Саша Гулд
Ледено сърце (14)

14

Стоя в рамката на вратите на банкетната зала. Към мен се носи облак топъл въздух, наситен с миризма на вино. Очевидно по време на отсъствието ми нещата са претърпели развитие. Мъжете вече не лежат любезно на лежанките; сега окуражават момичетата да сядат до тях или разговарят на групи, като се смеят остро. Чудя се как е възможно дожът и неговият Съвет да уважават толкова малко дъщерите си — сигурно горещо желаят да впечатлят гостите. Но допускам, че всичко това е просто част от играта на дипломация. Страните са обагрени в червено, очите блестят от удоволствие. По тогата на застаналия до мен мъж личат тъмни петна от пот. Това е Масимо, адмиралът на флота. Цял живот си е проправял път нагоре през отделните рангове.

Пристъпвам в залата все още усмихната. Мисълта за Роберто не ме напуска. Минавам от група на група, пръстите посягат към още топлите бисквити, които нося. Прикривам усмивката си, когато забелязвам как един от членовете на флорентинската делегация извива очи към тавана в знак на отвращение; турчинът, с когото говори, игнорира вилицата с кристална дръжка и вместо това посяга към платата със студено месо направо с ръка. Всичко е така далеч от обичайното деликатно възпитание по време на една нормална венецианска вечеря.

— Наистина ли е толкова необходимо? — измърморва флорентинецът, но не достатъчно тихо.

Принц Халим прекосява залата и взема парче от пушената шунка. Наблюдавам като омагьосана как прилежно навива месото между двата си пръста и го притиска към парче смокиня. Предлага ми деликатеса, но аз поклащам отрицателно глава, така че той свива рамене и го изяжда сам. Очите му не се отместват от лицето на флорентинеца.

— На кого са му нужни ножове и вилици! — възкликва Николо. Вторият син на дожа винаги се е отличавал с непосредствен чар и пристигането му разпръсква напрежението. Николо посяга за кръгче пържен калмар, пропито със сос от босилек, и със замах го пуска в устата си. Залата кънти от облекчен смях и мъжът от Флоренция, който само допреди миг изглеждаше отвратен, се усмихва с неудобство.

Принц Халим се обръща към дожа, който продължава да седи на лежанката си.

— Къде е по-големият ви син? Роберто, нали така се казваше?

Смехът секва. Халим се оглежда наоколо, погледът му се мести от едно лице към друго. Николо е забил поглед в пода.

— Да не би да казах нещо нередно? — пита тихо принцът.

Дожът се изправя на крака.

— Извинете ме — казва. Усмивката му на политик се е пропукала и макар и само за момент, всички го виждаме такъв, какъвто е: един стар и болен човек. Той излиза от стаята, облегнат тежко на ръката на слуга, отказвайки да погледне някого в лицето. Докато минава покрай мен, мога да се закълна, че забелязвам потрепване на долната му устна.

Вратата се затваря зад гърба му и шумът незабавно избухва наново — звуците се блъскат из залата, подобно на разбиващи се в скалите вълни. Виното се лее, гостите посягат към платата с деликатесите. За един новопристигнал всичко би изглеждало нормално. Но докато обикалям заедно с другите момичета, изпълнявайки задълженията си, отвсякъде чувам прошепнато името на моя любим. Всички обсъждат завладелите Венеция слухове — че Роберто е убиец. Той не е тук да се защити, а аз не мога да си позволя да реагирам. Ако се помъча да защитя репутацията му, знам какво ще си помислят всичките тези хора: тя протестира твърде много.

— Мога ли да ви изкуша с нещо? — казвам тихо, спускайки таблата си пред седнал на един дълъг диван мъж. Когато погледите ни се срещат, установявам, че това е Масимо. Адмиралът се усмихва, взема една паста и я пъхва в устата си. Дъвче с отворена уста и шумно преглъща. Понечвам да се отправя към друга част на залата, когато ръката му се стрелва към мен и леко ме спира.

Поглеждам го изненадана.

— Да?

— Имам една покана за вас — казва той, избърсвайки ръцете си в салфетка.

— Не разбирам…

Масимо махва с ръка, за да ми направи знак да замълча, и става. Тръгва към един ъгъл на залата и аз разбирам, че от мен се очаква да го последвам. Оставям таблата на масата и се присъединявам към него.

— Е? — питам, когато адмиралът се обръща с лице към мен.

— Принц Халим поиска да бъде разведен из града. Желанието му е негов водач да бъдете вие. — Масимо вдига вежди при последната дума.

Усещам как кръвта нахлува в страните ми.

— Не съм сигурна, че баща ми би…

— Баща ви и аз вече сме го обсъдили с дожа. През цялото време с вас ще се движат стражи, които да ви защитават. Виждате ли? Това не може да бъде причина да откажете. Значи ще се срещнете с принца на пристанището утре сутринта?

Улавям се как кимам в знак на съгласие.

— Но…

— Добре. В такъв случай се разбрахме. — Адмиралът се отдалечава от мен и скоро го виждам да се смее с една група мъже. Баща ми е знаел за това? Но защо, за бога, се е съгласил? Трябва да има стотици хора, които да са по-подходящи от мен за ролята на екскурзовод. Дори и сега, няколко месеца след излизането ми от манастира, едва познавам града.

За пореден път усещам как колелата се завъртат, а аз съм безсилна да ги спра. Предполагам, че бих могла да откажа, но понякога е по-лесно да плуваш по течението, вместо срещу него. Утре ще освободят Роберто и скоро след това ще го видя. Нищо не може да промени този факт.

И още нещо. Докато Халим хвърля поглед към мен и вдига чашата си в знак на наздравица, в главата ми се върти мъчително един въпрос. Защо е избрал мен?