Саша Гулд
Ледено сърце (37)

37

В следващите дни придобивам усещането, че завръщането на Винченцо е хвърлило дори още по-мрачен облак над Венеция. Всяка сутрин на закуска. Фаустина шепнешком ми разказва последните дочути на пазара клюки.

— Корабите на Винченцо все още стоят закотвени в пристанището — съобщава ми тя в неделя. — Сякаш е поел контрола там. Екипажът му се разхожда наоколо, сякаш го притежава.

Вечерният час все още не е отменен, но като изключим войниците по улиците, Венеция се връща към предишния си облик. Търговията из пазарите не спира, гондолите все така плуват из каналите, а Алегреза продължава да лежи в смрадливата си килия. Друг памфлет, заклеймяващ открито Сегретата, е излязъл изпод нечие перо — дори по-саркастичен от предишния. В него мъжете от Венеция са подтиквани да разпитат съпругите, сестрите и дъщерите си, за да се прочисти този град от петното в самото му сърце.

Паулина ни осведоми, че писмото е доставено, но отговор не последва. Нима Масимо наистина няма да се поддаде на нашия блъф? Ако е така, можем ли да приведем в изпълнение заплахите си и да извадим на показ тайната му? Само една дума е достатъчна, за да я разпространим из целия град. Ами ако мълвата прехвърли границите на града? Можем да навредим на Венеция, вместо да я защитим.

Все още не разполагам с никаква информация за Роберто. Няма почти никакво съмнение, че е избягал от града, изоставяйки майка си и баща си на съдбата им. Изоставяйки и мен в срам и самота. Всеки път, когато чуя забързаните стъпки на някой вестоносец, се чудя дали не ми носи писмо — дори само няколко реда, с които годеникът ми да ме увери, че е в безопасност. Всеки път изпитвам разочарование. Все по-често се питам как е живял толкова дълго под прикритие, представяйки се за прост художник, и се чудя дали нашият годеж не е просто поредната форма на преструвка. В края на краищата миналото на Роберто продължава да бъде загадка за мен. Може би е излъгал всички.

— И това не е всичко — поклаща глава Фаустина. — Масимо е наредил из водата да кръстосват кораби ска ти. Никой не може да пристигне или да напусне града, без да мине покрай тях.

 

 

На път за църковната служба се отбивам до пристанището, за да видя с очите си какво се случва. Хората се движат на нервни групи, стражите стоят на пост, отпуснали ръце върху дръжките на сабите си, докато внимателно оглеждат всяко лице. Кораби и лодки с всякакви размери са претърсвани безцеремонно, толкова силна е параноята на Мечока от шпиони и измамници. Корабите на Винченцо с вдигнати нагоре платна стоят закотвени, но моряците им се движат из пристанището, подобни на гарвани в черните си дублети. Главният кораб, „Ил Кастиджо“, е най-впечатляващият в цялото пристанище — едната страна на палубата му е отрупана с топове.

Докато пристъпвам между навитите въжета, от някаква малка лодка измъкват някакъв мъж и го захвърлят на колене върху земята. Скривам се зад един сандък, докато войниците заобикалят нещастника.

— Откъде идваш? — пита го един. Мъжът го поглежда в лицето с разширени от ужас очи. Поклаща глава; не разбира. Войникът го удря през лицето с опакото на дланта си и чужденецът пада назад. — Кой те изпрати тук?

Мъжът започва да обяснява нещо на непознат за мен език и сочи към дъното на лодката си, където се вижда купчина разпрани чували, от които се подават предмети — изящна дърворезба. Напълно безобиден товар. Въпреки това войникът с жестоко дръпване изправя мъжа на крака и го запраща към дъното на лодката му. Чужденецът се опира на лакът и изтрива струйката кръв от устата си.

— Ако нямаш документи и не можеш да обясниш по каква работа си тук, трябва да напуснеш Венеция. — Войникът изважда сабята си и посочва с върха й към морето.

Мъжът се изправя, кимва и започва да развързва въжетата на лодката си.

Веднага щом войниците се втурват да унижават следващата си жертва, аз излизам иззад сандъка и се промъквам към църквата „Свети Йоан“. Минавам под арката на вратата и се озовавам на сянка и хлад. Потапям пръсти в светената вода и се прекръствам. Службата вече е започнала, затова сядам отзад.

Посетителите са много, смесица от богатата търговска класа и бедняците. На редицата, успоредна на моята, седи сама някаква селянка. Зарейвам поглед в пространството, като почти не слушам латинските напеви на свещеника, когато няколко реда пред себе си зървам познат силует. Паулина седи с наведена глава, устните й мърдат. Приятелката ми изглежда съсипана от мъка. Млада жена, сега — вдовица.

Когато службата свършва, свещеникът ни изпраща с инструкции да се подчиняваме на Божията воля. Бързо пресичам каменния под и приближавам към Паулина. Когато прошепвам името й, тя се обръща към мен. Очите й са обрамчени от сините кръгове на безсънието, ирисите им сякаш са помръкнали и се стрелкат притеснено наоколо.

— Лаура — тихо казва тя.

— Как си? — питам я и слагам длан върху ръката й. — Ти…? — Не смея да довърша въпроса си, но тя знае какво имам предвид.

— Така мисля — започва, като разсеяно прокарва пръсти през косата си. — Оставих го там, където можеше да бъде намерено, с името му отгоре.

Издърпвам я на една страна, далеч от оттеглящите се богомолци. Хлътналите бузи й придават вид на недохранена.

— Кога за последно си хапвала нещо?

Тя свива рамене:

— Нямам апетит.

Двете сядаме на дървените столове в един параклис, встрани от главния кораб на църквата. Тук няма кой да ни види, а дори и да ни забележат, ще ни вземат просто за две приятелки, унесени в разговор.

Паулина нервно хвърля поглед през рамо.

— Вече не знам на кого да вярвам. — Обръща се обратно към мен и виновно свежда очи надолу. — Има нещо ново. Видяла ли си това? — Плъзва ръка в пазвата си. Забелязвам, че между копринения плат на корсажа й и твърдата ленена подплата е пришит таен джоб. Тя бързо измъква оттам един сгънат лист.

— Още пропаганда? — питам отвратено.

В отговор Паулина разгъва листа и ми го подава. Набързо преглеждам съдържанието му. Поредните злостни нападки срещу Сегретата.

— Уплашена съм — признава приятелката ми. Тя е най-новата членка на Обществото, а практичната ми страна осъзнава, че е и най-слабата. Вече се срива под тежестта на онова, което сама предложи да свърши. Трябваше да намеря друг изпълнител на опасните си поръчения.

— Не ставай глупава — смъмрям я с престорено нехайство. — Не приемаш подобни неща на сериозно, нали? Сегретата е твърде силна, за да бъде унищожена от напечатани думи. Ти си силна.

Не успявам да я убедя.

— Чух, че вършели ужасни неща с Алегреза. Дори по-ужасни, отколкото си мислехме. О, Лаура, чух… — От устните й се откъсва стон и тя силно поклаща глава. — Не бих могла да го сторя, знам, че не бих могла. Не бих могла да запазя мълчание, ако ме измъчват, а Масимо изглежда изобщо не реагира на нашето… обещание. — Тя ме поглежда в лицето, очите й ме умоляват да й вдъхна кураж.

— Трябва да си силна — казвам й. — Сегретата разчита на нас. И особено Алегреза.

Лицето на Паулина се сгърчва. Тя заравя лице в дланите си, раменете й треперят, докато тялото й се тресе от ридания. Жената, която мете наблизо, поглежда любопитно към нас, привлечена от звука. Леко поклащам глава и търпеливо се усмихвам. Жената кимва и се отдалечава надолу в църквата, като широко размахва метлата.

Паулина успява да се съвземе, изтрива сълзите си с подгъва на ръкава си.

— Получи ли съобщение от Роберто?

— Не. — Чувам лишения си от емоции глас. Ето как ме е оставил. Без нито една дума.

— Е, това е, значи — казва приятелката ми и напъхва листа обратно в тайния джоб. — Венеция ще бъде въвлечена във война. Дори Сегретата не може да стори нищо, за да го предотврати. — Тя става и се обръща да си върви, стискайки рамото ми с ръка. — Пази се, Лаура.

Сякаш ми казва довиждане за последен път. Изчезва с едно прошумоляване на полите си и аз оставам сама в голия малък параклис.

Когато се прибирам у дома, във вилата цари хаос. Слугите препускат от стая в стая. Един носи купчина дрехи, друг товари плетени кошници с храна в чакаща отвън карета с привързан на покрива багаж. Някъде откъм спалните се разнася гласът на Фаустина, раздаващ заповеди на слугите. Бианка се спуска надолу по стълбите и за малко не се спъва в роклите, които е понесла. В коридора се вижда отворен кожен сандък, от който преливат поли. Емилия е коленичила до него, подрежда четките си за коса със сребърни гърбове в една тоалетна чантичка, която се пъха в капака на сандъка. Когато ме вижда, тя тъжно се усмихва.

— Какво става? — питам я.

— Надявах се, че ще се върнеш — казва снаха ми и се изправя на крака. — Исках да се сбогуваме като хората.

— Отивате ли си? — питам я. — Вече?

Очите й се отправят към стълбището — на горната площадка стои Лизандър с упорито изражение на лицето. Фаустина върви забързано след брат ми, понесла писалището му, и ми прави знак с глава, сякаш да ме предупреди да не се бъркам.

— Тръгваме си — осведомява ме Лизандър, като се отправя към каретата. — Трябва.

Оставям Емилия в коридора и излизам след него.

— Толкова скоро? Защо бързате?

Слугите с потни и зачервени лица прехвърлят тежките сандъци върху покрива на каретата. Конете, впрегнати, рият нетърпеливо с копита чакъла по алеята.

Лизандър подава някакъв лист на един слуга и за пръв път ме поглежда в очите. Слага ръка върху моята и леко я стисва.

— Наближава война. Във Венеция не е безопасно. Връщам Емилия обратно в Болоня. Както тя вече ти е казала, можеш да дойдеш с нас.

Леко издърпвам ръката си.

— Нещата ще се успокоят — казвам, макар да усещам колко безнадеждно звучат думите ми. — Няма нужда да напускам града.

Брат ми поклаща глава.

— Преди да се подобри, положението ще се влоши. Много. Властта на дожа е като нишка, опъната до краен предел. — Той посяга да ме погали по бузата. — А и Роберто няма да се върне. Всички сме наясно.

Намръщва се и погледът му отскача към входа. Поглеждам през рамо и виждам как Емилия поема след Фаустина към задната част на къщата. Лизандър ме отвежда настрани от каретата.

— Не е само заради цялото това неспокойно положение. Притеснявам се, че Емилия може да се поддаде на въздействието им. Не сме женени от дълго; не искам да се променя към по-лошо.

Простенвам. Веднъж вече сме спорили по този въпрос.

— Как може да си толкова ограничен? — питам го.

— Четох памфлетите. Знам на какво е способна Сегретата.

Не мога да сдържа смеха си.

— Вече ти казах — тези памфлети не са нищо повече от парцали, разпространяващи жестоки лъжи. Само глупак би им повярвал!

Чертите на брат ми се стягат. Помежду ни се е издигнала стена.

— Лизандър — започвам, като го притеглям към себе си. — Радвах се на всеки миг от твоето завръщане, а Емилия вече означава твърде много за мен. Нека не се караме през последните ни минути заедно. Не мога да дойда с вас, но не искам да си тръгваш като непознат.

Нещо в лицето му се променя и той ме прегръща. Когато отново ме пуска, очите му са изпълнени с притеснение.

— Тревожа се за теб, Лаура. Ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че си една от тях.

— И какво, ако съм? Би ли сторил онова, към което призовават памфлетите — да ме предадеш, за да ме изтезават?

Той преглъща:

— Не, разбира се.

Заклела съм се в лоялност към Сегретата, клетва, която веднъж вече съм нарушила. Този път ми е по-лесно. Обичта на брат ми е прекадено важна за мен, за да я загубя.

— Чуй ме, Лизандър. Без тях щях да съм женена за Винченцо. Щях да бъда принудена да родя деца от този мъж. — Виждам как по лицето му се борят емоции. За момент погледът му се отправя обратно към къщата. — За времето, през което съм била част от Сегретата, не съм ги видяла да правят нищо друго, освен добро. Наистина! Стотици хора във Венеция дължат живота и здравето си на тези жени. Те помагат на онези, които нямат собствена власт.

— Трябваше да се сетя — продумва той. — Лаура, в града има закони, които защитават хората. Великият съвет…

— Великият съвет стои върху подвижните пясъци на политиката. Но краката на Сегретата са здраво приковани към скалата на обикновеното достойнство.

Лизандър поклаща глава. Поглежда към мен и в очите му съзирам страх.

— Ела с нас, моля те. Умолявам те, Лаура. Не ме е грижа за Сегретата, нито за Великия съвет, просто искам да си в безопасност! Хората на Масимо ще те убият.

— Животът ми е тук.

— Ако те открият, няма да има живот за тебе.

Той отново е обичният ми брат, погледът му е мек и загрижен.

— Трябва да рискувам.

Чакам го да ми каже, че съм глупачка, но вместо това той отпраща с махване слугата, застанал над един филцов сандък. Отива да вдигне капака и бърка вътре. Изважда малко шишенце, пълно с прозрачна течност. Стиска го в дланта си и скришом ми го подава.

— Скрий го — заповядва ми, — лично ти. И никога не го губи. — Пъхвам малкото шишенце в джоба си, като се старая да не поглеждам надолу към ръката си.

— Какво има вътре? — питам го, без да отмествам поглед от неговия.

— Извлек от бучиниш. Даде ми го един приятел лекар. Малки количества от него могат да се използват като упойващо средство, но приятелят ми ме предупреди, че цялото количество може да убие човек. — Лизандър присвива очи. — Лаура, ако открият, че си… Направи каквото трябва.

Разбирам го и се навеждам, за да го целуна по бузата. Прошепвам в ухото му:

— Смъртта… мъчителна ли ще бъде?

— Не — прошепва в отговор той.

Погледите ни се срещат.

— Благодаря ти — промълвявам, като се опитвам да овладея треперенето на гласа си.

— Кажи на татко довиждане от нас.

После чувам скърцането на чакъла, докато брат ми се отдалечава от мен. Вика Емилия и снаха ми изтичва от къщата. Понечва да се качи в каретата, после се поколебава. Отдръпва се, хуква към мен и силно ме прегръща.

— Обичам те като родна сестра — прошепва ми тя. После ме пуска и аз леко залитам. Гледам я как бяга към съпруга си, моя брат. Този път влиза в каретата. Изпраща ми въздушна целувка и Лизандър ми махва с ръка за сбогом, преди да се качи след жена си и да затръшне лакираната вратичка. Кочияшът изцъква с език, плесва с юзди и двамата изчезват от погледа ми.