, Лаура. Трябва да направя онова, заради което съм дошъл.

— Разбирам — отвръщам. — Разбирам всичко.