Саша Гулд
Ледено сърце (48)

48

Топовете стърчат като наежени от едната страна на завиващите кораби на Винченцо, насочени към османския флот. Към нас.

Хората на Халим извръщат очи към водача си.

— Какво чакате? — крясва им той. — Заемете позиция за атака!

Слабо доловимите заповеди на Роберто се носят из въздуха. Корабът му внезапно спира във водата, за да се обърне странично, и първият топ на „Il Castigo“ произвежда изстрел. Секунда по-късно във въздуха прокънтява бумтене и водата около нас избухва, обливайки ни с пръски. Двете с Фаустина падаме на колене. Ниски облаци пушек се издигат нагоре, давят ни и карат очите ни да сълзят. Незабавно се разнася второ мощно бумтене и корабът ни опасно се накланя на една страна. За момент палубата става стръмна като скала и аз се вкопчвам в перилата с една ръка, а с другата стисвам Фаустина за яката, за да не се плъзне надолу. Старата ми дойка ридае от ужас.

— Спаси ме, Лаура. Спаси ме!

Корабът се изправя, водата се разлива по палубата. Халим изтичва от другата страна и заема позиция зад втората мачта. Крещи нещо на хората си — най-вероятно заповед за стрелба. Корабът се разтърсва и изревава при едновременния отговор на множеството топове. Едва се осмелявам да погледна, когато гюлетата профучават и разцепват със сила водата на метри от „Il Castigo“.

Топовен гърмеж изпълва въздуха, когато нови гюлета политат към нас. Хората на Халим с мъка отвръщат на стрелбата — едно от оръдията им се плъзга през палубата, леко като перце. По долната палуба тичат млади мъже и докато екипажът бързо бърше оръдието, се връщат горе с нови количества барут.

Халим крещи още заповеди и корабът пори водата. Платната се отпускат, после отново заплющяват, но ние се отдалечаваме от битката. И от Венеция.

Сграбчвам Фаустина и я издърпвам под брезентовата тента, после двете надничаме навън, за да видим какво става.

Фарук се появява от долната палуба, бързо притичва приведен към господаря си. Разнася се тънко изсвирване и ново метално гюле се забива в палубата. Дървените дъски се сцепват и избухват. В един момент тялото на Фарук е там, в следващия е изтрито с един замах. Очите ми го откриват в другата част на кораба — лежи неподвижно. Едната страна на черепа му е вдлъбната, от крайчеца на устата му се процежда струйка кръв. Краката му са подгънати под торса и злодеят простенва от болка, когато парче кост пронизва плата на туниката му и около него се оформя нарастващо кърваво петно. Очите му сякаш се спират върху моите, после се присвиват и се избелват, Фарук издъхва.

Ниски стонове се носят от други ранени мъже подобно на ужасен болезнен хор. Около тялото на проснатия на палубата моряк се оформя голяма локва кръв, нещастникът протяга трогателно ръка, повтаряйки някаква дума отново и отново. Може да иска вода, може да вика майка си — нямам представа. На крачка от него член на екипажа притиска длани към главата си, защото барутът от пушката му е избухнал в лицето му. Други продължават с опитите да заредят топовете. Изведнъж ми се струват отчаяни; по нищо не приличат на жадните за битка мъже, надаващи бойни викове само допреди няколко мига. Всички венециански кораби завиват като един.

Халим със спъване приближава към стария си слуга, коленичи до трупа му и плъзва длан над очите му, за да ги затвори, Фаустина продължава да вие тихо, а едно от платната е прихванало огън от искрите, пръснати от барута, и краят му пламти. Корабът се накланя тежко на една страна, докато продължаваме да се оттегляме. „Il Castigo“ изостава.

Халим сграбчва един минаващ войник за яката и му изкрещява нещо, като посочва към нас. Погледът му е забит в мен.

— Не издържам да слушам този звук нито миг повече.

Страните на Фаустина са мокри от сълзи. Дръпват ни грубо да станем.

— Ще ни хвърлят през борда! — изпищява старата ми дойка.

Но вместо това пазачът ни избутва към долната палуба. Изглежда невероятно, но Халим явно иска да сме в безопасност. Минаваме зад допълнителни редици с топове. Сред горчивия дим и жега мъжете с мъка се опитват да върнат оръдията по местата им. Прекрачвам едно мъртво тяло.

— Побързайте! — Нашият надзирател ни бута да завием зад ъгъл, превежда ни по къс коридор и после ни блъсва в каюта. Усмихва се мрачно, лицето му лъщи от пот.

— Забавлявайте се — пожелава ни той, преди да затръшне малката врата.

Чуваме щракването на ключалката, Фаустина се притиска към мен.

— Това ще е нашият гроб — изрича тя.

Заобиколени сме от дървени кутии. На ниска маса лежат навигационни уреди и сред тях забелязвам един секстант. На един рафт са набутани навити на рула карти. Чудя се дали Фаустина не е права. Един точен удар и този кораб ще се пръсне на трески. Повдигам капака на сандък с ръба на един компас. Вътре виждам нещо, което ми прилича на резервно платно. Опитвам със следващия, по-малък сандък, и там откривам онова, на което съм се надявала. Без съмнение това, което виждат очите ми, е ситен черен барут. Ако пламъците стигнат до тази каюта, поне смъртта ни ще е мигновена. Много по-зле ще е да потънем бавно, дърпани към дъното от прогизналите си дрехи.

Отвън битката продължава. Експлозии, приглушени удари, свистящи гюлета и над всичко това — викове на гняв и агония.

Доколкото разбирам, разполагаме с две възможности. Или Халим да бъде победен и да потъне с кораба си, или да избяга, и тогава никога повече няма да видим Венеция. И в двата случая сме губещи.

— Не мога да отида в Константинопол — подхвърля Фаустина. — Храната там няма да ми понесе.

Независимо от всичко избухвам в смях:

— Няма да ходим в Константинопол. — Тогава осъзнавам, че има и трета възможност, и в главата ми веднага се оформя план.

Сграбчвам секстанта, който е полегнал на една страна — извитата му дъга, отделните елементи и дръжката му са изработени от солиден месинг; по-тежък е, отколкото изглежда. Хвърлям се към вратата.

— Ще направя всичко, ако ни пуснеш да излезем! — крещя отчаяно на пазача ни. — Моля те! Всичко! — Мога само да се надявам, че морякът ще разбере напълно смисъла, който съм вложила в думите си.

— Какви ги вършиш? — пита ме Фаустина, като гледа намръщено към секстанта в ръката ми.

— Измъквам ни оттук — изсъсквам й. Отново почвам да удрям по вратата. — Моля те. Помогни ни!

Ключалката изщраква отново. Чакам зад вратата, покатерена на един сандък, притиснала пръст към устните си. Фаустина неуверено кимва.

Вратата лекичко се открехва. Познатият ни потен моряк надниква в каютата и аз стоварвам секстанта върху слепоочието му. Когато мъжът пада тежко в краката ми, Фаустина кратко изписква.

— Помогни ми да го преместим — казвам й. Двете се навеждаме, хващаме го под мишниците и издърпваме тялото му на една страна. Проверявам дали коридорът е пуст, после хващам подгъва на роклята си и започвам да го разкъсвам със зъби и нокти.

— Какво правиш? — протестира Фаустина. — За бога, знаеш ли колко струва тази рокля?

— Мисля, че вече и без това е съсипана — отвръщам, Фаустина се поколебава, после идва при мен и ми показва как да намеря вътъка и основата на плата, за да го скъсам по-лесно по нишката. Двете съдираме полите ми на дълги ивици плат. Скоро голотата ми е скрита единствено от фустата.

— Да оплетем въже — инструктирам Фаустина. Работим бързо, сплитаме коприната, изработвайки от нея някакво подобие на въже — достатъчно, за да пренесе пламък по дължината си. Вземам кутия с барут и я изсипвам в отдалечения край на стаята, после внимателно потапям единия край на коприненото въже в барута, а другия опъвам към отворената врата. Накрая преравям джобовете и дрехите на моряка, докато намеря онова, което търся — кутийка с кремък и прахан.

— Чакай отвън — заръчвам на дойката си.

Тя най-накрая разбира какво смятам да правя и очите й се разширяват от ужас.

— Ще вдигнеш кораба във въздуха ли? — пита ме.

— Да! И на твое място бих се отместила, освен ако не желаеш да хвръкнеш заедно с него.

Фаустина прибира полите си, а аз коленича до края на въжето и запалвам прахана, после поднасям шепите си надолу. Коприната лесно пламва. Пламъкът с бавно съскане плъзва по дължината на импровизирания фитил.

— Време е да вървим! — Дръпвам старата жена след себе си. За момент топовете замлъкват над главите ни. Сигурно се прицелват. Гласовете крещят отчаяни команди.

Отправяме се към една дървена стълба в посока, обратна на долната палуба и оръдията. През отворената капандура виждам над главата си кълбета дим. Първа провирам глава навън. Навсякъде е пълно с мъртви и ранени, дъските са хлъзгави от кръв. Една от мачтите е наклонена под странен ъгъл, платното й е съдрано. Покрай нас бързо минава моряк с откъсната ръка, но изглежда, малко го е грижа, че е останал сакат. За пръв път от началото на тази битка усещам как в гърдите ми се насъбира ужас.

— Хайде! — изсъсквам на Фаустина. Крайниците ми треперят, докато се катеря нагоре и излизам на открито. Палубата се клатушка рязко, докато килът прорязва пенещите се вълни. Само една мачта е останала непокътната, но въпреки това корабът се движи бързо. Изтичвам до перилата, прескачам един ранен моряк, който шепне молитва, и зървам друг кораб, който ни следва по петите — да, „Il Castigo“!

— Ти! — изкрещява изпълнен с ярост глас. Извръщам се назад и срещам пронизващия поглед на Халим. — Знаеш ли какво ми струваше ти? — Мята се към мен и аз отстъпвам назад. В същия момент корабът мощно се разтърсва. Въздухът е разкъсан от експлозия. Барутът.

Халим залита на една страна със зейнала от ужас уста. Във въздуха политат трески и аз прикляквам, прикривайки главата си с ръце. Корабът тежко се килва на една страна и водата залива нозете ми. Хващам се за мачтата и се притискам към нея. Покрай мен се плъзга крещящ човек. Тялото му се премята през счупения парапет и изчезва сред вълните.

Отдолу се чува съскането и бученето на внезапно нахлулата в трюма вода. Сякаш морето впива челюсти в корубата на нашия кораб, Фаустина крещи от ужас, вкопчила се в някаква търкаляща се по палубата бъчва. Протягам й ръка и едва успявам да я издърпам към себе си, когато бъчвата пробива перилата и изчезва в дълбоките води по същия начин, както морякът преди нея.

— Ето. Дръж се. — Обвивам ръцете й около мачтата и повдигам брадичката й, за да ме погледне в очите. — Трябва да си силна. Трябва да се спасиш.

Погледът ми е привлечен от блясъка на метал. Халим е изтеглил меча си и бавно се изправя на крака.

— Не трябваше да става така! — крещи той, забил поглед в мен, а ноздрите му се разширяват и свиват. Тюрбанът му е пропит с кръв, златният пояс е изтръгнат от кръста му и сега туниката му виси, разкъсана на парцали.

— Сам си виновен за съдбата си — изсъсквам в отговор.

Хуквам покрай главната мачта и се опитвам да се покатеря по накланящата се палуба. Зад гърба си чувам ръмженето му, докато се катери и плъзга след мен. С мъка се изкачвам на една паднала мачта и се озовавам затворена между руля и част от разрушената палуба. Малцината оцелели не ми обръщат никакво внимание — твърде заети са да спасяват живота си.

Извръщам се назад и се озовавам лице в лице с Халим. Допреди малко пълзеше на ръце и колене, но сега е прав. Устата му се изкривява в тържествуваща усмивка, когато с окървавена ръка вдига меча си над главата ми. Няма накъде да бягам, но вече не ме е страх.

— Просто го направи! — извиквам му.

Подготвям се за удара, но изведнъж чувам тъпо тупване и лицето на Халим се преобразява. Победоносната усмивка омеква и изчезва. Изражението на лицето му изразява объркване. Ръката с меча увисва и оръжието издрънчава на палубата, последвано от притежателя си. Принцът се свлича в краката ми, паднал по лице. Между плешките му стърчи огромна дъска, по туниката му се разлива кръв. А зад Халим, дишайки тежко, стои Фаустина. Прогизнала е от лежането във водата, която залива палубата.

— Не можех да го оставя да те убие — задъхано казва дойката ми.

Двете отправяме поглед към проснатата по корем фигура на един турски принц.

Успявам да се изправя на крака и прегръщам силно спасителката си, а корабът се клати и мести под краката ни. Ако това е краят, искам двете да го посрещнем заедно.

— Благодаря ти — казвам й. — Благодаря.

Една ръка се вкопчва в глезена ми и аз падам на колене. Фаустина отлита с вик назад и удря главата си в руля. Лицето на Халим е изкривено от гняв. Зъбите му са окървавени. Гредата все още стърчи от гърба му. Бесен е. С ритник уцелвам рамото му, после се стоварвам отгоре му. Ръцете му отскачат към мен, от гърлото му излиза смразяващо гъргорене. Отблъсквам ръцете му настрани и пръстите ми се вкопчват във врата му. Стискам все по-силно и по-силно. Очите му изхвръкват от орбитите си, докато морската вода с бълбукане се издига около раменете му и покрива коленете ми. Халим се опитва да каже нещо, но от устата му не излиза звук. Стискам с все сила, набутвам лицето му под събиращата се вода. Ръцете му френетично се вкопчват в моите, но аз натискам по-силно, скърцайки със зъби.

Най-накрая съпротивата бавно го напуска. Ръцете му отслабват. Между стиснатите му зъби се процежда нишка въздушни мехурчета и лицето му изведнъж отново става спокойно. Този път няма съмнение, че животът му е приключил.

Изправям се на крака, Фаустина се е облегнала зашеметено на руля, от раната на главата й се стича кръв. Корабът потъва все по-надълбоко с всяка изминала секунда.

— Вече няма да ни притеснява — казвам й. Този път Фаустина е твърде шокирана, за да заплаче.

Прикляквам до нея и премятам ръката й през рамото си. Мили боже, наистина е тежка! Водата се надига към коленете ни, докато морето поглъща кораба на Халим. Платната се издуват върху водата, а онова, което е останало от корпуса, се преобръща неестествено, докато изчезва под водната повърхност. Усещам как стъпалата ми се отлепят от палубата и се опитвам да намеря нещо твърдо, на което да стъпя, Фаустина премята ръце през една плуваща греда.

Тогава над нас се извисява сянката на друг кораб. Поглеждам нагоре и виждам Роберто, застанал върху планшира.

Той прекосява бързо палубата на своя кораб.

— Чакайте!

Покатерва се на перилата и се гмурка като грациозна стрела сред носещите се във водата тела и останки. Няколко метра по-натам главата му изскача над водата и той поема към нас с мощни загребвания на ръцете.

Държа се здраво за Фаустина. Остатъците от роклята ми са прогизнали и натежали.

— Всичко ще е наред — уверявам дойката си.

 

 

Докато плаваме обратно към брега, копнея за сън повече от всякога. Но независимо че съм увита в одеяло, силно треперя и това ми пречи да заспя, Фаустина се оплаква на бедния млад моряк, който се опитва да превърже раната й.

— Как ни открихте? — питам любимия си.

— Трябва да благодариш на Бианка — отвръща Роберто, като ме гали по косата. — Забелязала, че не си се прибрала у дома, и уведомила баща ти. Той на свой ред дойде в двореца.

Роберто ми разказва как обезумял от притеснение и как се сетил за единствения възможен човек, който би могъл да е наясно с местонахождението ми.

— Спомних си какво ми каза за Масимо. Беше права, трябваше да се доверя на преценката ти. Баща ми изпрати войници при бараките и те арестуваха адмирала. В началото се преструваше на невинен, но когато го попитахме за барута, не можа да отрече. Палачът трябваше само да му покаже клещите за изтръгване на нокти, за да го накара да изпее останалото. Посочи Винченцо като свой съучастник и разкри всички планове на Халим.

— Значи Винченцо също е заловен?

Роберто поклаща глава.

— Трябва да е духнал при вестта за ареста на Масимо. Завариха жилището му празно. Поставиха караул на пристанището, но Винченцо е богат човек. Вероятно се е изплъзнал.

Достатъчно е, че вече го няма. Прекалено съм уморена, за да ме е грижа за останалото. Въпреки всичко успявам да се усмихна.

— Чудя се дали баща ми продължава да го смята за подходящ кандидат-жених.

Гърдите на Роберто подскачат от смях под главата ми. Очите ми най-сетне се затварят.