Саша Гулд
Ледено сърце (44)

44

Когато наближава обяд, главната дворцова зала се изпълва с членовете на Великия съвет и свитата им от чиновници. Дожът е разпространил вестта, че блудният му син се е завърнал, и хората се събират, водени колкото от гняв, толкова и от любопитство.

Двете с Айсим седим наполовина скрити в една галерия отгоре. Наблюдаваме как съветниците влизат в залата заедно с подчинените си. Накиприли са се и се перчат като екзотични птици. Последен се появява Масимо, придружен от дузина войници.

— Къде е? — реве адмиралът. — Къде е убиецът?

Дожът, облечен в официалните си роби, седи спокойно в другия край на залата.

— Ще бъде предаден, когато пристигне османската делегация.

Масимо се наежва.

— Ако това е някакъв трик…

— Държиш се така, сякаш нямаш търпение да влезеш в битка — отбелязва дожът.

От изражението на Масимо подозирам, че това е истина.

Когато часовникът отброява дванадесет, Фарук пристига начело на неколцина страховити слуги с намазани с олио гърди. Гологлавият закрачва към средата на залата с високомерно вирната брада и застава пред платформата, на която седи дожът. Масимо не прави нищо, за да спре дожа да заеме обичайното си място; дори не е отстранил съперника си от двореца — чудя се дали не иска да скрие от турците, че е узурпирал властта.

Пред дожа са наредени членовете на Великия съвет. Зад тях се тълпят по-нисшестоящите служители и писарите, стиснали пергамент и пера. Най-накрая залата притихва.

— Чух, че синът ти, Роберто, се е появил. Радвам се за теб, Алфонсо — казва Фарук. — Радвам се и за Венеция.

Разнася се ахване — как се осмелява да се обръща към дожа на малко име! Фарук изпраща бърза, нервна усмивка към двора, осъзнал грешката си.

— Къде е господарят ти? — пита дожът.

Фарук се смее и свива рамене.

— Господарят ми не е глупак. Той няма вяра на никого в този град.

— Така ли? — пита дожът. — Ние сме мъже на честта.

Усмивката на Фарук изчезва.

— Нямам намерение да изразявам неуважение към вашата чест, но сега, след като синът ти се е върнал, бихме желали да ни го предадете. Както знаете, принц Халим иска справедливостта да възтържествува. Ако може да се разправи директно с Роберто, Венеция ще бъде спасена от голямо нещастие. — Фарук махва с ръка във въздуха.

Дожът се изправя на крака. Сега у него не е останало нищо от онзи крехък старец.

— Страхувам се, че това е невъзможно — казва той, успявайки да запази любезния си тон въпреки случващото се. — На бял свят излезе нова информация.

Из залата се разнася гневно мърморене и дожът изчаква ропотът да заглъхне. Отправя поглед над главата на Фарук и щраква с пръсти към нас. Леко притискам ръка към гърба на Айсим и тя става, приближава се до ръба на балкона. Главата й е скромно наведена, облечена е по последна венецианска мода. Но после вдига глава, за да погледне Фарук в очите, и цялата зала вече е наелектризирана.

Гологлавият залита назад. Нервно облизва устни, погледът му отскача към дожа, после се връща към сестрата на господаря му.

— Коя е тази жена? — пита с треперещ глас той. — Не разбирам.

Дожът присвива очи.

— О, мисля, че разбираш.

Фарук изглежда осъзнава, че няма как да отрече съществуването на Айсим, и сменя тактиката. Надава вик и вдига ръце към балкона.

— Принцесо Айсим! Вие сте жива!

Събраният Съвет изригва във възклицания. Погледът на Айсим не се отмества от Фарук.

— Истинско чудо — продължава той. — Принц Халим цяла вечер ще отправя благодарствени молитви към небето!

— Не е никакво чудо, Фарук — отвръща Айсим на италиански. — Вашите убийци са намерили Емен вместо мен. Чрез нейната смърт престъплението ви излезе наяве.

Дожът кима и няколко войници, усетили, че е настъпила нова промяна във властта, измъкват сабите си. Придружителите на Фарук правят същото. Повечето съветници, в това число и баща ми, се отдръпват към стените на залата.

— Няма да нараниш един посланик, нали? — пита Фарук.

Дожът го посочва, после пристъпва към него.

— Не бих го сторил — казва. — Ще ви покажа повече уважение, отколкото вие на нас. Върни се при твоя страхлив господар. Кажи му, че ако до час не напусне пристанището ми, корабите му ще бъдат смазани под железния юмрук на Венеция. Разбираш ли?

Фарук поглежда към хората си, после отстъпва назад, преди да се обърне и да се оттегли през вратата, през която е влязъл. Айсим отново сяда до мен и се усмихва.

— Добре ли се представих? — пита ме на френски тя.

— Чудесно — отвръщам. — Време е да слезем долу и да разкажем историята си.

 

 

Съветниците мълчат удивени, а лицето на Масимо пламти от срам. Дожът се изправя пред тях.

— Всички повярвахме на лъжите на Халим — казва той, — но сега трябва отново да се обединим. Закълнете ми се във вярност и миналото ще бъде забравено.

Един по един членовете на Съвета се изреждат да коленичат в краката на дожа и да целуват пръстена на дясната му ръка. Чувам как баща ми измърморва: „Никога не съм се съмнявал във вас, господарю“. Верността е толкова непостоянна, колкото и морските ветрове.

Забелязвам, че Масимо е последен в редицата.

— Прости ми — казва той и се покланя сервилно.

Дожът стиска челюсти.

— От всички, които се обърнаха срещу мен, твоите действия бяха най-разочароващи.

— Господарю, аз…

— Но ти си добър войн и Венеция се нуждае от теб повече от всякога. Халим все още може да рискува и да обяви война. Мога ли да ти имам доверие, Масимо?

— Ще сторя всичко по силите си, за да ти служа — отвръща адмиралът.

Лицето на дожа се отпуска в усмивка.

— Тогава върви. Нека флотът да е в готовност.

Масимо слиза от платформата и събира хората си.

Всички напускат и в залата оставаме само дожът, Айсим и аз.

— Ела тук, дете мое — казва ми дожът. Хваща ръката ми и ме дръпва да седна до него. — Всичко дължа на теб.

— Борбата ни още не е приключила — предупреждавам го. — Едва сега започва.