Саша Гулд
Ледено сърце (22)

22

Шумът ни посреща още преди каретата да е стигнала до катедралата. Звукът на скръбта — виещи гласове, тихи ридания. Но нищо не ме е подготвило за гледката, на която се натъкваме, когато завиваме по площад „Сан Марко“. Седнала до мен, Емилия надава кратък шокиран вик. Дъхът ми замира в дробовете. Толкова много хора!

Венеция скърби за смъртта на Николо. Стотици хора са се струпали на площада и по околните улици. Издигнати са бариери с въжета и пред тях стоят войници, за да отблъскват наплива на тълпата. Жените бършат очи, а възползващи се от ситуацията продавачи на сергии предлагат боядисани в черно цветя, които хората да хвърлят върху ковчега, когато го пренасят покрай тях. Въздухът е пропит с миризма на тамян, далечна група улични музиканти свирят тъжна мелодия. Жилави млади мъже се катерят по фонтаните и статуите, за да си осигурят по-добра видимост към тялото на мъртвия им принц.

Церемонията беше организирана бързо. В тази жега никой не би искал да отлага едно погребение прекалено дълго. Новината тръгна от двореца на дожа и се разнесе из улиците, каналите и тесните алеи: опелото щеше да се състои през втората неделя от месеца, четири дни след като Роберто се беше навел над умиращия си брат, за да чуе последните му думи. Оттогава не съм виждала своя годеник, а бележките, които му бях изпратила, не получиха отговор.

Сега дори Сегретата има тайни от мен.

Каретата спира и аз пристъпвам навън, подкрепяна от баща ми. Кожата на ръцете му е тънка и суха като хартия, а когато го поглеждам в лицето, по него не виждам нищо друго, освен обвинение. „Ти ни докара дотук“, говорят ми очите му. „Ти и мъжът, когото твърдиш, че обичаш.“ Ако не бях вярна на Роберто, ако не бях го защитила при нападението от страна на Халим, Николо все още щеше да е жив, а семейството ми щеше да избегне скандала. Може би Паулина имаше право да ме нападне. Но в мига, в който тази мисъл минава през главата ми, сърцето ми се свива. Нима е възможно любовта ми към Роберто да е нередна? Нима бих могла да постъпя по различен начин?

Докато вървя през площада, черната тафта на роклята ми силно шумоли. На шията си нося един-единствен ред перли, косата ми е скрита под бродирана шапчица. Небето над главите ни е сиво, дребните мъниста от черен кехлибар, пришити към деколтето ми, едва проблясват.

Лизандър поглежда към плътните облаци, заплашващи да ни залеят с дъжд, и потръпва.

— Идеален ден за погребение — отбелязва той.

— Недей — сгълчава го Емилия.

— Прояви малко уважение — изсъсква баща ми зад нас.

— Да, прояви малко уважение! — вика непознат глас. Поглеждам назад и виждам как една жена с преливащ от корсета бюст се спуска към мен. Погледът й е див, в дъха й долавям миризмата на вино. — Вижте всички! Това е Лаура дела Скала — годеницата на един убиец.

Около нас изригва оглушителен шум, разнасят се гневни крясъци и ругатни. Лизандър ме прегръща и ме притиска към себе си.

— Не им обръщай внимание — прошепва в косата ми. Но аз усещам как кръвта се отдръпва от лицето ми, когато ужасната истина ме удря силно с обидните квалификации, които звънтят в ушите ми. Венеция ме мрази! Хората й са изпълнени с омраза, изпълнени и преизпълнени.

— Да се опитам ли да поговоря с тях, да им обясня? — Извивам врат, за да погледна лицето на брат си, но той е твърде зает да оглежда напрегнато тълпата, за да ми отговори. Сега ме дърпа напред, подтиква ме да вървя по-бързо, отколкото ми позволяват фустите. Почти се спъвам и единствено ръката на Емилия ме спасява от това да не падна в изливащата се в отворената отходна канализация на улицата мръсотия.

Фрас\ Леко залитам и усещам как нещо топло и влажно пълзи по страната ми. Вдигам ръка към лицето си. Когато я отдръпвам, за да погледна пръстите си, свивам объркано вежди. Умът ми не може да асимилира случващото се. Някой ме е замерил с изгнила смокиня.

— Как не те е срам да се появяваш тук! — крещи някакъв мъж, отмята глава назад, присвива устни, после се изплюва. Топлата слюнка уцелва гърдите ми и Емилия се спуска да я изтрие с кърпичката си.

— Недей — опитвам се да я спра, — не я махай. — Но снаха ми не ме чува заради шума.

— Това твоята дъщеря ли е, старче? — изкрещява друг. Хвърлям поглед към баща си и виждам как се извърта настрани. Не се и опитва да ме защити. Вървя спънато напред, не поглеждам нито вляво, нито вдясно.

— Годеникът ти е страхливец! — крещят от тълпата. — Заслужава да умре.

— Държанка на убиец!

— Уличница!

— Главата на Роберто вече трябваше да се търкаля на земята — крещи една жена, присвила очи. — Само защото е син на дожа… — Тя се промъква под ограничителното въже и се нахвърля върху нас.

— Стража! — вика баща ми, напрягайки глас да надвика тълпата. — Елате да помогнете!

Стражите дотичват, запасали мечове на кръста си, и изведнъж се оказвам заобиколена от широки рамене. Вече мога да се придвижвам по-бързо сред тази защитна стена и семейството ми е ескортирано през останалия път до базиликата с оловни куполи и кули. Повдигам полите си и тичам нагоре по стълбите. Не мога да повярвам, че пристигането ми на погребението на Николо е толкова недостойно. Очите ми плуват в сълзи от срам и аз ги изтривам с юмрук.

Когато влизаме вътре, изпитвам благодарност заради хладината, която ме обгръща. Лизандър ме гледа напрегнато.

— Защо нападат теб? — пита той мрачно. — Ти не си убила никого.

Внезапно ми прозвучава като мъж, много по-възрастен от леко подпийналия младеж, който само допреди няколко дни седеше на масата ни и добродушно подкачаше жена си.

Поглеждам към изцапаната си пола.

— Нито пък Роберто — отвръщам хладно. — Всичко е толкова объркано.

Извръщаме се с лице към редиците опечалени. Извръщам очи към високите извити тавани на катедралата, блестящи от златен варак. Заобиколени сме от мраморни колони и бронзови статуи. Певците гледат надолу към нас от местата си в хора и таваните с позлатена мозайка карат очите ми да танцуват. Нищо чудно, че базиликата е известна като Златната църква. Упражнение в разкош: Венеция в най-добрия си образ — и в най-лошия. В края на краищата, тук сме заради смъртта на един добър човек.

Семейството ми се придвижва по главния кораб към запазената за нас редица седалки. От двете ни страни седят жени, облечени в най-хубавите си дрехи, и мъже в копринени мантии, цветът, на които съответства на статуса им. Никой не ни поглежда — не знам дали от уважение към паметта на Николо, или защото присъствието ми тук не им харесва. Забелязвам едно място в дъното на църквата и тръгвам към него, като дърпам Емилия след себе си.

— Не искам да сядам прекалено напред — обяснявам й шепнешком. — Заради Паулина.

Зървам приятелката си. Седи с изправен гръб, обърнала лице към ковчега на Николо, положен до високия олтар.

Емилия кимва разбиращо. Сядам на една пейка, докато татко и Лизандър продължават напред, за да заемат семейните ни места. Стисвам облегалката на дървената пейка пред себе си, пръстите ми побеляват. Емилия посяга, взема ръката ми и я стисва в скута си.

До Паулина седи херцогиня Бесина, майката на Николо. Херцогинята поглежда назад през рамо и ме съзира сред тълпата. Изправя се, подминава дожа и тръгва към мен. Останалите присъстващи се размърдват на местата си, сто чифта очи се вперват в мен. Емилия става, за да отстъпи мястото си на херцогинята, и по-възрастната жена сяда до мен.

Около херцогиня Бесина витае парфюмът на скръбта. Излъчва се от кожата й, прозира под силния аромат на помадата й. Когато очите й срещат моите, струва ми се, че сърцето ми ще се пръсне. Всичката светлина, която някога танцуваше в тях, е изчезнала. Искам да я прегърна, но статусът й на съпруга на дожа прави това невъзможно. Носи се като кораб без котва, изолирана от брак по сметка, който я лишава от най-обикновено човешко съчувствие. За момент се чудя дали наистина искам да вляза в това семейство, да се омъжа за Роберто. Нима искам да ме застигне същата съдба? Хората да се страхуват от мен повече, отколкото да ме обичат?

— Роберто — започва тя. Млъква, преглъща мъчително, овладява се. — Роберто е обратно в… в онова място.

— Не — прошепвам. Не и в Пиомби!

— Домашният арест не беше посрещнат добре. И особено след смъртта на Николо прерасна в скандал. Дожът нямаше избор. Лаура, съжалявам. Няма да видиш Роберто до процеса срещу него след два дни. — Гласът й пресеква. — Исках… исках лично да ти го кажа. Знам, че го обичаш толкова силно, колкото и аз.

— Два дни е много време — прошепвам. — След два дни този кошмар може да е свършил.

Херцогинята се усмихва през сълзи.

— Права си. Би трябвало да сме доволни от прогреса, който сме постигнали. Ти си добро момиче. — Тя ме гали по бузата; после с тежко шумолене на полите си се връща към мястото си в предната част на църквата.

Емилия отново сяда на мястото до мен и погребалната служба започва.

Официалността на опелото определено помага. Катедралата е голяма, а ковчегът на Николо е мъничка продълговата кутия далеч от погледа ми, обърната към главния олтар. За да го видя, трябва да проточа врат и да надникна над главите на тълпата. Представям си го положен вътре, студен и неподвижен като сестра ми в нейния ковчег. Гласовете на свещениците едва стигат до ушите ми и аз копирам движенията на останалите присъстващи: прекръствам се, когато те се кръстят, падам на колене заедно с тях. Чувствам се лишена от емоции, броя секундите; нямам търпение да изляза от това място. Не че не ме е грижа за Николо или Паулина, но животът е стоварил огромна тежест върху раменете ми.

Някакво дребно, почти недоловимо движение в горната част на полезрението ми привлича погледа ми към тавана на църквата. На един от многото балкони забелязвам тъмен силует, наполовина скрит зад статуя от порфир. Силуетът се изостря и разкрива очертанията на тънък кръст, на заоблено бедро — жена. Облечена е в черно и носи маска, която проблясва в сребристо под златото на църковния таван. Колко странно. Сигурна съм, че не е от нашите маски. По рамото на непознатата се сипе водопад от лъскави кафяви къдрици. Защо е на балкона, вместо сред останалите опечалени? Извръщам се, за да я видя по-добре, но в мига, в който помръдвам, непознатата се плъзва зад статуята и изчезва от поглед.

Тамянът се носи на облаци над главите ни, камбаните звънят. Обръщам обратно лице към ковчега на Николо. Сетивата ми са изострени. Заобиколена съм от скръб, но въпреки това само една мисъл се върти из главата ми.

Някой ме следи.