Саша Гулд
Ледено сърце (33)

33

Тълпата се е пръснала от площада и няколкостотин войници са разположени в краищата му. Градът сякаш е завладян от някакъв чуждоземен враг. Вглеждам се в лицата на всички, покрай които минавам, наполовина очаквайки да зърна Роберто. Но той, разбира се, не може да рискува да се появи. Крие се и аз знам кой може да ми даде информация по този въпрос.

Пресичам моста „Риалто“ и отивам до дома на Алегреза. Последния път, в който бях тук, водачката ни дори отказа да ме погледне, но все трябва да е запазила поне малко от привързаността си към мен. В края на краищата, кой друг, ако не Сегретата, е планирал и осъществил бягството на годеника ми от затвора?

Силно почуквам с чукчето във формата на змия и чакам старата намръщена слугиня да ме пусне да вляза. Тя не се изненадва, че ме вижда, и отваря вратата широко, после отстъпва назад в коридора.

— Обичаш да се появяваш без предизвестие, а?

Алегреза стои в очертанията на отворен прозорец.

Посивялата й коса виси над малката книга в ръцете й. Една позлатена буква меко проблясва.

— Върна се — казва тя, без да се оглежда наоколо. Бавно затваря книгата и се намества в стола си. Подава ми ръка.

Поемам я.

— Дойдох да ви благодаря — казвам.

— За какво? — Алегреза издърпва ръката си от моята.

Внимателно оглеждам лицето й, търся някакъв намек за преструвка. Но тя изглежда истински объркана.

— Роберто е свободен… — казвам.

Алегреза става. Сега лицата ни се изравняват. По-възрастната жена свива рамене.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Лаура, но Сегретата няма нищо общо с неговото бягство. Годеникът ти е умно момче. — Приближава до една опряна до стената маса и посяга към сребърната кана върху нея. Сипва чай в две гравирани чаши. Подава ми едната. — Сигурно дожът има нещо общо с това.

— Не мисля — отвръщам. — Изглеждаше толкова изненадан, колкото и аз, а сега си плаща цената.

— Какво имаш предвид?

Разказвам й за разигралата се пред очите ми сцена в покоите на дожа. Известно време Алегреза мълчи, отпива от чая си, докато разсъждава върху думите ми.

— Масимо винаги е бил амбициозен — отбелязва накрая, — но дожът е глупак. Сега не е време да фаворизира този или онзи.

— Казах ти, той няма нищо общо с бягството.

— Може би е така — кимва тя. — По-добре си върви, Лаура. И внимавай.

С облекчение установявам, че гласът й е омекнал. Все още не ми е простено заради посещението в манастира, но съм започнала да компенсирам грешката си. Покланям се и се обръщам да си вървя, когато чувам виковете на слугинята:

— Махайте се оттук! Махайте се оттук! Какво си мислите, че правите? Как смеете?

Алегреза рязко ми кимва и ми сочи към отсрещната врата. Шмугвам се зад една муселинена завеса, когато някакъв мъжки глас заповядва:

— Отмести се, дърта вещице.

Надниквам иззад завесата. Алегреза изправя рамене, когато в стаята нахлува група стражи и я заобикаля.

— С какво мога да ви помогна, господа? — пита тя. Любезният й тон е в състояние да смрази дори Лидо.

Мъжете се споглеждат колебливо; после един от тях пристъпва напред и сграбчва Алегреза за ръката. Слугинята шокирано изкрещява и бързо напъхва крайчеца на престилката си в устата си.

Алегреза спокойно поглежда надолу към ръката на мъжа.

— Махни си лапите от мен — процежда тя.

Обзет от неудобство, той бавно я пуска.

— Трябва да дойдете с нас по заповед на Великия съвет — обяснява.

Алегреза се усмихва и кимва.

— И с какво съм навредила на някого?

— Арестувана сте заради убийството на войник.

Убийство? И те ли са свързали Сегретата с проникването в затвора?

— Не знам за какво говорите — казва Алегреза.

— Името му е Силвио.

Алегреза смръщва чело.

Силвио е мъртъв? Значи изобщо не става дума за пазача в затвора, а за съпруга на Тереза, когото бяхме унижили. Няма никаква логика.

— Страхувам се, че все още нищо не разбирам — казва Алегреза. — Какво общо бих могла да имам с някакъв прост войник?

— Това е една от вашите тайни, нали така? — пита стражът. Саркастичният начин, по който произнася думата, кара кръвта да се отдръпне както от лицето на Алегреза, така и от моето.

Знаят за Сегретата. Слухове винаги е имало, разбира се. Но те знаят за Алегреза. Знаят кои сме.

— Претърсете къщата — заповядва войникът.

Измъквам се навън, преди някой от стражите да е имал възможност да ме забележи. Тичам надолу по мраморните стъпала и завивам в първата изпречила се пред очите ми алея. Изчаквам известно време с лудо биещо сърце, после бързо се отдалечавам от къщата. Знам точно къде отивам.

Домът на Грация се намира на една малка уличка точно до Кале деи Фабри. Но когато почуквам на вратата, ми казват, че отсъства.

— Не знам къде е — информира ме младата прислужничка. — Можете да оставите съобщение, ако искате.

Не успявам да сдържа отчаяната въздишка, която се откъсва от гърдите ми.

— Кажете й, че Лаура дела Скала трябва да говори с нея.

Ще ми се да подчертая, че е спешно, но здравият разум надделява. Със самото си идване тук съм изложила на риск Сегретата. Достатъчно е Грация да разбере, че съм я търсила в жилището й. Ще се свърже с мен.

Междувременно не ми остава нищо друго, освен да чакам. Отдалечавам се към брега. Не мога да разсъждавам разумно, толкова много неща са се случили. Роберто е в неизвестност, властта на дожа на практика е узурпирана, Алегреза е арестувана и… Зървам три турски кораба да се отдалечават от града, отправили се към хоризонта. Ако Халим казваше истината, някъде там чака цял флот.

Беше обещал да се върне след десет дни.

Отпускам се върху някакви мръсни стъпала и впивам поглед в пристанището. Не ме е грижа дали ще си изцапам полата.

Морето няма да остане спокойно дълго време.