Саша Гулд
Ледено сърце (41)

41

Падам на колене и покривам лицето му с целувки.

— Скъпи — прошепвам. Не ме е грижа, че е мръсен и потен; никога не ми е изглеждал по-красив от сега.

Посягам зад стола да развържа възлите на въжето. Китките на Роберто са окървавени, кожата е ожулена от усилията му да се освободи. Когато въжето се свлича на купчина на пода, тялото на годеника ми се килва и аз трябва да го бутна назад, за да не се свлече на пода. Очите му се избелват, сякаш всеки момент ще изпадне в безсъзнание.

— Лаура… Лаура. — Роберто повтаря името ми отново и отново. Обвивам ръка около кръста му и му помагам да се изправи. — Мислех, че си… тя ми каза… — Коленете му се подгъват под тежестта на тялото му.

— Трябва да се опиташ да ходиш — казвам нежно. Той кимва с разбиране и облизва напуканите си устни. Прави колеблива стъпка напред, после втора, докато го подкрепям. Така бавно напускаме изоставената сграда. Спирам на прага, в случай че Карина и Паулина чакат, но там няма никого.

Поемаме обратно към брега по различен маршрут. След няколко завоя Роберто забелязва преливаща каца под една счупена тръба и тръгва със залитане към нея. Надвесва се над ръба й и потапя ръце до раменете. Пълни шепи с дъждовна вода и ги поднася към устните си. Потапя глава във водата и я отмята назад, при което във въздуха политат искрящи капчици. Чакам го, докато жадно и продължително пие. Струйки вода криволичат по гърдите му, тялото му е притиснато към кацата. Най-накрая той се подпира на нея и извърта тяло към мен. Усмихва се, истински зарадван, и аз, засмяна от облекчение, хуквам към него.

Една мръсна ръка се отпуска върху рамото ми, но аз не се отдръпвам. Може да съсипе роклята ми. Не ме е грижа за нищо друго, освен за него.

— Не мислех, че ще те видя пак някога — признава Роберто с дрезгав глас. Придърпва ме към себе си и страстно ме целува. — Карина ми каза, че си мъртва. Дори донесе кичур от косата ти и го развя пред носа ми.

— Това е дълга история — отвръщам. — Остани тук.

От една сергия до пристанището купувам купа маринована риба и питка подсладен хляб. На друга намирам обикновено наметало с качулка. Двамата представляваме странна двойка. Аз, в моята жълта копринена рокля, Роберто — увит в наметало посред жегата, подобно на скитник. За щастие хората в тази част на града са свикнали с ексцентриците.

Не мисля, че някога съм се чувствала по-щастлива от сега. Очите ми ненаситно се радват на този мръсен мъж, тъпчещ храна в устата си.

— Ти спаси живота ми — казва той.

— Как избяга от затвора?

— Не избягах. Група мъже нападнаха стражите и ме отвлякоха. Замъкнаха ме в онази сграда и ме предадоха на Карина. Оставиха ме без храна и вода. От време на време тя идваше при мен. Подиграваше ми се. Твърдеше, че е прерязала гърлото ти. Мислех, че ще полудея — или ще умра. Смъртта ми се струваше по-добрата възможност.

Залива ме чувство за вина. Бях допуснала да повярвам в най-лошото — че е изоставил Венеция и мен. А през всичкото това време той е страдал, сам.

— Но откъде е намерила мъжете? — чудя се.

— Негодниците могат да бъдат купени, нали така?

— Но те трябва да са били тренирани — настоявам. — Надделели са над стражите.

Роберто свива рамене:

— Не можех да повярвам, че Карина е оцеляла. За момент дори ми стана жал за нея.

Сега нямаме време да говорим за Карина. Разказвам на Роберто за Халим и за флота. За измамата, която е изправила Венеция на ръба на войната, за липсващото момиче, което изглежда досущ като онова от портрета на сестрата на принца и което може да се окаже ключът към разкриването на истината. Казвам му за Алегреза и той ме придърпва към себе си.

— Знам колко й се възхищаваше.

Когато говоря за Масимо и за бунта в съвета, лицето му помръква.

— Какво ще правим?

— Засега ще се крием. Трябва да преценим възможностите си. — Подавам му ръка и той с благодарност я поема. После го повеждам към един канал, където наемам гондола и двамата се качваме на борда й.

Годеникът ми се намества под качулката си, докато лодкарят оттласква лодката от брега.

— Къде отиваме? — пита Роберто. Очите му вече се затварят от умора.

— У дома — отвръщам.

 

 

През портата виждам, че някои от слугите са се покачили на стълби в двора и боядисват част от стената, Фаустина похърква на стол до стъпалата, водещи към кухнята. Въвеждам Роберто през един страничен вход, после го повеждам към горния етаж. Слаб е като коте и трябва да проявя търпение, докато го чакам бавно да изкачи стъпалата към стаята ми.

— Не би трябвало да съм тук — опитва се да протестира той. — Още не сме женени.

— Брачните клетви могат да почакат — отвръщам.

Роберто се усмихва:

— Никога не си обичала да ти казват какво да правиш.

Пресягам се през него, за да отворя вратата, и го бутам в спалнята си. Той се отпуска върху чаршафите на леглото ми и след миг потъва в дълбок сън.

Измъквам се от стаята и отивам в кухнята, за да взема кана с гореща вода.

Над тезгяха висят пресни кори паста и — ето! — меден бакър с вода изпуска пара върху печката. Бианка е надвесена над дълбоката мивка, потопила ръце до лакти в димящата сапунена вода.

— Само ще си взема вода — прошепвам й, тъй като не искам да будя Фаустина, чийто стол се вижда през отворената врата. Но когато пристъпвам към бакъра, се спъвам в една кофа с въглища. Фаустина се размърдва на стола си.

— Всичко наред ли е? — пита старата ми дойка. Очите й се спират върху роклята ми. — О, Лаура, мръсна си!

— Спънах се — отвръщам. — Ще се изкъпя.

Фаустина избухва в смях.

— А така! Една дама ще си подготви ваната сама. Сякаш аз или Бианка бихме могли да допуснем подобно нещо! Домакинството може да понесе много скандали, но не и този!

— Фаустина, не, наистина…

Само че е прекалено късно. Старицата вече пресича двора, влиза през главния вход и тръгва нагоре по стълбите.

— Спри! — викам след нея. — Фаустина, моля те…

Тя подминава банята и натиска бравата на вратата ми. Втурвам се вътре точно когато изкрещява:

— Махай се, махай се, или ще ти отрежа мръсните ръце!

Дойката се опитва да избяга от стаята, но аз я сграбчвам за ръката.

— Ще се успокоиш ли? — прошепвам, като я дръпвам на една страна.

— Да се успокоя? Скоро Венеция ще е във война, а един от… един от… тях е в спалнята ти!

Въздъхвам тежко и нетърпеливо.

— Този човек не е турчин.

— Виждала си го и преди! — Фаустина бързо се прекръства.

— Да. Виждала съм го и преди. Сгодена съм за него.

Изчаквам думите ми да улучат целта, Фаустина примигва веднъж-дваж, после истината я осенява.

— Това Роберто ли е? — пита ме шепнешком. Кимвам, но тя е все така изпълнена със съмнения. — Годеникът ти е започнал да губи красотата си, Лаура.

— Не е ял. Отвлекли са го. С твоя помощ ще му помогнем да оздравее. Баща ми не бива да знае за това.

Сбръчканото лице на Фаустина изразява колебание. Тя ме поглежда, после извръща очи към вратата на спалнята ми, после — отново към мен.

— Ще ти донеса гореща вода — казва.

Усмихвам се, когато старата жена се забързва обратно към кухнята; знам, че Роберто е във възможно най-добрите ръце.

 

 

Когато надниквам през вратата, годеникът ми изглежда сериозен. Сядам до него на леглото и той посяга да ме погали по косата.

— Всеки ден, докато стоях завързан там, затварях очи и се опитвах да си представя лицето ти. Но в действителност си много по-красива, отколкото в картините, рисувани от въображението ми.

Отпускам страна върху топлата му длан.

— Сигурно е било ужасно.

Роберто сгърчва лице в гримаса.

— Карина… не ме измъчваше само с думи. Целуваше ме. Казваше, че сега, след като вече те няма, можем да сме заедно. Опитах се да се отдръпна, но…

— Не се самообвинявай — прекъсвам го, като се чувствам едновременно виновна и отвратена. Как съм могла изобщо да се съмнявам в него? Замислям се дали да не му кажа за Халим — не че между нас наистина се е случило нещо, — но това само би му причинило болка, която е прекалено слаб да понесе. Може би един ден ще му разкажа за всичко, което се случи, докато бяхме разделени.

— Вече всичко свърши — успокоявам го. — Баща ти ще бъде възстановен на поста си, а Венеция ще си върне честта. Карина не може да ни засегне.

Ръцете на Роберто се отпускат надолу, очите му се извръщат към отворения прозорец.

— Надявам се.