Саша Гулд
Ледено сърце (2)

2

Фаустина пъхти и пъшка в усилията си да не изостава. Отдалечаваме се по една калдъръмена алея — нишка от паяжината, изтъкана от пресичащите Венеция пътеки и пътища. Стъпалата ни поемат към сестиера^[1] „Канареджо“. Докато върви, Фаустина си вее с възлестите си ръце, после бръква в джоба си и изважда изрисувано хартиено ветрило.

— Подарък? — питам я, забавяйки крачка, за да й дам възможност да ме настигне.

— Не ти влиза в работата — отвръща ми тя.

— Трябва да е от някой ухажор — подхвърлям.

Покрай нас минава някакъв мъж, понесъл табла със сардини. Непознатият ни се усмихва и кимва с глава. Вдигам многозначително вежди към старата си дойка.

— Как се осмеляваш! — възкликва тя. Мъжът се стресва и бързо ни отминава, като се отдръпва възможно най-близко до стената. — Твърде стара съм за подобни глупости, както знаеш. — Фаустина хвърля поглед през рамо, докато търговецът завива по една алея. — Макар че едно време… О, няма значение.

— Трябва да ми кажеш! — хващам я за ръката. Вървим една до друга, близостта на телата ни ни носи комфорт.

Фаустина въздъхва драматично и вдига глава към кулите и колоните, издигащи се над нас. Този следобед небето е ясносиньо, макар краищата му да са обагрени от залеза, който скоро ще се спусне над нас. Спираме пред една сергия. Плащам няколко монети за две рап dei dosi, курабии с лешници, сушени плодове, лимонова кора, какао и канела. Подавам едната на дойката си и захапвам своята, като вървешком облизвам канелата от устните си.

— Семействата ни се познаваха — започва Фаустина. — Деляхме един и същ вътрешен двор. Той не ме беше забелязвал до мига, в който… — ръката й поляга върху пълния й бюст — … не пораснах.

Бързо преглъщам и прехапвам устни, за да не се изсмея. Но Фаустина не забелязва. Потънала е в спомените си. Подминаваме фонтан, в центъра, на който се издига фигурата на гол младеж, стиснал в ръце гигантска раковина.

— Беше толкова красив. Като тази статуя.

— Какво стана? — любопитствам, Фаустина никога не се беше омъжвала, беше посветила живота си на грижите за мен, брат ми и сестра ми. Смъртта на единствената ми сестра, Беатриче, за нея беше толкова мъчителна, колкото и за мен самата.

Лицето на старата дойка порозовява.

— Не било писано.

Пристигаме пред арковиден вход от златист пясък. От двете му страни се издигат резбовани колони. Вратата ни отваря младо момиче.

— Насам, моля — казва тихо то.

— Чакаме една приятелка — обяснявам, плъзгайки поглед по калдъръмената уличка. Усмихвам се на прислужницата.

Фаустина внезапно избухва в кашлица и бързо измъква някакъв смачкан лист от деколтето си. Бута бележката в ръката ми. Хартията е влажна от потта й.

— Много съжалявам! — изсвистява тя. — Забравих да ти дам това. Пристигна тази сутрин.

Отварям бележката внимателно и я приглаждам с длан. Очите ми бързо пробягват по написаното. От Паулина е.

Скъпа моя Лаура,

Днес не мога да дойда с вас. Много съжалявам.

Знам, че ще избереш идеалната булчинска рокля!

Паулина

Смачквам листа в длан и пренебрегвайки жегналото ме разочарование, изобразявам усмивка върху лицето си. Паулина знае по-добре от всекиго колко много означава сватбата за мен и колко съм изстрадала, за да стигна до тук. Майка ми и сестра ми са мъртви и днес не могат да бъдат с мен. Очаквах с нетърпение приятелката ми от детинство да ми помогне да избера най-важната рокля в живота си. Дори не ми е дала свястно обяснение! Изтласквам тежките мисли настрани. Паулина сигурно си има основателна причина.

Фаустина внимателно наблюдава лицето ми, прислужницата почуква с нокти по скръстените си пред гърдите ръце.

— Моля, покажете ни откъде да минем — обръщам се към момичето.

Поемаме след него по мрачното мраморно стълбище към етажа, където шивачката приема посетителките си. Фаустина ни е запазила час няколко седмици по-рано.

На нисък диван седи белокоса жена. Около шията й се вие наниз от корал. Облечена е в проста памучна рокля на цветя и в момента поръбва квадрата от златиста коприна, отпуснат в скута й. На средния пръст на дясната й ръка проблясва сребърен напръстник. Гледката ми напомня за часовете, прекарани в плетене на дантели в манастира, преди да бъда призована обратно у дома заради смъртта на Беатриче. Пронизва ме кратка болка, но тъй като жената поглежда към мен и ми се усмихва, емоцията отшумява.

— Добре дошли — казва тя и става.

Фаустина приближава да я поздрави и махва с ръка към мен.

— Виждаш ли какво имах предвид? Красавица е, нали?

— Да, много очарователна.

Не е нужно шивачката да ми се представя. Името й е известно из цяла Венеция: Габриела да Мосто. Шила е сватбената рокля на майката на Роберто, а години по-късно — и тази на Паулина, когато се омъжи за брата на Роберто, Николо.

Вниманието на жената се насочва към мен. Тя протяга ръка и младото момиче, което ни отвори вратата, се втурва да сложи дървена макара в дланта й. Около макарата е навита тънка ролка промазано зебло, разграфено по дължина.

— Ела тук, скъпа — заповядва ми Габриела. Чувствам се неудобно и непохватна в нейно присъствие. Тя леко хваща ръцете ми и ги вдига настрани.

— Стой така — нарежда ми. После опасва метъра около кръста ми, задържа го пред гърдите ми и сбърчила концентрирано вежди, диктува някакви цифри на момичето, което ги записва в една тетрадка. Оставам на място, докато Габриела се прехвърля от рамото към врата и оттам — към талията ми. Най-накрая отстъпва назад и ме оглежда преценяващо от глава до пети. — Дория! — Щраква с пръсти, без да се оглежда наоколо. — Наситено розовото.

Двете с Фаустина се споглеждаме и дойката ми се усмихва окуражаващо. Тя бавно се настанява върху кушетката. Един слуга внася две димящи чаши с ментов чай и чиния с мариновани скариди и ги оставя на масата пред нея. Дойката пъха парченце сгърчена крехка плът в устата си, докато момичето се връща, понесло тежък топ с плат върху протегнатите си напред ръце. Прислужницата благоговейно оставя товара си върху лакирана дъбова маса и Габриела пристъпва до нея.

Шивачката хваща розовата коприна и развива топа. Не мога да се сдържа и приближавам. Това е платът, в който ще се омъжа. Докато развива коприната, Габриела говори:

— Ниско деколте, според мен, и тесни ръкави, по испанската мода. Шапчица от зелена мрежа и може би дори кожа от самур. Набор на кръста. Разбира се, копринен конец за шевовете. — Тя пуска плътната материя и коприната се свлича върху масата като цветен водопад.

— Бих искала да ми направите скрит джоб в подплатата на полата — казвам й.

Фаустина започва да кашля от неудобство, а Габриела накланя глава на една страна. Вероятно не е свикнала с подобни желания.

— Скрит джоб — повтарям. — Настоявам.

Сигурна съм, че тази жена ще ми ушие красива рокля. Но аз също искам да взема участие. Това е роклята, която ще ме отведе в моето бъдеще.

По лицето на шивачката се плъзва усмивка.

— При нашите шевове спокойно можеш да скриеш кинжал в полата си и това по никакъв начин няма да промени линията й.

Откъм кушетката долита въздишка на облекчение.

— Благодаря — казвам.

— Сгодена за първородния син на дожа — продължава Габриела. — Това ще е сватбата на годината.

Дошла от Габриела да Мосто, създателката на булчинските рокли на поколения венецианки, това е висока похвала.

— Истински благословена съм — отвръщам.

— Изчакай за момент. — Шивачката се оттегля в покоите си и аз сядам до Фаустина, която се справя добре със скаридите. Отпивам от ментовия си чай. Дория и слугата стоят надвесени над масата, приглаждат коприната. До ушите ми долита шепот и ми се струва, че чувам думите „погребението на дожа“, макар да не мога да бъда напълно сигурна.

Усещам как изражението ми замръзва и когато очите ми срещат тези на момичето, то се изчервява и отмества поглед настрана.

Нима дори простите слуги знаят за епилепсията на дожа, заболяването, което поставя живота и репутацията му в непосредствена опасност? И ако е така, откъде са разбрали? Въпреки цялото ми щастие, целия ми късмет, в момента стомахът ми се свива при един спомен от миналото. Болестта на дожа беше тайната, която споделих, за да бъда приета в Сегретата. Беше грешка, предателство, но навремето ми изглеждаше като единствената разменна монета срещу помощта им. Нашето женско общество търгува с тайни, но ако онова, което бях споделила, се е превърнало в обществено достояние… Дожът има много врагове, които само търсят подобно извинение, за да се опитат да го детронират.

Габриела се връща.

— Роклята ти ще е готова за първа проба след три седмици. Дотогава. — Тя кима за довиждане.

Двете с Фаустина се сбогуваме с шивачката и се спускаме по стълбите, за да излезем навън, на избледняващата следобедна светлина. За момент изпитвам умора — лоялността ми към Сегретата ме притиска с тежестта си надолу. Но Фаустина нехае за настроението ми.

— А сега — бижутата! — обявява тя. — Трябва да подхождат на стъклените мъниста по шапчицата ти.

Дойката ми вече крачи забързано надолу по пътя и аз препускам след нея. Но когато завиваме зад един ъгъл, двете се заковаваме на място. Насреща ни върви малко по-възрастна от мен жена, облечена в черна кадифена рокля на златисти райета. Но погледите ни са привлечени от друг вид райе — струйка кръв, която тръгва от дълбока рана на челото й и се стича през лицето й. Непознатата вдига ръка в опит да се прикрие, но няма как да не забележим синята подутина, от която лявото й око е наполовина затворено.

— Елате — казвам на жената и понечвам да я хвана за ръката. — Какво се е случило? — Тя се опитва да се освободи; усещам, че цялата трепери. — Не бива да се страхувате от нас — уверявам я. — Моля ви. Позволете ми да ви помогна.

— Кой ви е причинил това? — намесва се Фаустина, приближавайки енергично. — Звяр такъв!

Острият вик на старата дойка кара няколко души да погледнат към нас и жената се свива.

— Не се притеснявайте — казва тя, правейки всичко възможно да се извърне настрани от нас. Но аз посягам и нежно я обръщам с лице към нас. Изваждам кърпичка от гънките на роклята си и попивам кръвта от слепоочието й. Жената не се отдръпва.

Забелязвам табуретките под тентата на една чайна.

— Елате — казвам нежно и хващам непознатата за ръка. — Седнете за момент.

Отвеждам я до ракитовите табуретки. Тя сяда с въздишка и отпуска глава върху дланите си. Фаустина поръчва чай и подава чаша на жената. Тя я поема с треперещи ръце. Чакаме мълчаливо да се съвземе, докато отпива на мънички глътки от чая. Накрая ни се усмихва колебливо.

— Благодаря ви.

— Аз съм Лаура. Вие как се казвате?

— Тереза — прошепва.

— Какво ви се е случило?

Тя горчиво се усмихва.

— Мъжът ми. — Започва да се изправя на крака, но внезапно лицето й пребледнява и е принудена отново да седне.

Фаустина гневно възкликва:

— Мъже!

— Върви да купиш смокини — казвам й. Готова съм на всичко, само и само да я отдалеча за момент. — Нещо за нашата приятелка.

Фаустина кимва с готовност, доволна, че има какво да прави. Дойката ми обича да храни хората. Гледам я как се отдалечава към близката сергия.

Привеждам се напред и хващам ръцете на Тереза.

— Не бива да страдате така.

Тя свива рамене.

— Такъв е животът.

Поклащам отрицателно глава.

— Само ако му позволим да се случва по този начин. Мога да ви помогна.

Тереза ме поглежда скептично.

— Не мисля, че можете да бъдете достоен противник на Силвио.

Вероятно не сама, мисля си. Стискам ръката й.

— Нека се срещнем тази вечер в изоставената изба на Понте Сан Поло. Има зелена врата. До входа е поставена насмолена бъчва, а името на собственика, Зенато, е изписано с боя върху вратата.

— Какво можете да сторите? — поглежда ме тя с насълзени очи.

— Доверете ми се — казвам. — Елате, и ще видите.

Тереза поклаща глава.

— Съпругът ми държи вървите на семейната кесия. Няма да мога да платя на гондолиера!

Бръквам в кесийката си и поставям монета в дланта на жената.

— Вземете. Бъдете у Зенато в полунощ. Повярвайте ми — наистина мога да ви помогна.

Дали тази жена е чувала за Сегретата? Дали се досеща какво имам предвид?

Тереза кимва веднъж и става от табуретката точно когато Фаустина се връща с хартиена фуния, пълна с пресни смокини. Една от смокините се е пукнала и семенцата й блестят като дребни златни късчета.

— Забравихте смокините си! — вика Фаустина след свиващата зад един тъмен ъгъл Тереза. Виждам как черният подгъв на роклята й изчезва.

— Къде отива? — пита ме Фаустина, свила рамене и разперила длани. — Надявам се, че не се връща при онзи свой съпруг.

— Всичко ще е наред — казвам на жената, която ме познава толкова добре, но е сляпа за най-дълбоките ми тайни. — Венеция ще се погрижи за нея.