Саша Гулд
Ледено сърце (26)

26

Изхвърчам от килията и се спускам по алеята покрай две потънали в разговор монахини. Отварям главната порта на манастира, изскачам на улицата, после хуквам покрай оградата натам, накъдето предполагам, че се намира прозорецът на килията. Тук по стената пълзи глициния, достатъчно здрава, за да се спусне една слаба жена по нея. Стигам до ъгъла, където за последно видях тъмнокожата девойка, и оглеждам улицата, претъпкана с погълнати от работата си венецианци.

— Видяхте ли едно тъмно момиче, ей толкова високо? — питам един минувач.

Той ми хвърля похотлива усмивка.

— Виждам много момичета — шегува се той. — Мога да видя и теб, ако пожелаеш.

Обръщам му гръб и изминавам още няколко крачки. Но няма смисъл. На това място пътищата и алеите оформят истински лабиринт и девойката може да се е отбила навсякъде. Поемам обратно към манастира. Каква глупачка бях! Излъгах, за да се срещна с това момиче, а то избяга. Уплаших го и когато новината стигне до Алегреза… Обзема ме ужас, като си помисля.

— Разпратете новината! — казвам, когато влизам в стаите на игуменката. — Нашата птичка отлетя. — Погледът й се стрелва от страниците на Библията към мен.

— Не приемам заповеди от теб — отвръща тя.

— Тук не става дума за рангове — прекъсвам я троснато. — Вие сте една от нас. Помогнете, или ще си понесете последствията. Как ви звучи мисионерски пост в Далечния изток? Жена с вашия опит със сигурност ще съумее да сътвори чудеса там. — Мразя се заради удоволствието, което изпитвам, когато виждам, че блъфът ми е подействал — по лицето на игуменката пробягва искрица на ужас.

— Разбира се, че ще помогна — снижава глас тя.

Мускулите ми се отпускат.

— Уведомете всички манастири във Венеция. Ако това момиче се появи някъде, искам да разбера. Изпратете съобщение лично до мен. Манастирите не бива да й дават убежище. Разбрано ли е?

Игуменката кимва.

— Сега доволна ли си? — пита ме.

— Нищо лично.

— Разбира се. — Лицето й се изкривява в горчива усмивка. — Никога не е било.

Когато си тръгвам от манастира, чувам забързани стъпки зад себе си, после усещам как една ръка ме дърпа за ръкава на роклята. Аналена.

— Нямаше ли да се сбогуваш? — пита ме тя.

Прегръщам я. За пореден път бях забравила старата си приятелка. Целувам я по очите и я милвам по бузата. Сърцето ми се свива от чувство за вина. Танцувах, обучавах се на бой със саби, обличах се в изискани дрехи. А през цялото това време моята съкилийничка е стояла заключена между тези четири стени. Трябваше да се сетя за нея по-рано.

Аналена ме изпраща до главната порта и целува ръцете ми.

— Хубаво е, че се видяхме отново — казва ми.

— И ще продължаваш да ме виждаш — уверявам я, въпреки че се чудя дали не лъжа и двете ни.

Тя тъжно ми се усмихва:

— Ще видим.

Посещението ми не беше приятна визита и всичките захаросани бадеми на този свят не биха могли да компенсират злощастната съдба на приятелката ми.

Отправям се обратно към дома на Алегреза. Трябва да съм първата, която ще й съобщи новината, и усещам как сърцето ми пърха, сякаш ще изскочи от гърдите ми. Не мога да мисля.

Значи онази нощ в Мурано е имало две момичета. Разбира се, че Айсим не би пътувала сама. Тази скитница, която видях в манастира, трябва да е била нейна слугиня или приятелка. Сигурно може да ми отговори на въпросите.

Старата прислужница отново ме въвежда в покоите на Алегреза. Настръхнала съм от притеснение.

— В салона са — уведомява ме жената.

Миг по-късно се озовавам пред вратите и бумтящото ми сърце замира. Вътре е не само Алегреза. Събрали са се и други членки на Сегретата — поне десет, в това число и Грация. На всеки друг би се сторило, че тази група от благородни дами са се събрали на чаша чай. Но очите ми пробягват по застаряващите лица и забелязват, че всички дами носят сребърни пръстени на средните си пръсти. Това са най-висшестоящите сред нашите редици.

— Е? — пита ме Алегреза. — Какво те води насам?

Прехапвам устни.

— Ходих в манастира.

Жените се споглеждат удивено. Температурата в стаята сякаш пада.

— Какво? — Гневът на Алегреза е на път да избие по повърхността на лицето й.

— Моля ви, простете ми. Исках да разбера тайната й! Роберто, неговата репутация — животът му! — зависят от това. Просто се опитвах да постъпя правилно.

Алегреза кимва на слугинята и последната затваря вратите.

— В началото не искаше да говори — продължавам, — но когато споменах името на Айсим, се разгневи и зае отбранителна позиция. Разказах й за мъката на Халим, също така й казах, че… че съм я познала. — Няколко жени се мръщят объркано. — На срещата в Мурано… която се провали… беше тя, сигурна съм. Съжалявам, че отидох, въпреки нарежданията ви, но…

Устните на Алегреза са пребледнели, очите й — мрачни и смазващи.

— И какво научи, Лаура?

Така, стигнахме и дотам. С накъсан глас разказвам за бягството на момичето и с всяка следваща дума срамът ми расте. Погледите, които ме измерват, ми казват едно и също нещо. Никоя от тези жени не би допуснала подобна глупава грешка.

Нашата водачка ми обръща гръб и казва с треперещ глас на останалите присъстващи:

— Чухте какво е станало. От първостепенна важност е тази жена да бъде намерена отново. Моля ви да направите всичко по силите си. Имате връзки, познавате тайните на града. Говорете, убеждавайте, подкупвайте — всичко, каквото се налага. Но разберете къде е това момиче!

Жените кимат и започват да излизат от стаята, оставяйки ме насаме с Алегреза. Лицето й продължава да е извърнато от мен.

— Изрично ти забраних да ходиш на онова място — изрича хладно тя. Не знам какво да отвърна. Накрая тя се обръща и усмивката й на отвращение кара кръвта да се оттегли от лицето ми. — Сега можеш да си вървиш.

Мисля си дали да не заговоря отново, но какво друго, освен молби и извинения, мога да предложа? Излизам обратно под силната дневна светлина в един град, който, изглежда, вече не ми е приятел.

Не оправдах очакванията на Алегреза, не оправдах очакванията на Сегретата.

Но най-лошото — предадох Роберто.