Саша Гулд
Ледено сърце (31)

31

Сънят ме завладя въпреки огромното ми отчаяние, а сега вече е настъпило мрачно утро.

Насилвам се да стана и да премина през всички етапи от подготовката си за деня. Бианка пълни ваната ми; благодарна съм на облаците пара, които ме скриват от света.

Навън всичко е възродено от утринната роса. Емилия ме чака до портите; обещала ми е, че днес ще дойде с мен, за да ме подкрепи. Двете мълчаливо се поздравяваме и отиваме до канала, където викаме един гондолиер.

— Закарай ни до „Сан Марко“ — заръчва тихо Емилия.

Не мога да говоря. Ще видя как любимият ми умира. Как умира!

Гондолиерът сигурно е забелязал изражението върху лицето ми, защото не се опитва да ме въвлече в разговор. Вместо това тихичко си подсвирква меланхолична мелодия, която добре пасва на настроението ми. Мъглата се вдига от каналите и на сутрешната светлина къщите на Венеция изглеждат по-красиви от всякога. За разлика от друг път, улиците са чисти и по тях няма хора. Всички ще се съберат на площада.

Пръстите на Емилия се отпускат до моите върху кадифената възглавница. Изведнъж изпитвам необходимост да обясня вчерашната случка, която снаха ми беше прекъснала. Ако не мога да изчистя съвестта си пред Роберто, трябва да го сторя пред друг, преди любимият ми да си е отишъл.

Изкашлям се.

— Онова, което видя вчера… — започвам.

— Не е необходимо да ми казваш каквото и да било — прекъсва ме Емилия. — Разбирам, че не биваше да питам. Не е моя работа.

— Не е ничия работа, защото нищо не се случи — отвръщам. Чувам колко изтъняло и напрегнато звучи гласът ми и правя усилие да се успокоя. Мисли за Роберто. Винаги за Роберто. Но това е последното нещо, което би трябвало да си казвам в момента, защото гърлото ми се свива и не знам как ще изрека следващите думи. — Никога не бих предала… — Не мога да довърша.

Емилия придърпва ръката ми в скута си.

— Не се тревожи. Не е нужно да ми обясняваш. Разбирам.

Раменете ми се тресат от потиснати ридания. Подсвиркването на гондолиера престава. Моля те, Господи, нека всичко да свърши днес!

Стигаме до канала, който тече успоредно на площада. Препълнен е с лодки. Когато слизаме, подкрепени от ръката на лодкаря, забелязваме, че към небето се издига стълб дим.

— Какво е това? — питам.

Гондолиерът поклаща глава и неодобрително цъка с език.

— Не сте ли чули? Умишлен палеж! Снощи някой е подпалил двореца. Казват, че било дело на бунтовници. Едно е сигурно, дожът губи позициите си. Видяхте ли вчера изпълнението му на сцената? Риташе и се мяташе като някой инвалид. — Гондолиерът кима към гъстите черни облаци, носещи се над града. — Вече никой няма доверие в него. — После се връща в гондолата си и я оттласква от брега; носът на лодката му вече пори водата.

Двете с Емилия се споглеждаме.

— Какво става с този град? — мърмори тя. — Лизандър винаги е говорил такива хубави неща за дома си. А сега… — Няма нужда да казва нищо повече; сигурна съм, че и двете си мислим за едно и също нещо.

Тръгваме към площада. Когато наближаваме, виждаме как младежите се катерят по статуи или стоят в редици по високите каменни стени, протягайки врат да видят по-добре сцената. Между зрителите се движат търговци, предлагащи лакомства от таблите си.

— Представете си! — възкликва една жена, която върви до мен. — Да го екзекутират пред цяла Венеция. — Поднася ленена кърпичка към устата си. Емилия ме поглежда и поклаща глава — безмълвно предупреждение да не обръщам внимание.

Когато приближаваме до ешафода, блъскани от другите, забелязвам, че дървените дъски са постлани със слама, която да попива кръвта. Празният ми стомах се преобръща. Там, горе, ще приключи животът на Роберто. Сърцето, което обичах, ще престане да бие. Облягам се на една колона. Имам чувството, че ще припадна. Боря се да се овладея.

Чувала съм разкази за предишни екзекуции в нашия град. За мъжа, затворен в желязна клетка и оцеляващ единствено на хляб и вино, докато не бил свален долу, за да бъде обесен. За някакъв престъпник, чието тяло било съблечено, вързано зад една каруца и влачено по улиците. За един човек, насечен на четири части, чиято глава била забита на пика, за да я видят всички.

Палачът гигант вече е сложил грубите си качулка и наметало. Седи на едно столче, стиска точило между краката си и остри брадвата си. Представление, целящо да подготви и поддържа настроението на тълпата. Брадвата проблясва. Днес Карина ще бъде разочарована. Не се виждат никакви тъпи остриета.

Емилия ме повежда през събиращата се тълпа към предната част на ешафода. Днес не ме е грижа, че мястото на една благородничка не е сред просташката тълпа. Сега, когато не използвам прикритието на слугинските дрехи, хората разпознават в мен годеницата на Роберто и отстъпват встрани, свеждайки очи надолу в знак на уважение. Предстои да бъде въздадена справедливост; вече няма нужда да ме мразят. В предната част на ешафода се нареждат войници с наметала и кожени щитове. Екзекуциите могат да бъдат доста оживени и задачата на тези мъже е да възпират прииждащите тълпи да не се качат върху ешафода и да нападнат затворника. Задачата им също така е да спрат осъдения, ако реши да избяга от съдбата си. Такива горчиви мисли кръжат в главата ми. Не помня откога не съм яла — вие ми се свят. Но трябва да съм силна. Няма да го подведа.

Застаналият от едната страна на платформата млад барабанчик започва да удря с палки по барабана. Палачът заема мястото си до дръвника, напред излиза официалното лице, водещо екзекуциите.

— Доведете затворника! — вика той. Чувам как Емилия притаява дъх.

Ритъмът на барабана се забавя. Затварям очи за миг, но после отново ги отварям и виждам, че момчето гледа несигурно към водещия. Последният кратко му кимва и думкането продължава, докато по-възрастният мъж слиза бързо от ешафода. Тълпата започва да шуми.

— Какво става? — шепнешком ме пита Емилия. Поклащам глава; нямам представа.

След няколко агонизиращо бавни секунди, водещият се връща обратно на сцената със зачервено лице. Отива да каже нещо на началника на войниците. За пръв път забелязвам, че на нисък стол встрани от ешафода седи дожът, загърнат в черни роби. Херцогиня Бесина отсъства, вероятно не е в състояние да понесе агонията да наблюдава как синът й умира. От двете страни на дожа стоят стражи. С тези кръжащи над главата му лешояди има нужда от защитата им повече от всякога. Изглежда блед и стар. Сега хората се бутат напред. Редицата униформени вдигат щитовете си, отблъскват тълпата и поглеждат към командира си за инструкции. Дори палачът нетърпеливо прехвърля брадвата от едната си ръка в другата.

Нещо става. Започвам да си пробивам път сред тълпата, за да приближа още повече към ешафода. Емилия ме стиска за ръката.

— Хей, ти, отстъпи назад! — заповядва ми един войник и ме изтласква. Очите на дожа срещат моите и се разширяват, когато ме разпознават. Той става, подпирайки се тежко на страничната облегалка на стола си.

— Доведете я при мен! — заповядва. Сега мърморенето и шепотът около мен прерастват в ясно различими гласове.

— Това е момичето на убиеца — казва една жена.

— Спазвайте някакво приличие! — чувам гласа на Емилия.

Страните ми пламтят от унижение. Един войник ми помага да се кача на платформата, като ме хваща за ръката и ме дръпва нагоре. Китките ми са все още подпухнали от въжетата на Карина, но аз опирам стъпала в ръба на платформата и се оттласквам нагоре.

— Благодаря — казвам. Поглеждам към Емилия, която ме наблюдава с широко отворени очи. Приглаждам полите си и тръгвам към дожа. Въпреки разкошното наметало и островърхата шапка, той изглежда по-крехък от когато и да било, и аз разбирам, че припадъците са изцедили силите му.

— Ела — казва ми той в мига, в който се приближавам до него. — Трябва да отидем в затвора. Чух… Ела, да вървим. — Стиска ме за ръката и ме повлича след себе си. Когато напускаме платформата, тълпата започва да дюдюка и да крещи подигравателно. Лишени са от сутрешното им забавление — засега. Надявам се, че Емилия ще е в безопасност.

— Какво става? — питам, докато вървим забързано по коридорите на двореца. Най-накрая изкачваме дървените стъпала към скрития вход на Пиомби. Пръстените на дожа се врязват в кожата ми. Издърпвам ръка и той се обръща да ме погледне. Лицето му е изкривено от мъка.

— Не знам какво ще заварим — признава. — Но звучи зле.

Нападат ме ужасни мисли. Да не би Роберто да е сложил край на живота си, защото е решил, че самоубийството е по-достоен край от екзекутирането му като престъпник? Следвам дожа по тесния коридор към килията, където за последен път бях видяла годеника си, свлечен на пода като куп дрипи. До отворената врата стърчат група мъже с мрачни лица. Ризите им са мокри от пот. Тук жегата е все така ужасна, дори по това време на деня.

Заставаме пред килията и виждаме как четирима войници вдигат едно покрито тяло от изцапания под. Дожът изплаква мъчително и посяга да се облегне на мен. Обвивам ръка около крехките му рамене, макар в собственото ми тяло да не е останала никаква сила. Сърцето ми примира в гърдите ми.

— Не може да бъде — прошепвам.

Дожът със залитане пристъпва напред и дръпва чаршафа от тялото. Сиво лице. Невиждащи очи. Кървави следи. Гъсти вежди и кожа, покрита с брадавици.

Пазачът, който ме беше довел да видя Роберто.

— Къде е синът ми? — пита дожът. Поглеждам към празната килия, после към бащата на Роберто.

— Избягал е! — възкликвам. По лицето на дожа преминава искрица радост; после той бързо я скрива от мъжете, които ни наблюдават. Ръцете му треперят, докато посягат отново да покрият лицето на мъртвия.

— Кажете на палача, че може да си върви у дома — казва дожът. — Днес няма да има повече смърт.

— Какво се е случило? — обръщам се към войниците. Те се споглеждат колебливо, лицата им са зачервени.

— Кажете ни! — заповядва дожът. Зървам сянката на предишния владетел — могъщ, самоуверен, безпощаден.

— Не съм сигурен. Не бях тук, когато… — започва един от пазачите.

— Доведете ни тогава някой, който е бил! — Лицето на дожа пламти от гняв. Пазачът поглежда назад и прави знак на един човек в сенките. Напред излиза друг пазач. Челото му е сериозно насинено. Мъжът стои, забил поглед в краката си.

— Кажи на дожа какво е станало — нарежда първият пазач. Изглежда облекчен, че сега вниманието се е прехвърлило върху някого другиго.

— Затворникът избяга — промърморва мъжът.

— Как? — питам. Макар да ми се струва, че вече знам. Вотът на Сегретата, независимо от най-големите ми страхове, трябва да е бил в полза на Роберто. Но биха ли убили човек моите съмишленички?

Мъжът свива рамене. По стълбите зад него се спускат още пазачи, крещят си името на Роберто един на друг, отварят шумно врати и ритат кофи по пътя си. Пазачът, когото разпитваме, нервно облизва устни.

Лицето на дожа става още по-мрачно.

— Ако не ни кажеш всичко, което знаеш, самият ти ще се озовеш в килията.

Жегата пари по кожата ми. Изнасят трупа по тесните стълби. Носачите пъшкат от усилието. Един от тях се спъва и тялото се изплъзва от ръцете им, стъпалата на починалия се удрят в една стена. Мъжете бързо го вдигат обратно и продължават да се спускат надолу по стълбите. Когато се отдалечават на достатъчно разстояние, пазачът отново започва да говори:

— Бях на пост, когато посред нощ в затвора нахлу въоръжена банда. Нямам представа как са влезли. Този дворец е пълен с толкова много тайни коридори… Убиха пазача и обезоръжиха останалите. — Сега думите му се сипят забързано, сякаш няма търпение да се отърве от тях. — После освободиха Роберто, а нас ни заключиха. Бяхме пуснати едва тази сутрин, когато застъпи новата смяна. Нямахме време да кажем на никого! — Гласът му е умолителен.

Дожът поклаща глава.

— Махнете се от погледа ми!

Краката на двамата мъже затрополяват по дървените стълби и най-накрая се възцарява тишина. Бащата на Роберто ме поглежда.

— Това е лошо — казва той. — Законът трябва да се изпълнява. Особено при сегашното положение. Балансът на силите във Венеция е… опасно нестабилен. — Но той не може да прикрие блясъка в очите си. Никой от двама ни не го изрича на глас, но знам, че си мислим за едно и също нещо.

Роберто е свободен. Ще живее още един ден.