Саша Гулд
Ледено сърце (43)

43

Извеждането на Роберто от къщата ни е по-лесно, отколкото съм предполагала. Баща ми спи, Фаустина държи вратата на спалнята му под око. Отивам да събудя годеника си. Изглежда толкова спокоен, къдриците му почиват върху възглавницата ми. Целувам го по устните и той се размърдва.

— Трябва да отидем при баща ти — казвам му. — Нося ключа към твоята свобода.

Роберто бързо се облича в дрехите, които Фаустина е взела от пералното помещение, и скоро двамата се озоваваме навън, в сутрешния здрач. Айсим ни чака в една гондола, преметнала шал върху главата си. Роберто любезно й кимва и тя му отвръща по същия начин.

— Това е жената, която се предполага, че си убил — казвам му. — Сестрата на Халим.

— Познах ви — казва й той. — Бяхте там, когато посетих Константинопол.

— Брат ми обича да ме държи близо до себе си — отвръща тя, — но не прекалено.

Слизаме на няколко пресечки от двореца и гондолата тихо се отдалечава по водата.

— Не трябва ли да платиш? — пита Роберто.

Не е забелязал знака с форма на ключ, инкрустиран върху външната част на веслото. Нито е разбрал, че под шала на гондолиера всъщност се крие жена.

— Всичко е наред — успокоявам го. — Платила съм предварително.

Когато приближаваме двореца, Айсим ме хваща за ръката.

— Има нещо, което исках да ти кажа. — Лицето й е ужасно напрегнато. — Халим има още един съучастник във Венеция — някой, който му изпраща тайни съобщения.

Двамата с Роберто се споглеждаме.

— Знаеш ли кой? — питам. — Карина?

Айсим поклаща глава.

— Мисля, че е мъж. Халим не се доверява на жените. Смята ги за прекалено емоционални.

Поредният венецианец в лагера на османския принц. Колко предатели може да крие в пазвата си един град?

Когато влизаме в двореца през входа за прислугата, изтласквам тези горчиви мисли настрана. Необезпокоявани поемаме по едно стълбище, докато на пътя ни не се изпречва старец. Един от многото възрастни слуги, които се грижат за дожа. Когато ни вижда, той така се сепва, че се чудя дали няма да падне.

— Роберто? — възкликва удивено.

— Аз съм, Карло — отвръща Роберто. — Моля те, не казвай нито дума на никого.

Старецът кимва и Роберто ни повежда през двореца, промъквайки се по тесните коридори с ниски тавани, обикновено използвани единствено от обслужващия персонал. Най-накрая излизаме иззад една завеса и се озоваваме в галерия в частните покои на дожа. Позлатеният таван и мраморният под вече не ме карат да се чувствам нищожна. Тримата приближаваме до двойна врата, водеща към кабинета на дожа. Двама униформени стражи ни забелязват, но въпреки че ахват шокирано, не подлагат на съмнение авторитета на Роберто и отварят вратите пред него.

— Изчакай отвън — заръчвам тихо на Айсим.

Дожът седи до едно голямо бюро с малка група мъже — малцината останали му верни поддръжници. Когато се появяваме, той вдига поглед към нас и изпуска свитъка, който държи в ръце.

— Синко!

Роберто прекосява стаята и след миг е в прегръдките на баща си. Старият човек ридае от облекчение, стиснал очи. Никой не продумва; чакаме дожът да се овладее. Той хваща сина си с две ръце, отдалечава го от себе си и поклаща удивено глава.

— Къде беше?

— Нямаме много време — прекъсвам го. — Може ли да поговорим насаме?

Из стаята се разнасят тихи викове на протест.

— Направете онова, което ви казва Лаура — обръща се Роберто към мъжете. — Ако не беше тя, сега щях да съм мъртъв.

След като мъжете се оттеглят в една странична стаичка, се изкашлям и казвам на дожа, че Халим иска да обяви война под лъжлив претекст. Сестра му изобщо не е мъртва. Дожът поклаща невярващо глава.

— Но аз видях лицето му! Едва не си оскуба косите от скръб.

— Брат ми — той е добър актьор — казва един глас на развален италиански. Айсим пристъпва в стаята и сваля шала, разкривайки черните си коси. — В продължение на години успяваше да заблуди дори мен.

— Вие сте неговата сестра? — пита дожът.

— Убитото момиче — тя беше моя слугиня — отвръща Айсим. — И моя приятелка.

Лицето на дожа помръква, когато очите му се отместват от Роберто към Айсим.

— По-добре да обясниш какво се случва.

— Брат ми иска война, за да… да се почувства мъж — обяснява Айсим. — Използва трикове.

— А вие защо ни помагате? — пита дожът. — Не сте дъщеря на Венеция.

Тонът му е рязък. Твърде рязък, страхувам се, но Айсим вдига брадичка и отговаря:

— Майка ми е венецианка. Когато съм била малко момиче, тя ми казва за Венеция, вечер, преди да спя. Значи и аз част от Венеция, разбира?

Дожът кимва и ръката му тежко се отпуска върху бюрото.

— Като си помисля само, че онзи негодник можеше да отнеме живота на сина ми… Ще вдигнем корабите му във въздуха!

— Не е нужно да се пролива кръв — казвам.

— Не е нужно! — вика дожът. — Халим и заговорниченето му едва не ни костваха всичко. Собственият ми съвет се обърна срещу мен.

— Лаура е права — намесва се Роберто. — Трябва да го изобличим публично. По този начин ще си върнеш подкрепата на Съвета.

Дожът се извръща от нас и се отдалечава към обърнатия на запад прозорец с изглед към „Сан Марко“. Мисли, сравнява един начин на действие с друг.

— Момичето е по-умно от повечето членове на Съвета ми — мърмори той. Когато отново се обръща с лице към нас, по устните му играе усмивка. — Ултиматумът на принц Халим изтича на обяд. Може би ще му предложим повече, отколкото очаква. Повикайте вестоносците ми!