Саша Гулд
Ледено сърце (15)

15

На следващата сутрин почти не мога да хапна. Не само заради вълнението си от освобождаването на Роберто, но и поради факта че Фаустина вдига такава врява, че е невъзможно дори да си сипя кафе, без да се втурне да изтръгне сребърната каничка от ръцете ми. Врящата течност се разлива по ленената покривка и аз се отпускам назад победена.

— О, виж сега! — вика Фаустина, сякаш вината не е нейна, а на някой друг, и завира пръст в лицето ми. — Не бива да си толкова непохватна, когато развеждаш принца из Венеция. Не че по принцип одобрявам. Наистина, не можеш ли да намериш някакво извинение, за да се измъкнеш от това задължение? Той е толкова… — старата жена размахва ръка пред брадичката си — … космат!

Емилия избухва в смях от другата страна на масата. Вече е започнала да свиква с прислужницата ни.

— О, Фаустина, само ти можеш да кажеш нещо подобно. Та той е принц! Поискал е точно Лаура! Би трябвало да сияеш от гордост. — Тя поглежда шеговито към дойката ми. — Помисли си само колко ще завиждат останалите слуги в града.

Фаустина изправя рамене.

— Може да си права. Но ти, млада девойко! — Очите й отново се забиват в мен. — Снощи казах една молитва за запазването на твоите чест и непорочност. Надявам се молитвите ми да са били чути. — Старата жена излиза с клатушкане от стаята.

— Изглежда е забравила, че съм сгодена — отбелязвам.

— Не го прави от лоши чувства — отвръща Емилия. — Очевидно е, че много те обича.

— Аз също я обичам — признавам на новата си сестра.

Малко по-късно се отправям към входната врата.

Баща ми се появява от кабинета си, стиснал книга в ръка. Върви по петите ми чак докато стигаме до стълбите и ме потупва по главата като някое малко пале. Но днес настроението ми е толкова добро, че този жест дори не ме дразни.

— Наистина смятам, че беше много нахално от негова страна така да настоява за времето ти — изръмжава той. Трябва да призная, че изпълнява ролята на недоволен баща с известен апломб.

— Няма нищо по-лошо от нахалството на някой толкова високопоставен по рождение — отвръщам. Както и предполагах, напомнянето за кралската кръв на Халим кара баща ми да изпъчи гърди. Целува ме леко по бузата.

— Опитай се да бъдеш очарователна — поръчва ми той, преди да изчезне обратно в мрачната вътрешност на дома ни. Качвам се в каретата и почуквам с кокалчетата на пръстите си по тавана.

— Към пристанището!

Толкова съм погълната от мисли как да се владея, че пътуването минава много бързо. Когато пристигам, Халим вече ме чака. Днес е облечен по венецианската мода, в плътно прилепнал черен дублет, черни ботуши и черен кожен колан. Въпреки че наоколо му са застанали поне дузина османски стражи, именно той е човекът, който пристъпва напред и ми помага да сляза от каретата. Пръстите му леко се свиват около моите.

— Прелестна гледка — тихо изрича той и очите ми отскачат към лицето му. Тогава принцът разперва ръце и описва кръг към града. — Не сте ли съгласна?

— Най-красивият град в целия свят — потвърждавам. — Надявам се да ви го представя така, както заслужава.

Халим свежда глава в знак на съгласие.

— С вас като моя водачка съм сигурен, че ще се науча да обичам това място дори повече, отколкото сега. Ще тръгваме ли?

Повежда ме към една чакаща гондола. Виждам отражението на лицето си в лакираното дърво; усмихвам се. Отчасти заради облеклото му — има нещо смешно в това един принц да се облича неподобаващо на ранга си, но също така осъзнавам каква лекота усещам в сърцето си.

Халим стъпва в гондолата и ми подава ръка, за да ми помогне да сляза. Обръщам лакътя си към него, а с двете си ръце улавям полите на роклята си. Когато прекрачвам стената на гондолата, подметката ми се закача за нея. Спъвам се, политам върху принца и двамата се приземяваме върху тапицираната с кадифе седалка отзад. Гърдите ми се удрят в неговите, а изведнъж лицата ни се озовават толкова близко едно до друго, че усещам дъха му върху бузата си. Притискам длани върху гърдите му, за да се изправя.

— Много съжалявам. Не знаех, че…

— Моля ви, не се извинявайте — прекъсва ме той.

Приглаждам полата си и сядам на задната пейка.

Стражите са се покатерили в отделни лодки. Гондолиерът ни зарейва поглед над главите ни, преструвайки се, че не е забелязал случилото се. Халим му вика:

— Можеш да тръгваш!

Мъжът използва дългото си весло, за да оттласне гондолата от кея. Лодката с мързеливо клатушкане поема по водата. Гледам към сградите и изчаквам пулсът ми да се успокои. Каква странна гледка трябва да представляваме — принцът и неговият флот от гондоли, проправящи си път към центъра на града.

Движим се между къщите по двата бряга. Хората се надвесват през прозорците, лактите им опират в первазите. Опитвам се да не изпитвам неудобство под погледите им. Мълвата за обиколката на Халим вече се е разнесла по градските канали на клюката.

— Изпрати ни целувка, прекрасни принце! — вика една млада жена от прага на къщата си. Халим ентусиазирано целува дланта си и после махва с нея. Жената се преструва, че хваща целувката, и притиска ръка към устните си. Принцът се залива в смях, но когато се обръща да ме погледне, смехът му замира.

— Съжалявам — казва той. — Не исках да ви излагам. Елате. Разкажете ми нещо за този ваш град.

Докато му посочвам забележителностите, започвам да забравям за всичките тези хора, които ме виждат в компанията на чуждестранния принц.

— Това е един от най-старите площади на Венеция — казвам, когато минаваме покрай едно малко площадче от лявата ни страна. — Хората лесно го пропускат. Говори се, че именно тук се събират Господарите на нощта, преди да тръгнат на своите обиколки.

— Господарите на нощта?

— Онези, които охраняват улиците.

— А! Звучи толкова романтично.

Опитвам се да намеря нещо друго за казване.

— Това там е църквата „Посещение на Света Дева Мария“. Веднъж в нея се скрил убиец.

Халим вдига вежди:

— Вие, венецианците, не я ли наричате Ла Пиета?

— Знаете повече, отколкото предполагах — отвръщам. — Може би вие трябваше да сте мой водач!

Халим се усмихва и протяга отворената си длан към мен. Поколебавам се, после поставям ръка в неговата. След миг устните му галят кожата на китката ми. Потръпвам и издърпвам ръката си, скривам я в джоба си.

— Не биваше.

Очите му не се откъсват от лицето ми.

— Обидих ли ви? — пита, внезапно съкрушен.

— Не — отвръщам. — Просто, ако хората видят…

Принцът отмества очи към къщите на търговците, край които минаваме.

— Казват, че човек може да съди за характера на един град по морала на неговите жени. Съгласна ли сте?

Това би могло да бъде намек за Сегретата, но — разбира се, — не е. От усмивката, която играе около устните му, разбирам, че не говори сериозно.

— Ако случаят е такъв, надявам се да откриете, че Венеция е всичко, което би трябвало да бъде — красива, класическа и бляскава. Също като жените в нея.

Халим се смее високо и един продавач на лимони на кея се обръща стреснато към нас.

— Знаех, че ще сте добра компания — тупва се принцът по бедрото.

Гондолиерът също се усмихва, но когато вижда, че го гледам, изтрива усмивката от лицето си. Нищо, изречено в една гондола, не може да остане тайна. В много отношения запасът от тайни на гондолиерите съперничи с този на Сегретата.

— Каква архитектура харесвате — класическа или повлияна от Изтока? — питам, поглеждайки нагоре към църквата „Санта Мария деи Мираколи“. По-добре да задържим разговора върху подобни теми.

— А, построена от Ломбардо — тихо казва Халим, обгръщайки сградата с поглед. Ръката му се движи из въздуха, описвайки геометричните детайли. — Струва ми се, че е с византийско влияние. Много се различава от нашите джамии.

Поклащам глава.

— Сигурен ли сте, че сте във Венеция за пръв път?

Най-накрая зървам една сграда, за която не е възможно Халим да знае повече от мен — манастира, който бе мой дом в продължение на повече години, отколкото искам да си спомням.

— Това е едно много специално място във Венеция — казвам, когато гондолата ни приближава.

Халим свива вежди. Разбирам защо — манастирът „Светата Дева и ангелите“ изглежда най-обикновен със своите решетки. Мисля си за монахинята, която ми прислужваше, Аналена, и тъпата болка на раздялата пронизва сърцето ми. Чудя се какво ли прави тя сега. Все още ли се моли по пет пъти на ден на пода на тясната си килия? Разбира се, сигурно вече е conversa на някоя нова сестра. Вероятно е забравила своята Лаура. Очите й със сигурност ще изскочат от орбитите си, ако можеха да ме видят сега, седнала в една лодка с османски принц!

— Е, кажете ми защо е специална! — настоява Халим. Измъкнал е къса кама от ръкава си. Дръжката е златна, гравирана със седеф. Опитвам се да не се притесня от блясъка на метала.

— Дълги години живях там, затворена като монахиня. — Изчаквам принцът да осмисли думите ми, за да видя реакцията му. Халим прибира камата с ловко движение и отново насочва вниманието си към мен.

— Затворена? — повтаря. — Не сте избрали сама да се посветите на вашия Бог?

Накланям глава.

— Не е необичайна практика по-малките дъщери във венецианските семейства да бъдат изпращани в манастир, ако заплашват да се превърнат във финансова тежест за семействата си. Бях една от многото.

— И все пак… — думите на Халим остават недовършени, докато очите му оглеждат малките прозорчета.

Посочвам към един прозорец високо в стената.

— В продължение на пет години онази малка стая беше мой дом.

Халим ме поглежда, после връща очи обратно върху прозореца, сякаш не може да повярва.

— Пет години?

— И всеки ден беше еднакъв с останалите.

Мълчаливо се плъзгаме под сянката на манастира.

— Но сигурно сте приемали посетители. Баща ви? Сестра ви? Казахте, че сте по-малката дъщеря.

— Беше забранено — обяснявам му. — Посетителите отместват фокуса на ума или поне така твърдеше игуменката. — Няма да произнеса името й на глас. Тя принадлежи към миналото.

— Сестра ми държеше опитомена птичка в клетка — казва Халим. — Беше най-прелестното създание на света и пееше всяка вечер. Смятах, че е много жестоко, задето е затворена така.

— Позволяваха ни да пеем — казвам му, поглеждайки нагоре, — но само по време на молитва. — Съществува опасност да изпадна в сълзлива сантименталност.

Халим се пресяга и поставя ръка върху моята. Кожата му е с цвят на лакирано маслинено дърво, китката му е поръсена с тъмни косми.

— Как излязохте?

— Сестра ми умря. — Истината, но само част от нея — подобно на картина, нарисувана с милиони щрихи на четката, която може да бъде видяна в цялост само от разстояние. Казано по този начин, изглежда твърде просто. Гласът ми изобщо не издава болката, която бях изпитала, когато погледнах в ковчега й. Той не може да разбере.

Разговорът ни се измества към други теми — обичта, която ми беше засвидетелствала Фаустина, завръщането на брат ми с неговата млада съпруга, щастливите времена. Халим слуша притихнал, кима, усмихва се. Гондолата продължава да се плъзга напред. Все едно сме на наш собствен интимен остров, а слънцето се издига по-високо и по-високо над главите ни. Звуците на града са изчезнали. Само някой случаен плясък на водата ми напомня, че гондолата е все още с нас.

— Ами вие? — питам по едно време. — Какво е било детството ви на принц? Сигурна съм, че за вас не е имало прозорци с решетки!

Халим тръсва глава, сякаш събуден от сън.

— Може би не, но имаше други… ограничения. Баща ми… — поколебава се.

— Не е необходимо да ми казвате.

— Той беше много строг — продължава Халим. Тъмните му очи помръкват. — В продължение на много години животът ми не ми принадлежеше.

Мисля си за своя баща — или пиян на масата за вечеря, или скрит в библиотеката си, или подмазващ се на дожа и на неговия Съвет. Но винаги, винаги натякващ какво трябва да правя за доброто на семейството ни.

— Знам всичко за строгите бащи — казвам тихо. — Защо мислите, че се озовах в манастир?

— Но сте избягали! — възкликва Халим и очите му отново блясват. Ръцете му стискат стените на гондолата. — Във вас е заложена дарбата да си проправяте собствен път. Вижте се сега! И аз искам същото. Появил съм се изпод сянката, хвърляна от баща ми — беше наистина дълга. Но сега е дошло времето, в което да оставя своя следа. — Страните му се обагрят. Изглежда почти трескав.

— Добре ли сте?

— Разбира се! — Той ми се усмихва. — Никога не съм бил по-добре. Гондолиер! Пусни котва тук!