Саша Гулд
Ледено сърце (35)

35

Не мога да живея така. Алегреза е подложена на мъчения, а Сегретата е в по-голяма опасност, отколкото някога съм допускала. Междувременно всички седим по домовете си, гледаме вяло през прозореца или ровим с вилица из храната си. Как бихме могли да се наречем общност, мисля си. След като никоя от нас не прави нищо, за да помогне на водачката ни?

И сякаш на шега взимам решение. Викам на едно момче от прислугата да ми донесе шала. Измъквам се навън и наемам гондола, преди някой друг от домакинството да ме е видял. Скоро се нося по каналите на града и стигам до един малък пазар, където в сянката на миниатюрно дърво винаги седи една просякиня.

Пускам монета в шапката й. Малцина знаят, че тази беззъба нещастница с гърбица и слепи очи е доверена свръзка на Сегретата. Научила съм се никога да не подценявам, когото и да било.

Коленича до просякинята. За страничните наблюдатели съм една заможна дама с добро сърце. Нямат представа, че Маргарита не се нуждае от ничие съжаление.

— Бог да те благослови — изрича тя.

— Трябва да предадеш едно съобщение — казвам й. — Да се срещнем в мазето на дърводелеца.

Маргарита вдига вежди.

— Живеем в мрачни времена — произнася тя. — Чувам, че докато си приказваме, в затвора изтръгват ноктите на Алегреза с железни клещи.

Неволно потръпвам и Маргарита улавя това. Засмива се.

— А и коя си ти, че да идваш с подобно желание? — Тихо се оригва и се вторачва в лицето ми.

Бъркам в кадифената си чантичка и изваждам тежка кожена кесия.

— Колко?

Просякинята се ухилва, разкривайки тъмните дупки във венците си.

— Всичките — казва и дръпва кесията от ръката ми. Не си прави труда да преброи монетите, скрива ги под мръсното си наметало. Аз й протягам ръка, за да й помогна да стане, без да обръщам внимание на ивиците мръсотия по дланта й.

Жената се изправя с пъшкане.

— Около седем тази вечер, Маргарита.

Тя вече се отдалечава от мен, облягайки се тежко на патерица.

— Направете път на дамата! — вика един собственик на сергия и приятелите му избухват в смях. Поклащам глава, докато гледам как просякинята изчезва от площада.

 

 

Пламъкът на свещта потрепва от течението, когато вратата на дърводелеца се отваря едва за пети път. Само пет от всички нас — дузина, ако не и повече жени. Последната от петте се вмъква в стаята, лицето й е скрито зад котешка маска.

Оглеждам се наоколо. Спомням си за първия път, в който бях влязла в тази малка влажна стая с нейния нисък таван. Мислех, че отивам на музикален рецитал. Изобщо нямах представа къде ще ме отведе ниската врата. Но тогава същата тази стая беше пълна с блестящи маски. Сега стоя тук едва с още четири жени. Никоя от тях не носи сребърния пръстен, белег за висока позиция в йерархията, но какво ли бих могла да очаквам след изпълнението си в манастира?

— Това ли сме? — питам отчаяно.

Една от безликите жени свива рамене.

— Дойдох въпреки инстинкта си. Както знаете, има вечерен час. Памфлети разпространяват злостни лъжи по адрес на Сегретата. Дори със самото си присъствие тук рискуваме живота си.

— Видях памфлетите, но не можем да си почиваме, когато нашата водачка гасне в Пиомби. Трябва да й помогнем.

— Тя не би искала да се излагаме на опасност — отвръща друга. — Обществото е по-важно от отделния индивид.

— Значи просто да я оставим? — повишавам глас.

— Единственото, което казвам, е…

Трета махва с ръка.

— Не забравяйте, че защитаваме една и съща кауза. Да запазим спокойствие.

Разнася се внезапно скърцане и изцапаната врата леко се открехва. В стаята пристъпва слаба жена, която тайнствено хвърля поглед назад. Когато отново обръща лице към стаята, виждам обрамчена от тюркоази маска. Паулина! Лицето ми веднага пламва. Последния път, в който се видяхме, тя проклинаше името на Роберто и се опитваше да ме сграбчи за косата.

Но преди да съм успяла да кажа и дума, тя се спуска към мен, хваща ме за раменете и ме придърпва към себе си.

— Толкова съжалявам — прошепва в косата ми. — За всичко, което казах. За всичко! — Отстъпва назад и в очите й блестят сълзи. — Моля те, прости ми, Лаура.

Махам маската, за да видя по-добре лицето й. Изглежда ужасно. Очите й са зачервени, кожата — прежълтяла. Отслабнала е.

— Разбира се, че ти прощавам. Благодаря ти, че дойде.

— Какво искаш да направим? — пита ме жената с маска на лисица и гласът й потрепва.

Отново тръгвам от човек на човек. Чувствам се безнадеждно неподходяща за ролята на лидер. Как биха могли да уважават жена, която още не е навършила осемнадесет години? Ами ако се изсмеят на плана ми?

— Един Бог знае какво й причиняват — казвам. — Имаме власт и трябва да я използваме. Тайни!

— Каква тайна би могла да освободи Алегреза? — пита Паулина.

— Ключът е Масимо. Той разполага с достатъчно власт да освободи нашата водачка. Помислете, какво знаем за Масимо?

— Барутът… — прошепва лисицата. — Тайната на Тереза.

— Точно така — кимвам, доволна, че мислите ми са споделени. — Ако новината за съсипаните експлозиви излезе наяве, Масимо ще бъде посрамен публично.

— Това е рискован ход — казва жената с котешката маска.

— Ако сме принудени да направим добро чрез публичното обявяване на тази информация, това ще е измяна — отбелязва Паулина. — Враговете ни чакат и истината за лошата защита на Венеция ще стане явна за всички.

Накланям глава на една страна.

— Вярно. Но кое е по-важно? Лоялността към града или тази към мъжа, узурпирал властта? Кой се е бил повече за нас, как мислите?

Внимателно наблюдавам останалите. Невъзможно е да разчета езика на телата им, а израженията им са скрити зад маските. Дори не знам дали Алегреза би одобрила тази тактика. Може би хвърлям последния си зар пред Сегретата.

Останалите жени кимат една по една.

— Аз ще го направя — казва тихо Паулина.

— Кое? — питам я.

— Ще имате нужда от доброволец, който да предаде това послание. Някой, на когото да вярвате.

— Сигурна ли си? Мислех сама да го сторя.

Приятелката ми от детинство свива рамене.

— Разполагам със свободен достъп до двореца на дожа, нали така? Защо да не го използваме? Мога да направя така, че компрометиращо писмо да стигне до точните ръце.

Знам, че омаловажава нещата. Ще изложи себе си на изключително голяма опасност. Ако Масимо открие кой е оставил писмото… Може да загуби контрол, да я завлече пред властите или да си отмъсти хладнокръвно.

— Скоро Алегреза сама ще има възможност да ти благодари — казвам и посягам да хвана ръката на приятелката си. Стискам студените й пръсти.