Саша Гулд
Ледено сърце (42)

42

Гонгът за вечеря иззвънява втори път.

— Лаура! — вика баща ми раздразнено. — Слизай долу, преди яденето да е изстинало.

Фаустина се е заклела да пази тайна, но не бива да карам баща си да чака и принуждавам дойката ми да измисля извинения за забавянето ми. След като се изкъпа, Роберто се сви на леглото ми е потъна в дълбок сън. Подпъхвам одеялото около него и го целувам по челото.

— Приятен сън, любов моя — прошепвам.

Баща ми седи надвесен над чинията с печени сардини. Изглежда силно развълнуван.

— Два дни! — заявява той. — След толкова ще потопим Халим и мръсния му екипаж. Нашите мъже ще накарат Венеция да се гордее с тях.

Лесно му е да го каже. Татко няма да препаше меч, нито ще грабне мускет; не му се налага да поема риска да пролее собствената си кръв. Членовете на Великия съвет са прекалено важни, за да изложат живота си в предните линии на боя. Това ще сторят новопостъпилите доброволци или верните войници — синове, братя и млади бащи, които ще оставят скърбящи семейства след себе си.

Откакто се събрах отново с Роберто, умът ми не е спирал да работи. Дори Халим да разбере, че годеникът ми е във Венеция, това няма да предотврати битката. Ще ни обвини, че сме му дали убежище, и ще потърси отмъщение, преди да сме успели да разобличим лъжите му. Явно е, че нашият царствен гост няма високо мнение за честта. Твърдо е решен на тази война, каквато и да е цената за нея. Венеция е твърде голяма награда, а намесата на Карина му е добре дошла.

Мислите ми са прекъснати от любезно покашляне откъм прага.

— Донесоха съобщение за господарката на дома — казва един слуга, като нервно ме гледа.

— Покани пратеника да влезе, покани го! — вика баща ми. — И му сипи чаша вино.

— Сигурен ли сте? — започва слугата, но татко удря с юмрук по масата и кристалната кана върху нея издрънчава.

— Прави каквото ти казвам!

Нервността на слугата ме кара да застана нащрек. Чувам отчетливи стъпки. После баща ми ахва и избутва стола си назад. Вдигам салфетка към устните си, за да скрия усмивката си.

Бела Дона дори не си е направила труда да махне жълтия шал, който я идентифицира като проститутка. Косата й се вие на къдрици около лицето. Облечена е в бродиран със златен конец червен корсет, ръкавите й са цепнати и изпод тях се подават белите облаци лен на ризата й. Не носи злато или перли, но страните й са силно начервени. В едната си ръка държи крещящо ветрило от паунови пера. Черният воал, прикрепен към главата й, не скрива гърдите или ръцете й. Тя пристъпва към нас на обувките си с високи платформи. Полага огромни усилия да не обръща внимание на шокираното изражение на баща ми и се справя чудесно.

— Успокой се, татко — казвам. — Това е една моя приятелка.

— Тя е… е… в моя дом!

— Няма ли да седнеш? — обръщам се към Бела Дона.

Проститутката спокойно влиза в стаята и отива да седне до баща ми. Той отвратено поклаща глава.

— Каквото имаш да казваш, можеш да го кажеш и права!

Бела Дона сладко се усмихва.

— Не се тревожи — казва ми тя. — Просто дойдох да ти кажа, че ръкавиците, които остави в манастира, са намерени.

Айсим! Бела Дона я е открила.

— Много ти благодаря. Мислех, че съм ги загубила завинаги. — Ставам, за да изпроводя посетителката си от трапезарията. — Заведи ме да си ги взема.

— Какво? Ръкавици! Идваш в дома ми и разговаряш с дъщеря ми за някакви проклети ръкавици? Махайте се — и двете! Лаура, не посрами ли семейството си достатъчно?

Не чувам останалото, което баща ми има да ми казва; вече сме в коридора.

— Къде е тя? — изсъсквам.

— Там, където работя — отвръща Бела Дона.

Преглъщам мъчително. Никога преди не съм стъпвала на подобно място. Но моментът не е подходящ за колебания — има спешни неща за вършене. Трябва да отида с Бела Дона. Заради Венеция, заради Роберто.

— Заведи ме при нея.

— Сигурна ли си? Ти, бившата послушница от манастира?

— Не ставай глупава — засмивам се. — Каква чак толкова разлика може да има между един бардак и един манастир?

Бела Дона вдига вежди.

 

 

Озоваваме се пред ниска дискретна врата в дъното на малка алея встрани от „Кале Бресана“.

— Домът на провокациите — измърморва Бела Дона, накланяйки глава на една страна при звуците на смеха, долитащ от един прозорец високо в стената. — Готова ли си?

Увивам се още по-плътно в наметалото си и кимвам. Бела Дона смъква качулката на пелерината си, за да покаже лицето си на мъжа на входа. Той изръмжава, в знак, че я е познал, и отстъпва встрани, за да ни пусне да влезем.

— Момичето е хванато да краде храна от една сергия — обяснява Бела Дона, докато подминаваме отворен салон, където тихо разговарят мъже и жени. — Когато се опитала да избяга, паднала и си навехнала глезена. Прибрахме я, за да не я набие собственикът на сергията.

Движим се по тесен коридор, украсен с редица картини в позлатени рамки. До всяка картина има по една затворена врата, скрита зад завеса с ресни. Чувам още смях и свирене на спинет. Бела Дона ме въвежда в кухнята. В центъра е разположена маса, заредена с кани вино за почерпка на клиентите. В единия й край седи млада жена, отпуснала глава върху ръцете си. Спи. Веднага познавам златистата кожа, крехкото тяло, сбърченото чело, което не се е изгладило дори в съня. Висящите от тавана лампи хвърлят златни кръгове светлина върху мебелите.

Бела Дона пристъпва напред и нежно поставя длан върху ръката на момичето. То стреснато се събужда. Когато ме вижда, девойката скача и събаря стола си на земята. Започва да отстъпва към задната врата, улавя желязното резе.

— Успокой се — казва й Бела Дона и отива при нея. — Това е приятелка.

— Не съм дошла да ти навредя — казвам на френски. — Знам коя си и кой е брат ти. Халим. — Момичето проплаква от страх, погледът му диво подскача между мен и Бела Дона. — Тук съм в ролята на представителка на Сегретата. Търсеше ни, нали? Търсеше помощта ни? Годеникът ми, Роберто, е обвинен от Халим за убийството ти. Двете с теб имаме общ враг. Можеш да ми имаш доверие.

Лицето на Айсим се отпуска. Тя бавно и предпазливо се отлепя от вратата и застава зад Бела Дона. Прокашля се.

— Съжалявам — казва на перфектен френски. — Толкова дълго не знаех на кого да вярвам.

Изправям съборения стол и трите сядаме около кухненската маса. Бела Дона ни сипва по чаша вода. Айсим започва да разказва историята си. Научаваме как е пристигнала във Венеция с вярната си прислужница, Емен. Как са си сменили дрехите за прикритие, докато са бягали от жестокостта на Халим. Били нападнати и Айсим успяла да избяга, но Емен — не.

Гласът на девойката пресеква.

— Моята вярна прислужница, единственият човек, който някога ми е засвидетелствал лоялност. Оставих я да умре. — Тъмните й очи се насълзяват.

— Тя е била момичето, открито в апартамента на Роберто, нали? — прошепвам.

Айсим кима, сълзите се стичат по страните й. Бела Дона й подава ленена кърпичка.

— Искаха да убият мен!

Повдига ми се. От една от стаите се разнасят вълни от мъжки смях — сякаш ми се подиграват. През кухненската врата забелязвам как от вътре излиза един от членовете на Великия съвет, оправяйки туниката си. Веднага извръщам лице настрана, а Бела Дона бърза да затвори вратата.

Айсим ми разказва за страстта на брат си към властта, омразата му към Венеция.

— Халим планира този момент от две години. В началото беше просто фантазия. Съветниците му казаха, че не може да я осъществи.

— Какво се е променило?

— Брат ми си потърси нов съветник — една вещица, която крие лицето си зад сребърна маска.

Преглъщам мъчително.

— Защо носи маска? — питам. Макар да подозирам, че вече знам отговора.

Айсим докосва лицето си.

— Ужасно е обезобразена.

Умът ми кипи, докато паяжината от връзки започва да приема по-ясна форма. Принц Халим и Карина работят заедно? Значи отвличането на Роберто не е съвпадение — било е организирано със знанието на Халим. Възможно ли е старата приятелка на сестра ми да стои зад всичко случило се?

Мащабите на заговора са невероятно големи, опитвам се да видя отделните му елементи. Притеснява ме и още нещо.

— Роберто? — питам я. — Някога… срещала ли си го?

Айсим поклаща глава.

— Видях го от разстояние в Константинопол. След като се опитах да разубедя брат си и да го накарам да се откаже от налудничавите си планове, той ме затвори.

— Но Халим ни показа писмо, написано с почерка на Роберто. — Онези любовни думи ме парят дори и сега — толкова истински, толкова реални. — Любовно писмо.

Айсим се усмихва горчиво.

— Брат ми разполага с човек, който може да фалшифицира почерци. Лукав мъж на име Фарук. Въпросното писмо трябва да е негово дело.

Планът е почти идеален. Да се представи Роберто като причината за войната, да се разединят враговете. Но какво чудовище би се опитало да убие собствената си сестра?

— Какво можем да направим? — пита Бела Дона. — Прекалено късно ли е?

Не и ако успея да представя това момиче на Масимо и съвета — ако мога да им покажа и Роберто. Тогава ще трябва да ми повярват. Годеникът ми ще бъде оправдан, а авторитетът на дожа — възстановен. Колкото и да не харесвам Масимо и новите лидери на Венеция, трябва да призная, че ги е грижа за нашия град. Не са безсърдечни като Халим. Ще сторят най-доброто за Венеция, когато им бъдат изложени всички факти.

Протягам ръка към Айсим.

— Трябва да дойдеш с мен.

Тя отново се разтреперва, поклаща глава.

— Защо? Казах ти всичко, което знам.

— За да накараме хората да ни чуят.