Саша Гулд
Ледено сърце (40)

40

С бърза и сигурна стъпка слизам от галерата, без да обръщам внимание на екипажа.

Мислите препускат бясно из главата ми. Един уличен артист, облечен в костюм на арлекин, изскача пред мен с надеждата да припечели няколко монети. Поклащам отрицателно глава и го подминавам като вихър, без да забелязвам ругатните, които изпраща подире ми.

Озовавам се на малка пиаца и сядам на ръба на един фонтан, за да помисля. Представям си, че Алегреза е до мен и ме подпитва с надеждата да стигне до истината и нейното значение.

Може би се е объркал?

Но не. Аз си спомням как изглеждаше собствената ми бедна сестра в ковчега. Независимо от смазващата болка от смъртта, нямаше как да сбъркам лицето й. Не е възможно Халим да е допуснал подобна грешка. А беше толкова сигурен. И защо изобщо беше поискал да види тялото, освен ако вече не е имал представа какво ще открие? Как така никой не си е задал този въпрос досега? Изводите са прекалено ужасяващи, за да бъдат осъзнати. Това би означавало, че всичко, което е казвал досега, е част от изкусна лъжа. Той не обявява война на Венеция в името на Айсим — прави го, за да постигне собствените си цели. Опитва се да посее неразбирателство сред врага, обвинявайки невинен човек. Като се сетя само колко внимателно се беше опитал дожът да го успокои, как цяла Венеция беше опетнена от твърденията му, че сме безсърдечна нация, как Роберто беше избягал и политиците бяха просперирали. Как аз… как си бях позволила да… Как си играе с Масимо и бунтовниците…

— Лаура…

Обръщам се назад и виждам Паулина. Променила се е много от срещата ни в църквата. Освежила се е, подредила е косата си и изглежда, дори е успяла да хапне нещо, ако може да се съди по цвета на страните й. Доволна съм — но и объркана, че я виждам тук. Когато седяхме в параклиса, приятелката ми изглеждаше ужасена от всичко, което предстоеше, и нямаше търпение да се скрие, дори да напусне Сегретата.

— Радвам се да видя, че изглеждаш толкова добре — казвам й.

— От кораба на Халим ли те видях да идваш?

Кимвам.

— Надявах се да го накарам да промени плановете си.

Виновно стягам панделките на роклята, за да прикрия голотата си. Но Паулина, изглежда, не забелязва. Поклаща горчиво глава.

— Понякога си мисля, че Венеция заслужава да страда заради цялата тази своя гордост.

Думите й ме изненадват. Отчасти защото във времена като днешните могат да бъдат сметнати за изменнически, отчасти защото…

— Трябва да вървя — казва тя. — Мама очаква да я посетя. Грижи се за себе си, Лаура.

Докато я гледам как се отдалечава от площада, думите й отекват в мен. Разбирам защо ме бяха смразили.

Чувала съм ги и преди.

Този факт, както и добрият външен вид на приятелката ми, карат пулса ми да се ускори. И защо върви в погрешната посока? Домът на майка й е в северозападната част на града, а тя е поела на изток.

За миг вземам решение да я последвам.

Да, тези думи — за Венеция и нейната гордост. Карина беше казала нещо подобно преди месеци, точно преди опита й да ме убие на лодката.

Предател в Сегретата.

Паулина ускорява ход, когато завива по уличките и алеите, а аз вървя след нея, като се спирам на ъглите, за да се отдалеча малко от нея. Това определено не е пътят към къщата на майка й. Докато се отдалечаваме от пристанището, камъните по улиците стават по-хлабави, боята от капаците на прозорците се лющи. Плъховете се гонят из откритите канали. Навлизаме в по-бедната част на града — място, където една млада благородничка не би трябвало да стъпва сама. Не мога да си представя каква работа може да има тук приятелката ми. Поведението й никак не съответства на уплашената жена, с която бях говорила преди няколко дни и която изглеждаше доведена до степен на емоционален крах след доставянето на уличаващото писмо до Масимо.

Уличаващото писмо…

Залива ме вълна на страх. Отново виждам Алегреза в килията й. Странният й тон, когато й казвам кой е предал писмото.

Паулина? Странен избор за подобна мисия.

И тя ли я е подозирала? Винаги ли? Не позволи на Паулина да отиде в Мурано — защо?

Паулина спира, за да измъкне излинял шал от бродираната чанта на китката си. Увива го плътно около раменете си и се превръща в проста селянка. Поглежда назад през рамо и аз точно навреме се скривам зад една рушаща се стена. Изчаквам, притиснала тяло към тухлите, докато се уверя, че е безопасно да надникна зад ъгъла. Приятелката ми отново върви. Нямам време да си купя обикновен шал. Двете потъваме още по-дълбоко в бедняшкия квартал.

Паулина пристига до висока сграда. Няколко от стъклата са счупени. Портите са ръждясали и висят от пантите. От водните лилии, които декорират решетките пред някои от прозорците, липсват отделни фрагменти. Красива сграда, оставена да западне.

Паулина се шмугва през отворената врата, прескачайки захвърлен вързоп дрипи. Изчаквам за момент и също влизам. Веднага щом пристъпвам през прага, ме удря миризмата на влага и гнилоч. Чувам скърцането на дъсчения под над главата си и надничайки през цепнатините, зървам някаква сянка да минава отгоре. Паулина сигурно вече се е качила на етажа над мен. Изкачвам стълбите след нея, опитвайки всяко стъпало, преди да отпусна пълната си тежест върху него. Въпреки това е невъзможно да се движа, без да издавам никакъв шум, и съм доволна, че Паулина е уплашила ято гълъби, които с крясъци се издигат във въздуха.

Вървя по осеян с висящи парцали коридор. Може би някога тук е имало бояджийска работилница? Голямо парче плат, заковано в двата края с по един гвоздей, виси като завеса над един праг. Отзад долавям гласове и с мъка различавам две сенки, които се движат из стаята. Промъквам се по-близо, докато накрая успявам да чуя какво си казват. Притискам тялото си към стената. Една мишка пробягва през пантофките ми, но успявам да запазя самообладание.

— Направих всичко, което поиска от мен. — Паулина звучи уплашено.

— Престани да мрънкаш! — отвръща другия глас. Карина. — Ти избра да тръгнеш заедно с мен по този път. Алегреза е мъртва благодарение на теб! — Тя се смее зловещо.

Чувам тихите ридания на Паулина. Целият гняв, който съм изпитвала към нея, бързо изчезва. Загазила е здраво, готова да потъне.

— Сега просто искам да си вървя — казва приятелката ми. — Моля те, пусни ме!

Зад завесата се разнася внезапният шум от стъпките им и аз се скривам зад една от дрипите, провесени от въже близо до тавана. За щастие платът е толкова нагърчен от годините, че мога да се скрия сред гънките му. Стъпка-две вляво — и ще се допрат в полата ми. Тъкмо се каня да си отдъхна облекчено, когато Паулина спира.

— Ами той? — пита тя.

— Все още не съм решила. Може да го оставя на плъховете.

Той? Изчаквам скърцането на стъпалата да замре, после излизам от скривалището си и изтръсквам паяжините от полите си. Той? О, Господи, колко силно бие сърцето ми! Промъквам се тихичко към стаята, която двете са напуснали, и отмятам завесата.

Вътре е тясно и тъмно. Покрай камината са наредени угаснали свещи, потънали в разтопен восък. В центъра е поставен един-единствен стол, а за него е завързан Роберто.

Напъва въжетата и когато ме виждат, очите му сякаш ще изхвръкнат от орбитите си. Иззад мръсния парцал, с който е запушена устата му, се носят приглушени звуци. Гол е до кръста, кожата му е хлъзгава от пот. Хвърлям се към него, вкопчвайки се във въжетата, и всичките ми съмнения изчезват.