Саша Гулд
Ледено сърце (9)

9

Лутам се из улиците. Едва долавям разговорите, които се водят между сергиите. Продавачка на дантела изважда ролки с бежов конец; мъж, понесъл плетена кошница със сардини, я подкача.

— От това ще излезе чудесен бордюр за булчинска рокля — подхвърля той, посочвайки към навитата дантела. Намигва й многозначително. Жената ми хвърля една усмивка и извръща престорено очи нагоре, но аз навеждам глава и бързо отминавам. Дразня се, че говорят за сватби, когато перспективата за моята е изчезнала за един миг.

Пристигам у дома. До ушите ми долита грубо пеене, примесено със сутрешния хор на птичките. Нима все още има будни? Стомахът ми се свива от притеснение, но после се сещам, че баща ми няма да ме пита къде съм била. Ще е твърде пиян.

Намирам ги в трапезарията. Татко е завлякъл Лизандър със себе си, за да продължат след приключването на бала. Двамата седят надвесени над бутилка вино и две малки чаши, поставени върху сребърна табла. Баща ми пее прочувствено стара моряшка песен, сякаш си спомня разгулната си младост по море, която никога не е имал. Отмята глава назад с широко разперени ръце и използва език, който не е за ушите на една дъщеря.

Заставам на прага и чакам. На последната строфа татко ме забелязва.

— Господарката на домакинството се присъединява към нас — отбелязва той. — Къде, по дяволите, беше?

— Лаура! — вика Лизандър. — Остави я на мира, татко. Тя е млада и влюбена. — Усмихва се разбиращо, макар че представите му за онова, което ми се е случило през последните няколко часа, не биха могли да бъдат по-далеч от истината. Махва ми да вляза.

Очевидно е, че брат ми също е пил. Е, поне двамата с татко вече не се карат.

— Станала е моряк! — крещи баща ми и избухва в смях при собствената си духовитост. Лизандър и аз се споглеждаме.

— Което е повече, отколкото можем да кажем за вас самия — отвръщам. Не бива да позволявам на никого от двамата да разбере какво съм видяла тази нощ. Трябва да се усмихвам и да се преструвам.

Смехът на баща ми секва.

— Моля? Аз съм член на Великия съвет. Ще те помоля да не го забравяш.

— Да, но никога през живота си не си се катерил по въже — подкача го добродушно Лизандър, имитирайки треперещите ръце на моряк зад гърба му. — Хващаш морска болест дори в гондола.

Баща ми поглежда назад и Лизандър бързо отпуска ръце, приемайки невинно изражение.

— Вие двамата! — чува се нежен глас откъм коридора. — Престанете да дразните един старец.

В стаята се появява Емилия. Сигурно е спала облечена. Коприната на роклята й е измачкана, по бузата й личат отпечатъците от възглавница. Няма значение — все така красива е.

— Скъпа моя — вика Лизандър и махва преувеличено — драматично с ръка. — Ела при мъжа си!

Емилия не му обръща внимание. Приближава към мен, за да ме целуне по слепоочието.

— Старец! — протестира баща ми. — Не съм стар!

Снаха ми сигурно е забелязала изражението ми, защото челото й се сбръчква загрижено.

— Какво има, сестро?

Чувствам се привилегирована, че Емилия вече ме усеща достатъчно близка, за да използва това обръщение. Напрежението от вечерта ме смазва и изведнъж цялото ми тяло се разтреперва.

Емилия ме придърпва към себе си.

— Ш-шт, успокой се…

— Какво има? Какво се е случило? — Лизандър посяга през масата, за да ме хване за ръката. Баща ми си сипва още вино.

— Нищо. Просто вълнението ми дойде в повече. — Махвам небрежно с ръка. — Уморена съм, това е всичко. — Изтривам очи с крайчеца на ръкава си.

Чува се високо неодобрително цъкане. След секунда в трапезарията се втурва Фаустина и започва да бърше разлятото по масата вино.

— Всички трябва да си легнете — мъмри ни тя. — Слугите скоро ще станат и ще се захванат със задълженията си. Нима искате да ви видят в този вид? — Старата дойка ми хвърля многозначителен поглед, с който сякаш иска да ме пита: „Какво те измъчва, дете?“. Но не мога да отговарям на повече въпроси и покорна като агне, позволявам на Емилия да ме поведе нагоре към моята стая, като внимавам да придържам шала на Алегреза, скриващ петната по дрехата ми, плътно около раменете си. Ще трябва да скрия роклята си и да се отърва от нея при първа възможност.

 

 

Заспала дълбоко, сънувам Карина. Коленичила съм на самия край на брега и се вглеждам в отражението си във водата, което подскача и се разкривява при движението на леките вълни. Колкото и да се опитвам, не мога да отместя поглед встрани. После водата се разделя на две и една ръка се протяга към мен, пръстите й сграбчват въздуха.

— Махай се! — опитвам се да извикам, но от устата ми не излиза никакъв звук. После ръката се увива около гърлото ми, хваща ме за яката и се опитва да ме повлече във водата. Съпротивлявам се и се боря, но тялото ми се прекатурва… Рязко поемам въздух. Сядам в леглото. Отмятам завивките и се облягам на възглавниците. Оглеждам се наоколо. В първия момент не разпознавам стаята си, после осъзнавам, че всичко е било само лош сън. Нощницата ми е мокра от пот.

— Просто сън — казвам си. — Просто сън.

Изчаквам дишането ми да се успокои; после ставам от леглото. Откъм двора долитат гласове. Бързо се обличам. Спала съм до късно. После грозната действителност от снощи ме удря в стомаха. Роберто. Мъртвото момиче. Не може да е така, както изглежда.

Излизам навън и на стълбите попадам на нашата слугиня Бианка, която плете висяща градинска декорация от слама. Лизандър седи с баща ни. Двамата са пребледнели, а косата на брат ми не е прилежно сресана, както обикновено.

— Изпий го — казва той на татко и му тика някаква чаша в ръката.

— Какво е това? — питам, като приближавам към тях.

Лизандър ми се усмихва.

— Добро утро, сестричке!

— Не бъди толкова весел — изръмжава баща ни, пресушава чашата и прави гримаса.

— Смес от мляко, мед и лавандула — обяснява Лизандър и стрива втора доза лавандула между дланите си. — В състояние е да успокои душата дори на самия дявол. — Татко е твърде зает да разтрива слепоочията си, за да схване шегата.

В двора се втурва момче и вдига длан да засенчи очите си от силната слънчева светлина. Очевидно не ни вижда събрани на куп под маслиновото дърво, защото тръгва към стълбището, където седи Бианка. Тя отмества творението си настрани и му се усмихва.

— Чухте ли? — пита момчето. Сетивата ми веднага се изострят и аз напрягам слух. Лизандър също е смълчан.

— Какво, глупаво момче? — пита го Бианка. Дори не й минава през ум да го предупреди, че господарите на дома са толкова близо.

— Убийство! — възкликва момчето.

Силно стискам очи и слагам ръка на кръста си. Няма да понеса онова, което ще последва.

— Убита е една жена. Говори се, че е бил… че е бил… Роберто, синът на дожа!

Бианка става и грубо избутва момчето навън.

— Млъквай! — съска тя.

— Какво? — объркано пита то. — Какво има?

Татко скача на крака, сграбчва една глинена кана и я запраща след момчето, което се навежда точно навреме, за да избегне удара.

— Изчезвай от тази къща с твоите жлъчни думи! — крещи той след него. Бианка ни гледа, а очите й се наливат със сълзи. Слугините, загубили работата си, могат да умрат от глад из улиците на този град.

— А ти, Бианка — казва баща ми с рязък тон, — никога повече не говори с това момче.

— Много съжалявам — смотолевя тя. — Нямам представа за какво говореше. — Младата прислужничка изчезва в мрака на къщата, а въздухът донася до ушите ни нейните ридания.

Отпускам се на пейката до маслиненото дърво. И така, мълвата вече е тръгнала. Но не е просто мълва, а злобна, изкривена история. Усещам очите на брат ми и баща ми върху себе си, но не мога да изтрия притеснението, което знам, че сбръчква челото ми.

— Това е лъжа — казва татко. — Нали, Лаура?

— Лаура? — тихо ме пита Лизандър.

— Разбира се, че е! Роберто никога не би наранил някого.

— Слуховете винаги са обикаляли из улиците на Венеция — високо и яростно произнася баща ми. — Половината от тях са глупости.

Татко пада на колене пред мен и ме хваща за ръцете.

— Нямам предвид онова, което момчето току-що повтори. Но Роберто и онази мъртва жена — знаеш ли нещо? Снощи ти…

Издърпвам ръцете си.

— Не можете да ми задавате подобни въпроси — прошепвам.

Баща ми поклаща отвратено глава и се извръща.

— Не мога да позволя репутацията на семейството ми да бъде опетнена по такъв начин. Да бъдем свързани с убийство!

— Ще отида да върна онова момче — заявява Лизандър и хуква навън. — Ще разберем истината!

Изтичвам след него в сенките и застанала на главния вход, гледам как брат ми търчи по алеята след момчето. Хваща го за рамото и го повлича обратно, за да го изправи пред мен. Момчето не вдига поглед от краката си.

— Какво си чул? — пита Лизандър. — Кажи ни.

Момчето поклаща глава, но Лизандър силно го плесва по ухото.

— Кажи ни!

Момчето се разплаква, но започва да разказва. Докато говори, долавям движение зад гърба си. Една хладна ръка се плъзва в моята. Емилия. Усмихвам й се с благодарност, докато ме прегръща през раменете. Слушаме. Момчето ни предава слуховете за изцапаните с кръв ръце на Роберто, за трупа на пода му, за тичащите стъпки на стражите и виковете на ужас, разнесли се от отворената врата на Роберто. Слава богу, не се споменава нищо за скочила през прозореца на първия етаж жена.

Когато момчето млъква, се облягам тежко на рамката на вратата. Лицето на брат ми е сериозно и дори Емилия изглежда притеснена. От вътрешността на къщата се разнасят крясъците на баща ни.

Лизандър пъха няколко монети в ръката на момчето и го отпраща.

— Той е просто дете — казва Емилия. — Най-вероятно си е измислил всичко. — Опитва се да звучи ведро, но не успява да ме излъже.

— Благодаря ти — прошепвам.

Брат ми поклаща глава.

— Не, не е възможно. Знае твърде много детайли, за да си измисля.

Татко излиза и застава зад нас.

— Семейството ми отново ли е съсипано? — мрачно пита той.

Лизандър свива рамене и прави опит да се усмихне.

— Ако Роберто е невинен, сигурен съм, че ще се намери обяснение… — започва.

— Но дотогава ще продължите да вярвате в най-лошото? Така ли? — питам.

Брат ми посяга да ме хване за ръката, но аз се дръпвам и тръгвам обратно към къщата.