Саша Гулд
Ледено сърце (5)

5

Над главите ни пристъпва момиче в ален чорапогащник. Двете с Емилия протягаме вратове, за да видим как балансира на въже, опънато между две забити високо в стените куки. Момичето протяга ръце встрани над твърдата си тюлена пола, докато сатенените му пантофки, в същия цвят като чорапите, се извиват опасно около въжето.

— Не скачай! — вика някакъв шумен мъжага и приятелите му избухват в смях, когато момичето преминава над главите им. Погледите им жадно се впиват в дългите, обути в коприна, крака.

— Невероятно! — възкликва Емилия. Пред нас минава група свирачи на лютня, последвани от акробат в познатата униформа от туника и чорапогащник на разноцветни парчета. Той подскача леко, прави циганско колело и двете сме принудени да отскочим със смях встрани от пътя му.

Бузите на Емилия пламтят от горещината в балната зала, ръцете й са отпуснати встрани. Облечена е в бродирана рокля с накъдрена яка, спускаща се към гърдите. Шията й е бяла като алабастър, а в косата й проблясват златисти панделки, опънали къдрите й назад. Наоколо се движат мъже и жени, скрили лица зад пищни маски, обсипани с пера и пайети, дантела и коприна. Изобилства от зловещо извити клюнове, ухилени клоунски лица, шапки с пера. Панделките бързо се разхлабват, а топлината в помещението принуждава хората да свалят маските си и да ги оставят виснали на гърдите си.

— Добър вечер, Лаура! — поздравява ме гласът на един приятел на баща ми. Хората танцуват с драматични движения, бокалите бързо биват пресушавани, платата със студено месо се опразват.

— Е, как ти се струва? — питам Емилия, като вземам две чаши с вино от таблата на минаващ край нас сервитьор.

— Не съм виждала нищо подобно през живота си — отвръща тя, стиснала столчето на чашата си. — Някога свиква ли се с това? — Очите й блестят от възторг.

— За мен също е ново! — отвръщам. Спомням си как се вслушвах в шума на тези дълги празнични нощи от килията си в манастира.

— Когато свикнеш с подобни вечери — намесва се Лизандър, — значи е настъпило времето да се оттеглиш в почивка.

Вдигам поглед и забелязвам как малко по-далеч един известен търговец се обляга на отсрещната стена, усмихвайки се на по-млад мъж. Младежът във втален жакет и чорапогащник опира ръка на стената и приближава лице към търговеца. Прошепва нещо в ухото му, после отпуска лице в извивката на врата му. Докато възрастният член на Великия съвет се усмихва, погледът му среща моя през многолюдната тълпа в залата. Ако бяхме навън, на някоя от венецианските улици, през деня, той без съмнение щеше да се отдръпне от приятеля си под любопитния поглед на една непозната. Вместо това сега вдига ръка за поздрав. Отговарям му с реверанс.

По покрития с паркет под се разнася почукването на жезъл и две широки врати се отварят.

— Великият съвет на Венеция и флорентинските посланици! — обявява едно официално лице. В стаята влиза група мъже, облечени в пищни ризи с къдри и пищни роби. Баща ми е един от тях, пристъпва с гордо вдигната брадичка. Върви до някакъв мъж, в когото разпознавам Масимо, адмирала на флота. Наричат го Мечока заради набитата фигура и гъстата му брада. Зад съветниците се виждат нашите гости от Флоренция. Всеки от тях е с наметало, оцветено в кармин и извезано със златен конец. Тази вечер богатството на Флоренция е извадено на показ. Мъжете застават в центъра на залата и се обръщат да поздравят насъбралите се наоколо им жени, чиито поли оформят дъга от цветове. Докато устните докосват върховете на пръстите, човек има усещането, че наблюдава древен и сложен ритуал.

— Кога ще се запозная с годеника ти? — прошепва Емилия в ухото ми. Изправя се на пръсти, за да огледа хубавичко залата.

— Не знам — отвръщам засрамено. Къде е Роберто? Мислех, че ще е с останалите благородници. — Може да е някъде по работа — смотолевим. — Все ще го видим по някое време. — В главата ми просветва кратък спомен. Представям си го как захвърля ризата си на пода, а гърдите му блестят от пот, и ме обзема болезненото желание отново да съм до него.

Една ръка хваща моята и ме връща обратно в настоящето.

— Елате да танцуваме! — Някакъв непознат ме дърпа върху излъскания дъсчен под и аз усещам как велурените ми обувки се плъзгат по него. Завъртам се в очакващите ме ръце на мъж, облечен в жакет с цвят на шафран, и не мога да сдържа смеха си, докато двамата с лекота изпълняваме стъпките на венецианското канарио, потропвайки в унисон с крака по пода. Прехвърлям се от един партньор на друг. Стискащи ме ръце, виещи се тела, гърди, допрени в други гърди. Свещите по стените горят и трепкащите пламъчета се отразяват в очите на партньорите ми. Звуците на лютни и гласове на певци се разнасят из топлия въздух и достигат до нас. Затварям очи, докато се поклащам в прегръдката на музиката.

— Здравей, Лаура — прошепва ми подигравателен женски глас.

Очите ми се отварят светкавично. Въпреки топлината в залата, през тялото ми пробягва ледена тръпка.

— Карина? — произнасям.

— Добре ли сте? — пита ме партньорът ми, свил вежди. Спрели сме и почти спъваме хората зад нас. — Искате ли чаша вода?

Отведена съм настрана. Поглеждам през рамо натам, откъдето бе дошъл гласът.

— Карина? — питам отново, този път по-високо.

Не може да бъде. Карина е мъртва. Последния път, в който я видях, тя се намираше на палубата на горяща потъваща лодка. Удавила се е, ако преди това не е умряла в пламъците.

Дъхът ми се връща на плитки глътки. Внезапно ми се приисква да съм вън от тази зала, далеч от развълнуваните лица, които ме заобикалят. Излизам през отворените врати на балкона, облягам се тежко на каменната балюстрада и извивам поглед нагоре към ясното венецианско небе, поръсено със звезди. Отражението им подскача във водата на лагуната. Карина е там, долу, заключена в нейните дълбини.

В това няма никакво съмнение.