Саша Гулд
Ледено сърце (24)

24

Никога не съм виждала подобен апартамент във Венеция. Преустроен е. Ароматни облаци се извиват над плитки медни купи и изпълват въздуха с ухание, мраморният под е покрит с плътни килими. Столовете и диваните са избутани до стените, за да се направи място за разпръснатите възглавници. Халим сяда на една от тях с кръстосани крака. Около слепоочията му се вият гънките на стегнат тюрбан от лъскав лен. Шалварите му от надиплена коприна шумолят при всяко движение, два реда дребни копчета опасват двете страни на туниката му без яка. Отгоре — елек от бежова тафта, избродирана със златен брокат. Кръстът на принца е увит в широк пояс, краката му са обути в кожени ботуши. Когато се усмихва, белите му зъби проблясват на фона на златистата кожа.

Отсреща се виждат някои от съветниците на Халим, коленичили или седнали около ниска дървена маса, върху която е опъната географска карта. Разпознавам очертанията на Средиземно море. Фарук се присъединява към останалите мъже. Те млъкват и наблюдават как Халим ми посочва една възглавница. Внимателно прибирам поли под себе си и сядам, подгънала крака на една страна. Трудно е да поддържаш имиджа на изящна венецианска дама, когато седиш толкова близо до пода. За да прикрия смущението си, вземам чаша с някаква бяла течност от един слуга и отпивам. Напитката е едновременно сладка и горчива. Мръщя се.

Халим се усмихва.

— Направена е от кисело мляко — обяснява. — Традиционна е за нашата страна. Но се страхувам, че италианските крави не дават такова пълномаслено мляко като нашите. — Усмивката напуска лицето му. — Убеден съм обаче, че не си дошла да обсъждаме млечните продукти.

Стрелвам очи към съветниците на принца, опитвайки се да преценя какво мога и какво не мога да кажа пред свидетели. Халим забелязва моята резервираност и щраква с пръсти над главата си.

— Можете да си вървите — освобождава ги той. Водени от мърморещия Фарук, всички напускат стаята и затварят вратата зад себе си.

Сега сме сами. Вече мога да кажа всичко, което поискам.

— Ти си смела жена — казва ми Халим. — И духът ти е силен. Не може да ти е било лесно да дойдеш тук днес.

— Чух, че си погребал сестра си на континента — подхвърлям.

Чудя се дали изобщо знае защо сестра му е дошла във Венеция — защо й е било нужно да влезе в контакт със Сегретата. Един възможен отговор проблясва в съзнанието ми, но засега го отблъсквам настрана, тъй като е прекалено мъчително да си мисля за това.

Принц Халим се навежда да запали нова ароматна фунийка. Предполагам, че се опитва да спечели време да възвърне самообладанието си. Най-накрая ме поглежда през облаците с аромат на индийско орехче и хвойна.

— Значи се интересуваш от турските погребения?

— Интересувам се как си ти — поправям го. Ако искам този мъж да ми помогне, трябва да го разгадая. — Не забравяй, че знам какво е да загубиш сестра.

Халим се променя пред очите ми. От лицето му сякаш пада някаква тежест и той се отпуска назад на възглавниците.

— Когато сестра ми се роди, майка ми раздаде — как им викате тук? „Очите за добър късмет“, които притежаваше още от детските си години. Знаеш ли за какво говоря, Лаура?

Поклащам отрицателно глава.

— Това са стъклени мъниста, които отблъскват злините. Мама винаги е казвала, че красивата й дъщеря е единственият късмет, от който се нуждае семейството ни. — Халим се усмихва при този спомен. — Всички вярвахме в това, докато сестра ми не избяга… — Очите му помръкват и аз се премествам по-близо до него. Не смея да взема ръката му в своята в знак на съчувствие, но това няма значение — принцът се е загубил в сцената, която се разиграва в главата му. — Айсим избяга от къщи преди месец и дори не знаехме причината за това. Сестра ми беше центърът на нашето семейство и изведнъж сърцето ни сякаш беше изтръгнато. Когато изчезна, наистина си мислех… — Той млъква и изведнъж очите му отскачат към мен, жадни за успокоение. — Защо ще бяга една млада жена от дома си?

— Не знам. — Ако не беше избягала от мен в Мурано, сега можеше да е жива. Но теорията продължава да се оформя в главата ми и този път няма да я пренебрегна. Роберто беше ходил в Константинопол. Ами ако пристигането на Айсим тук имаше нещо общо с него? Ако това беше причината, поради която се е намирала в стаята му? — Цяла Венеция споделя скръбта ти — добавям.

Веднага разбирам, че съм сгрешила. При споменаването на името на града, лицето на Халим се вглъбява. Принцът става и тръгва към опънатата на масата карта, преструва се, че я разглежда.

— Не ми каза. Защо си тук?

— Защото ми е нужна помощта ти — отвръщам. Нямам време да танцувам около истината.

Веждите му се вдигат изненадано.

— Продължавай — окуражава ме след моментно мълчание.

Ароматът във въздуха е станал още по-тежък, кара гърлото ми да пресъхва. С мъка произнасям на глас следващите си думи:

— Роберто е невинен.

Странно, бях използвала същите думи преди по-малко от час, когато разговарях с брат си. Защо тогава сега звучат по-малко убедително? Не! Не бива да позволявам на клюките да ме заразят. Нищо не се е променило.

Халим затваря очи, челото му се сбърчва от болка. Знам, че сигурно му е трудно да ме слуша как защитавам Роберто. Ставам и отивам до него. Отпускам длан върху ръката му и чакам да видя дали ще се отдръпне, но той не помръдва.

— Каквото и да си мислиш, Роберто не е виновен за смъртта на сестра ти. Той е благородник и аз го обичам.

При тези думи Халим отваря очи и забива поглед в ръката ми, която продължава да лежи още отпусната върху неговата. Отдръпвам я. Гласът ми преминава в шепот, тъй като внезапно си спомням за съветниците, които ни напуснаха, и се чудя дали някои от тях не подслушват на вратата.

— Никога не би могъл да извърши престъпленията, заради които са го затворили — казвам. — Той е най-благородният мъж във Венеция.

Мълчанието пулсира в стаята. След няколко секунди Халим бавно кимва и в душата ми пламва искрица надежда. Но после той произнася:

— Не.

Бавно отива до вратите и ги отваря. В движенията му няма гняв. Виждаш ли колко малко ми е повлияла историята ти, говори държанието му. Османският принц се е върнал, Халим е изчезнал.

— Не мога да направя нищо — казва той. — Нищо.

Излизам през вратата и се обръщам към него. Но погледът му остава фиксиран върху стълбите — покана да напусна.

— Халим… — правя последен отчаян опит.

Принцът поклаща глава и най-сетне ме поглежда. Кафявите му очи изгарят лицето ми.

— Имам доказателство — изрича той. — Доказателство за онова, което е сторил Роберто. Мъчно ми е за теб, скъпа Лаура. Проявяваш вярност към мъж, който не я заслужава.

При тези думи вратата се затръшва. В продължение на дълъг и болезнен момент гледам втренчено в лакирания махагон. После със залитане слизам по стълбите. Стражите ме проследяват с поглед, докато излизам. Навън очите ми се насълзяват от силната слънчева светлина.

— Беше бързо — отбелязва един от тях.

Над главите ни долавям някакъв шум. Поглеждам нагоре. Халим е застанал на балкона и ме наблюдава.

— На процеса ще видиш колко съм прав — вика ми той. Все едно е посипал над главата ми не думи, а стрели — всяка от тях ми причинява прясна рана.

Отдалечавам се. Подминавам фонтана и пейката.

Не виждам накъде вървя.