Саша Гулд
Ледено сърце (3)

3

Една наета карета ни отвежда обратно към дома по моста „Риалто“. Докато минаваме през портите, си спомням за завръщането си тук след освобождаването ми от манастира. Тогава всичко изглеждаше старо и захабено. Баща ми беше без пукната пара, а сестра ми лежеше в ковчег. Сега татко е член на Великия съвет на Венеция, осъществил най-голямата си амбиция, а Беатриче си е отишла завинаги.

Слизам от каретата, Фаустина въздиша зад мен, спускайки умореното си старо тяло на земята. Пред очите ни се издига домът на Дела Скала. Хладината на коридора ни подмамва. Пресичам мраморния под, някога изпочупен и олющен, сега поправен. Стените светят от пресен слой вар, златистата рамка на огледалото в коридора е боядисана наново.

— Прибрах се! — викам и един глас ми отвръща. Прекалено младежки, за да е на баща ми, но също толкова познат дори след всичките тези години.

— В библиотеката сме!

Втурвам се към стаята в дъното на коридора, вратата й е наполовина скрита под стълбите. Бутвам я и виждам лице, което е почти пълно отражение на моето, но не съвсем. Същата брадичка, само че по-силна. Очи със същия цвят като моите, но косата е къса, гъста и пригладена назад.

— Лизандър! — крещя аз и се хвърлям в ръцете на брат си. Той не е облечен в дрехи на венециански благородник. Предпочита по-тъмни цветове — това е резултат от дългите години живот в Болоня, където учеше за лекар. От писмата на Беатриче бях научила, че жилището му е в близост до Ботаническите градини, където хората на Болоня отглеждат лечебни билки. Сега го виждам за пръв път от затварянето ми в манастира насам.

— Дай да те огледам — казвам му, като отстъпвам назад. Държа го на ръка разстояние и го завъртам. Лизандър се подчинява през смях. — Напълнял си — отбелязвам. Смушквам го в корема.

— Хей, хей! Не трябва ли да ми кажеш колко много ме обичаш и колко много съм ти липсвал? На кого му пука за опънатата ми жилетка!

Разбира се, скъпият ми брат е слаб, както винаги. Той погалва бузата ми с опакото на дланта си.

— Станала си красива жена — казва. — Беатриче щеше да се гордее с теб.

Усещам как очите ми почват да парят; сълзите напират, готови да рукнат. Прокарвам бързо длан през лицето си. Лизандър се вглежда в мен, после се усмихва.

— Емоционална, както обикновено. Ела тук.

Колко е далеч от истината. Само да знаеше. Той ме притегля към себе си и едва тогава, хвърляйки поглед през рамото му, забелязвам, че не сме сами.

— Кой е това? — питам и се освобождавам от прегръдката на брат си. Зад гърба му стои жена. Дългите й кестеняви кичури коса се сипят на вълни над едното й рамо, млечнобялата й кожа е посипана с лунички. Когато ми се усмихва, зъбите й блясват, бели като сняг сред яркочервените устни. Тя вдига ръка да ме поздрави и на пръста й проблясва златна халка.

— Жена ми, Емилия — представя ми я Лизандър, обръща се и протяга ръка. Все така усмихната, жената приближава и вплита пръсти в неговите. Около шията й бълбука бежова органза.

— Не знаех! — възкликвам и протягам ръка. Усмихвам се на новата си снаха и след моментно колебание тя поема ръката ми.

— Любовта идва бързо — отвръща тя през смях, подобен на ромолящо поточе.

На прага застава една фигура.

— По-бързо от здравия разум, както изглежда. — Баща ми влиза в библиотеката, подминава препълнените със скъпи книги полици, които само допреди година стояха празни. Дали изобщо е чел някоя от тях? Върху лицето му пада слънчев лъч, хвърля остри сенки върху гънките около очите и извивката на устните му. Изглежда като издялан от камък. — По мое време всички невести носеха зестра — многозначително натъртва той и очите му се втренчват така напрегнато в жената на Лизандър, че страните й пламват.

— Татко — вдървено се намесва Лизандър. — Емилия и аз не се вълнуваме от подобни неща. Двамата се обичаме.

Баща ми изсъсква пренебрежително.

— Сантименти на един млад мъж. Надявам се с възрастта да поумнееш, що се отнася до практичната страна на брака.

Извивам очи към тавана и Лизандър свива рамене.

— Сега вече няма значение. Това не е договор, който имам намерение да променям. — Той нежно потупва дланта на Емилия, която продължава да стои отпусната върху ръката му. Забелязвам, че пръстите й треперят.

По-възрастният глава на семейството ни не спира да кръстосва из стаята. Дъските на пода скърцат под тежестта му.

— Знаеш ли какво ми беше? Знаеш ли? — Той се извръща, за да впие поглед в Лизандър.

— О, татко, не се оплаквайте толкова — намесвам се. — Семейството ни е добре. Намираме се в много по-благоприятна ситуация, отколкото по това време миналата година.

— Нямаш никаква представа — отвръща той, премествайки погледа си върху мен. — Никаква! За напрежението, на което съм подложен, флорентински посланици, на които трябва да се подмазвам, деликатни преговори за маршрутите на османците. Хората говорят за пирати! Една погрешна дума, един лошо преценен разговор — и статусът ми ще бъде изложен на риск. Дожът настоява за дипломатичност, докато на всички от Съвета им е ясно, че е нужно да се предприемат строги мерки. Онзи човек е глупак!

— Това е измяна, татко — напомням му, намигвайки на Лизандър.

Баща ми пребледнява, после забелязва леката ми усмивка. Лицето му просветва.

— Искам да кажа… че се намираме в деликатна ситуация. Нямам нужда към грижите ми да се добавя и тази за един обеднял син!

Въздухът пулсира от напрежение. После ноздрите на Лизандър се издуват и аз осъзнавам, че брат ми едва потиска прозявката си.

— Колко уморително трябва да е за теб — казва Лизандър и лениво махва с ръка, сякаш да пропъди въображаема оса.

Очите на баща ни се разширяват от гняв.

— Ще ти дойде акълът в главата — изсъсква през стиснатите си устни той. Вече излиза от стаята, краищата на сакото му се развяват. — Един лекар не изкарва почти нищо, а един син, който няма пукната пара, би трябвало да уважава баща си. Но той очевидно не уважава и самия себе си, след като се е оженил за… тази!

Вратата се затръшва зад гърба му. Искам да се извиня на Емилия, но Лизандър вече е до нея, целува я по челото.

— Не му обръщай внимание — чувам го да й шепне.

Емилия улавя погледа ми и ми се усмихва изкуствено. Приближавам и я хващам за ръката, повеждам я към прозорците на библиотеката, за да се наслади на венецианската панорама, осветена от почти пълната луна, висяща в лятното небе.

— Ще ти покажа дома ни — казвам й, — където отраснахме Лизандър, Беатриче и аз.

— Благодаря — кимва снаха ми. Стиска ръката ми, а Лизандър идва и застава зад нас.

— Станал е още по-зле — роптае той.

— Не се притеснявай за татко — успокоявам го. — Нищо не го прави по-щастлив от известна доза нещастие, а откакто постигна мечтата си да влезе във Великия съвет, му е трудно да намери от какво да се оплаче.

Но Лизандър отказва да се засмее.

— Ако може да се съди по пристанището, Великият съвет има доста работа. Мерките за сигурност са по-затегнати от всякога. Трябваше да опразним сандъците си, за да бъдат претърсени.

Емилия нервно се засмива.

— Стражите почти изпуснаха роклята ми за бала на посланиците във водата!

— О, радвам се, че ще сте тук — възкликвам. — Това ще е една много важна вечер за Венеция.

Фаустина пристъпва в стаята, понесла чиния с маслини и хляб.

— Можете да благодарите на дожа за претърсванията — подхвърля тя, оставяйки таблата на една малка масичка. Поглежда назад през едното си рамо, после — през другото, сякаш да се увери, че няма външни лица, после доближава лице до нашите. — Шпиони! Притеснява се от шпиони.

Лицето на Емилия пребледнява и тя хвърля на брат ми поглед, който сякаш пита: „На какво място си ме докарал?“.

 

 

По-късно вечеряме с баща ни. Успехът не е успял да намали желанието му да пие. Наблюдаваме в неудобно мълчание как си сипва чаша след чаша. Един слуга поднася лешниковия пудинг, но аз се опасявам, че ще закъснея за срещата си.

— Ще се оттегля — обявявам. Избутвам стола си назад и краката му грубо изскърцват по пода.

— Вече? — пита баща ми, заваляйки думите. Но клепачите му се затварят и съм сигурна, че до един час моят родител ще е потънал в дълбок сън и изобщо няма да го е грижа за нищо.

— Имам нужда да си легна — лъжа. — Денят беше дълъг.

Емилия съчувствено ме поглежда, Лизандър целува ръката ми. Татко посяга към виното. Излизам от стаята.

Докато градът заспива, трябва да се погрижа за своята работа.