Саша Гулд
Ледено сърце (18)

18

Хората на принца се събират наоколо, опитвайки се да го спрат.

— Махнете се от мен! — крещи той и ги отблъсква. Налита към Роберто, но пръстите му сграбчват въздуха. Роберто не отстъпва, но лицето му е разкървавено. Халим диша тежко, гледа яростно. Изглежда, дори не забелязва, че съм там. — Ти, чудовищен убиецо! Това ли причиняваш на жените във Венеция?

Юмрукът му се забива с тъп звук в лицето на Роберто. Годеникът ми залита назад, но хората на Халим успяват да извлекат принца от стаята. Роберто е прекадено шокиран, за да стори нещо друго, освен да гледа. Пръстите му изтриват кръвта от носа му.

— Ще ти изтръгна гръкляна! — крещи Халим отвън.

Надниквам през вратата и виждам как го влачат надолу по коридора. Стражите на прага го държат на мушка със сабите си. За момент очите ни се срещат и забелязвам в неговите искрица срам.

— Пуснете ме! — ръмжи Халим. — Няма да се съпротивлявам повече.

Когато мъжете го пускат, той оправя дрехите си и се отдалечава, последван от свитата си.

Връщам се обратно в стаята и виждам, че Фарук е останал. Гологлавият внимателно изучава лицето ми. Въпреки че изражението му е непроницаемо като маска, не мога да не усетя как зад него играе усмивка.

— Не разбирам — преглъщам мъчително. Устата ми е толкова пресъхнала, че едва произнасям думите. — Какво става тук?

— А би трябвало — отвръща Фарук и хвърля бърз поглед към Роберто. — Научих, че сте сгодена за този негодник. Забравихте ли да споменете пред принца, че ще се жените за убиец на деца?

Един венециански слуга никога не би се осмелил да отговаря по този начин, но този съветник прилича повече на довереник, отколкото на слуга.

— Излезте — заповядвам.

Погледът му се плъзга по мен, сякаш иска да ми каже: И коя сте вие, че да ми нареждате? Един от останалите стражи пристъпва към него.

— Правете това, което ви казва дамата — предупреждава той.

Фарук ни обръща изкривения си гръб и тръгва навън, за да се присъедини към господаря си. Из коридора отекват други стъпки и в следващия миг през отворената врата се появява Николо.

— Не идвам прекалено късно, нали? — задъхано пита той. Зърва разкървения нос на брат си. — Ранен ли си?

Роберто въздъхва дълбоко:

— Добре съм. Но какво искаше онзи човек?

Николо влиза по-навътре в стаята и се отпуска върху една табуретка, тапицирана в брокат с цвят на нефрит. Поклаща глава, забил поглед в мраморния под.

— Да не повярва човек — казва сякаш на себе си.

— Това беше Халим, турският принц — обяснявам, като приближавам Роберто, за да го хвана за ръката.

— Това успях да го схвана.

— Поиска да види тялото на момичето — намесва се Николо.

— Момичето от моята квартира?

Брат му кимва и набързо обяснява как стражите придружили Халим до склада на пристанището, където държали тялото, готово да бъде натоварено на кораб за островчето Лазарето Нуово. Пазачите вдигнали капака на ковчега.

— Направихме го само за да задоволим желанието на принца! — обяснява Николо. — Въпреки че го сметнахме за много странно. Не обясни каква е връзката му с мъртвата. Но момичето в ковчега… — Николо поклаща глава. — Гледката не беше никак хубава, Роберто. Жертвата не беше измита или почистена. По цялата й рокля имаше засъхнала кръв, а във въздуха се носеше миризма на разложено. Принцът… той падна на колене! Започна да крещи и да вие. Никой не разбра.

— Продължавай — подканям го с нисък глас.

Николо става, отива до прозореца и поглежда надолу към вътрешния двор на двореца с неговите бронзови кладенци. От стряхата се стрелва някаква птица, също като малката птичка, на която хвърлях храна, докато бях в манастира.

— Принц Халим държеше някакъв медальон. Притискаше го към гърдите си. Изглежда… — Николо се извръща с лице към нас, очите му са изпълнени с болка от спомена за видяното. — Познаваше момичето — каза, че е негова сестра. Името й било Айсим. В следващия момент онзи гологлавец започна да му шепне нещо в ухото и принцът изруга, закле се, че ще те убие, Роберто. Дойдох тук възможно най-бързо, но той вече тичаше нагоре по стълбите.

— Трябва да отида при него — тихо изрича Роберто. — Да му кажа, че не съм го направил аз. Трябва да разбере.

Преди да успея да го спра, годеникът ми излиза от стаята. Хвърлям поглед към Николо и двамата хукваме след него по коридора.

— Не, Роберто! — крещя. — Дай му време да се успокои. — Знам какво е да загубиш сестра и не мога да обвиня Халим за гнева му. Но от погледа му беше ясно, че в момента е способен на всичко. Не мога да загубя голямата си любов.

Широките крачки на Роберто не се променят.

— Репутацията ми е в опасност — вика ми през рамо той. — А Халим е принц, мъж на честта. — Николо ме поглежда безпомощно. Не ни остава нищо друго, освен да продължим да го следваме.

Откриваме Халим по крясъците му. Намира се в апартаментите на дожа, оплаква се. Или може би изисква.

— Сложили сте я в евтина кутия! — вика с плътен глас принцът, когато приближаваме до вратата. — Една османска принцеса да гние омърсена в бедняшки гроб!

Влизаме, но Халим не ни забелязва веднага. Дожът седи напълно неподвижен в стола си с висока облегалка. Някои от членовете на Великия съвет стоят около него. Той вдига ръка.

— Не знаехме — обяснява. — Ако имахме някаква представа, разбира се, че щяхме да отдадем на сестра ви подобаваща почит. Но не забравяйте, че не се появиха никакви роднини, които да разпознаят тялото й, и за нас тя беше просто една анонимна жена от улиците на нашия град.

— Не от улиците, а в къщата на един… — Думите му замират, когато забелязва присъствието на Роберто в стаята. — Ти! В твоята къща. В дома на един убиец! Какво е правила там? — Принцът тръгва към Роберто, стиснал юмруци. Годеникът ми отваря уста да отвърне, но Халим изтегля ятагана си. Трябва някой от слугите му да му го е дал, защото го нямаше нито когато беше в стаята на Роберто преди малко, нито по време на разходката ни из града. Разнасят се възклицания и хората се отдръпват към стените.

Никога преди не съм виждала меч като този на Халим. С гладка смъртоносна извивка. На дръжката е гравиран златен кръст, а към върха на острието се вие калиграфски надпис.

— Настоявам да отмъстя за честта си — казва Халим с нисък заплашителен глас. — Ще се бия с теб, Роберто, докато един от двама ни умре.

Стаята внезапно се изпълва с гласове. Само дожът седи мълчаливо насред случващото се, без да откъсва поглед от мъжа, който се кани да убие сина му. Един от по-възрастните съветници пристъпва предпазливо напред.

— Това не може да се случи — обръща се той към дожа. — Роберто още дори не е съден за убийство.

— Нека Бог реши — намесва се Фарук. Тънките му устни се усмихват подигравателно и имам чувството, че собственоръчно бих го убила, стига да имах меч подръка. Той протяга длан, обръща я нагоре и чака. Един от турските слуги бързо пристъпва напред и поставя сабя в ръката му. Пръстите му се свиват около метала. С рязко движение на китката той обръща сабята с дръжката към Роберто.

— Не! — откъсва се вик от устата ми, когато любимият ми пристъпва напред. Не е възможно това да се случва.

Роберто сграбчва сабята и за момент губя почва под краката си. Повдига ми се. Днес вече видях как Халим убива двама мъже със смъртоносна ефективност. След всичко, през което сме преминали, не може моят любим да бъде убит по този начин…

Фарук се усмихва, когато Роберто поема подадената му сабя. Слугите се измъкват от стаята, една от жените започва да плаче. Замръзнала съм на мястото си. Сякаш гледам как пред очите ми се разиграва пиеса и аз не мога да сторя нищо друго, освен да наблюдавам изпълнението на актьорите. Роберто се оглежда из стаята и най-накрая погледът му се спира върху Халим. Принцът извива китка и острието на ятагана му проблясва. Това изобщо не прилича на уроците ни по фехтовка — ужасно истинско е. По челото на Халим избива пот.

— Готов ли си? — пита той.

В отговор Роберто протяга сабята си напред. Острието й блести под полилеите. После се случва нещо забележително — виждам как пръстите на любимия ми се откъсват от дръжката и сабята иззвънява върху мраморните плочи на пода. Сега дори очите на дожа се разширяват от изненада. Един слуга се спуска да вдигне сабята и да я отнесе на безопасно разстояние. Роберто е сторил немислимото: отказал е дуел. Иска ми се да се втурна и да застана до него, но не смея да помръдна.

— Няма да рискувам да ви убия заради едно недоразумение — заявява Роберто.

Халим приближава с широка крачка към годеника ми, острието на ятагана му опира в ризата му. Не мога да гледам.

— Бий се с мен — настоява принцът. Сега има вид на човек, който всеки момент ще се разплаче, гневът му се е трансформирал в нещо различно. Независимо от всичко ме залива вълна на симпатия към него. Зад всичко това стои скръбта му.

Роберто поклаща глава. Лицето му е безизразно, по него няма подигравка, нито съжаление. Отстрани се долавя леко движение. Поглеждам натам и виждам как една жена шепне нещо в ухото на друга. Разиграващата се сцена вече е обект на клюки. Халим сигурно също го забелязва и очите му проблясват. Внезапно гневът му се е върнал. Принцът удря силно Роберто в гърдите и замахва със сабята си, готов за нападение.

— Не! — изкрещявам. Слугата, който е взел сабята на Роберто, стои до мен и аз измъквам оръжието от ръката му. Пръстите ми се стягат около дръжката, краката ми вече тичат по мрамора. Когато острието ми отблъсква това на Халим, проехтява металически звън.

— Връщай се обратно! — изсъсква ми Роберто. Не отговарям. Очите ми са впити в очите на Халим. В тях долавям респект, но и объркване — принцът не разбира жеста ми.

— Оттегли се — подканям го, а мускулите ми се напрягат, докато удържат тежестта на сабята му.

— Духът на сестра ми гледа — казва ми той. — Ти се оттегли!

Поклащам глава.

— Достатъчно убийства за днес.

— Лаура — протестира дожът. Това са първите думи, които чувам от него. Но е прекадено късно.

Халим внезапно извива китката си и промушва оръжието си под моето. Второ движение — и сабята ми издрънчава на пода, а аз залитам настрани. Халим вдига ятагана си във въздуха и пристъпва към Роберто с ожесточено лице. Годеникът ми се отдръпва, за да избегне удара. Принцът замахва и за малко не уцелва гърлото му.

— Той е невъоръжен! — Викът идва от Николо, който се хвърля напред с изкривено от паника лице. Очите му се спират върху лицето на Халим и миг по-късно се разширяват от удивление. Спускам поглед надолу и виждам онова, което всички останали вече са видели. Острието на Халим е забито между ребрата му.

Николо пада на колене, докато кръвта се стича по извития метал и пада на тежки капки по пода. Изведнъж стаята се изпълва с викове на шок и скръб. Челюстта на Николо увисва, между пръстите му се процеждат червени струйки. Чувам писък и осъзнавам, че е моят собствен.