Саша Гулд
Ледено сърце (30)

30

Свалям обикновените дрехи и ги връщам обратно в раклата на Бианка. Прокарвам длан по грубия плат и за стотен път от посещението си в манастира насам си мисля за обикновеното момиче, което някога живееше там в уединение. По-добри ли бяха нещата тогава? Вярно, че дните ми бяха дълги и празни, но бавното догаряне на онова съществуване едва ли би могло да се сравнява с болката от настоящото. Не знаех нищо за любовта и радостите, които носи тя, но не познавах и разочарованията, свързани с нея.

Затварям раклата и отпускам чело върху капака. Замислям се дали да не кажа една молитва за Роберто, но тялото ми тежи от умора. Това ще бъдат само празни думи, изпратени към един бог, когото вече не познавам.

В двора се разнасят гласове. Още посетители? Спускам се към един прозорец и се надвесвам навън, забравила напълно, че съм само по ленено бельо. Вдигам ръка, за да засенча очите си от слънцето, и зървам карета и група от шестима войници в турски униформи, застанали до главната порта. Миг по-късно в стаята нахлува Фаустина.

— Онзи звяр е тук! — вика старата ми дойка. — Скрий бижутата!

След нея, също толкова нервна, влиза Бианка.

— Имаш посетител — уведомява ме тя. — Казах му, че баща ти и брат ти са в града, но той настоя. Чака те в библиотеката.

Защо е дошъл? Какво може да иска сега, след като последния път така безцеремонно ме изхвърли от покоите си?

— Не отивай! — казва Фаустина. — Човек не може да му вярва.

— Ще сляза след момент — казвам на Бианка. Грабвам първата рокля, която се изпречва пред погледа ми — лимоненожълтата. Ръцете ми се извиват назад, опитват се да стегнат връзките на корсета ми, пръстите ми се суетят около дребните, облечени в сатен копчета.

— Какви ги вършиш? — възкликва Фаустина. — Хората ще приказват!

— В такъв случай може би ще трябва да се поупражняваш малко в мълчание — отвръщам й.

Бързо разпервам поли и сресвам косата си назад от лицето, разпускайки къдриците си. Няколко пъти си поемам дълбоко дъх, за да се овладея, после слизам по стълбите. Двойната врата на библиотеката е леко открехната и през нея виждам как Халим оглежда книгите по полиците.

Когато влизам вътре, принцът спира очи върху мен. Захлопвам вратата пред физиономията на Фаустина.

— Какво правиш тук? — питам го. Нямам сили за любезни разговори.

— Съжалявам за дълбоките ти страдания — изрича той.

Няма да се срина точно сега. Не и пред него.

Халим посяга и ме хваща за ръката, поднася я към лицето си. Жестът му така ме изненадва, че не го спирам. Устните му докосват върховете на пръстите ми. Кожата ми настръхва.

— Никога не съм искал да ти причинявам каквито и да било неприятности.

Издърпвам ръката си от неговата, докато сълзите се събират в очите ми. Преди да успея да ги изтрия, Халим ми подава кърпичка. Поколебавам се, преди да я приема — този човек е подпечатал смъртната присъда на Роберто.

— Знам какво си мислиш — казва принцът. Лицето му е сгърчено от болка. — Но постъпих по единствения възможен начин.

— Роберто не би могъл да убие невинна жена. Просто не би могъл. Венеция е брутален град, но той е с най-добрата душа, която познавам.

Мога да говоря още. Бих могла да му разкажа за неспирните си сълзи всеки ден от престоя на годеника ми в Константинопол, за копнежа в очите му, когато се върна. Когато ги целунах, онези устни не ме лъжеха. Бях готова да се закълна в живота си.

Погледът на Халим е изпълнен с искрена жал. Той е защитил своята истина. Но кое всъщност е истината — неговата версия за нея или моята? Възможно ли е и двамата да сме прави? Бях свидетелка на силната му скръб заради смъртта на сестра му. И двамата се борим за онова, в което вярваме.

Не мога да откъсна поглед от неговия и сега забелязвам още нещо, което едва се осмелявам да призная. Усещам топлината, излъчваща се от тялото му, и разбирам, че откакто е избърсал сълзите ми, не сме се отделяли един от друг. Дръпвам се внезапно и непохватно и отивам да седна. Посочвам друг стол, на достатъчно голямо разстояние от мен.

— Моля, седни.

Халим поклаща глава и се оглежда отчаяно наоколо.

— Това място — този град — заслужаваш нещо по-добро.

— Тук е домът ми.

— В такъв случай се надявам отново да намериш щастието — по някакъв начин.

— Щастие?

Трябва да вижда жалното ми шокирано изражение.

— Прекалено си добра, за да останеш хваната в капана на скръбта.

Халим забързано се отправя към вратата. Тръгвам след него. Не искам да се разделяме по този начин. Различията помежду ни са големи, но двамата споделяме нещо по-голямо, което все още не искам да изгубя. На прага принцът се обръща и аз се блъсвам в него.

— О! — прошепвам.

Ръката му се плъзва зад кръста ми.

— Не бива… — започвам.

— Какво не бива? — пита Халим. Дъхът му ухае на канела.

Лицата ни са много близо, телата — също. Единственото, което виждам, са очите му.

— Не бива да скърбиш твърде много за сестра си.

Внезапно раздвижване — и вратата се отваря широко. На прага застава Емилия и се втренчва в нас с отворена уста.

— Съжалявам, аз…

Халим се отдръпва, но бавно — сякаш няма за какво да се извиняваме. Що се отнася до мен, усещам как страните ми пламват.

— Трябва да си вървя — казва принцът. Не поглежда към Емилия, търси с очи слугите си в коридора. После подминава снаха ми, без да се обръща назад. Връщам се в стаята и изругавам наум, когато усещам, че Емилия ме е последвала.

— Какво стана? — пита ме тя.

Поклащам глава.

— Имам нужда от почивка — произнасям тихо.

От мъката е, мисля си, докато се отпускам върху един диван. Това е всичко. Имам нужда от почивка.