Саша Гулд
Ледено сърце (29)

29

Качулката е смъкната от главата ми и аз се оглеждам наоколо. Непозната стая; би могла да се намира, в който и да е апартамент във Венеция. В един ъгъл са струпани празни стомни, камината е заредена с дърва, които чакат да бъдат запалени. Столът, на който седя, е разположен в центъра на стаята. Няма други мебели, освен нисък дървен бюфет.

Карина стои зад гърба ми, злостното й присъствие изпълва стаята. Извъртам се назад в опит да я зърна, но въжетата се впиват в мен. Тя рита задните крака на стола и аз политам към пода, но Карина хваща стола и го изправя. За свой срам викам от страх.

Старият ми противник се смее.

— Каква ревлива глупачка си — подхвърля. Ъгълът на пелерината й се развява от едната ми страна, после виждам подгъва на полата й и накрая Карина застава пред мен. Качулката на пелерината скрива лицето й, но сред дълбоките й гънки приглушено проблясва сребро.

— Покажи се — казвам й по-смело, отколкото се чувствам.

— С удоволствие. — Тя отмята качулката назад. Пред очите ми стои човек, когото смятах за мъртъв. Карина, най-старата приятелка на сестра ми и жената, която ме предаде. Лицето й е скрито зад сребриста маска, около която се сипят червените кичури на косата й. Маската изглежда филигранна — достатъчно лека, за да бъде носена. Виещите се тънки жички сребро с нанизани по тях ситни скъпоценни камъчета проблясват. Колко ли дълго ме е следяла из града, наблюдавайки ме иззад своята маска?

— Беше в църквата, нали? — питам я.

Тя кимва.

— Такава прекрасна опечалена беше — подхвърля подигравателно. — Направо си струваше Николо да умре, за да те видя толкова бледа и съсипана.

Устните ми се извиват от отвращение.

— Какво би казал баща ти? — продължава да ме дразни Карина. — Ако те види така? — Веднъж, когато ме бе видяла да говоря с един нищо и никакъв художник, ми беше задала същия въпрос. Това беше, преди да разбера, че е син на дожа, и преди да открия колко дълбоко във вените на Карина беше проникнало злото. Сега знам по-добре. Тя протяга облечената си в ръкавица ръка към мен и аз се дръпвам. Но Карина не ме удря. Вместо това нежно ме гали по бузата.

— Такава хубава кожа — прошепва.

— Мислех, че си мъртва — казвам.

Карина заобикаля стола ми, полата й се плъзга по краката ми.

— Понякога ми се ще наистина да бях. — Гласът й е безгрижен. — Това щеше да устрои много хора. Не си ли съгласна? — Не смея да отговоря, но това е без значение — тя едва си поема дъх и продължава: — След инцидента на лодката често молех Бог да направи така, че сърцето ми да спре. Болката… Не можеш да си представиш. Копнеех за смъртта! — Гласът й става по-мрачен. — Но никой не ме чуваше.

Карина удря с длан по гърба на стола и аз подскачам стреснато. Мъчителката ми избухва в смях. Навежда се напред и ми прошепва:

— Успокой се, мъничка птичке.

Потръпвам, когато усещам дъха й по шията си.

— Как оцеля?

Тя отново се изправя.

— Бог реши така.

Мисля си дали да не изкрещя, но като се има предвид, че всеки здрав и прав венецианец присъства на процеса, едва ли някой ще ме чуе. Свивам и отпускам ръце. Възлите не помръдват. Бях доведена тук от един мъж, а може би от двама. Вероятно чакат отвън.

— И с какво се занимаваш? — питам я.

Карина махва с ръка към един прозорец с гледка към залива.

— Гледам! Хората идват и си отиват. Няма да повярваш какви клюки се чуват под перваза на прозореца ми. Гледам отдалеч и се смея на гордостта на Венеция. На вашия дребнав копнеж за богатство и красота. На преследването на красиви годеници с надеждата, че ще ви донесат щастие. — Тя се втренчва в мен, наклонила глава на една страна. — Не ме съжалявай. В живота ми има нова цел — сега, след като лицето ми не става за нищо. Искаш ли да видиш?

Карина посяга нагоре и с едно-единствено движение червените къдрици шокиращо падат на пода. Светлината на свещите играе по лъскав, покрит с белези скалп. Кожата е опната и набраздена, подобно на плаж след отлив. Няколко кичура от предишната й коса растат на къси, чупливи туфи.

— Харесва ли ти? — пита ме подигравателно тя. Налагам си да не отмествам поглед встрани дори когато ръцете й посягат към маската, покриваща лицето й. Когато внимателно я отстраняват, гърлото ми пресъхва.

Сега вече не издържам и навеждам очи надолу.

— Не искаш ли да видиш онова, което си сътворила?

Поемам дълбоко дъх и вдигам поглед. Челото на Карина изглежда така, сякаш е наполовина стопено, кожата в ъгъла на едното й око виси. Устата й е извита в неестествена гримаса, а едната й буза е покрита с белези и спукани вени. Това лице, някога толкова красиво, сега е обезобразена версия на някогашната Карина.

— Това повече ли ти харесва? — пита ме.

Обзема ме жал. Нима би могло да бъде иначе? Карина е все още млада жена, затворена зад лице на труп. Едното й око сълзи и тя вдига ленена кърпичка, за да изтрие подпухналия си зачервен клепач. Но когато си спомням за някои неща от миналото, състраданието ми бързо изчезва. Тази жена ме нападна с кама на лодката. Ако беше станало това, което тя искаше, онази вечер щях да съм мъртва. Роберто също.

— Ти се опита да ни убиеш — казвам й. — Онова, което ти се е случило, е твое дело.

Очаквам да избухне, но вместо това тя нервно се засмива.

— Моят мил Роберто. Чувам, че утре той също ще плати за делата си.

Карина бърка в дълбокия джоб на полата си и изважда тънък остър кинжал. Ръцете ми неволно се напрягат. Тясното острие е идеално за проникване между ребра, дълбоко в плътта. Едно движение, едно завъртане и за секунди всяко сърце би престанало да бие. Дръжката е изработена от седеф, предпазителят и топката на края й са златни. Проблясват на слабата светлина, докато Карина доближава оръжието си все по-близо и по-близо към гърлото ми. Задържам дъха си и чакам онова, което ще последва, без да се осмеля да помръдна.

Тя приближава острието на косъм от врата ми, с бавно, доставящо й наслада движение.

— Утре екзекуторът ще отсече главата на Роберто и ще я забие на пика — осведомява ме. После изкривената усмивка изчезва от лицето й и гласът й става нисък и гневен. — Предполагам, че не си спомняш екзекуцията на члена на Великия съвет Лучано Брачна, нали? Тогава ти още беше в манастира. Е, аз пък я помня. Държах ръката на майка си, когато старият глупак положи глава на дръвника, а устните му замърмориха безполезна молитва. Някои твърдяха, че не платил на екзекутора, за да свърши бързо. Други — че палачът бил пиян. Както и да е, бяха необходими половин дузина удари, преди смъртта да настъпи, а дръжката на брадвата се счупи след третото замахване. Беше почти смешно, когато хукнаха да търсят резервна, а жертвата през цялото време лежеше там и се гърчеше.

Усещам как жлъчката се надига в гърлото ми. Гърдите ми се вдигат и спускат, докато се мъча да потисна гаденето. Карина плесва доволно с ръце и се завърта, подобно на щастливо дете, което се върти с разперени ръце.

— О, добре! Великата Лаура била човек! Да не ти разстроих стомаха, сърчице мое?

— Що за животно си? — изплювам. Всяко намерение да действам внимателно се е изпарило. — Какво искаш?

Карина оставя кинжала в скута ми, дразнещо близко, но не достатъчно, че да мога да го хвана, после се навежда да вдигне маската и перуката си. Поставя червените къдрици върху главата си, дърпа ги, докато се закрепят стабилно на мястото си. Изглежда комично — като някаква вулгарна кукла на конци. После завързва маската пред лицето си и изправя рамене, сякаш връщайки си малкото достойнство, което й е останало.

Накрая ми отговаря:

— Най-силното ми желание е да видя твоите и на Сегретата страдания.

Отново грабва ножа и застава зад мен. Сетивата ми сякаш пламтят, докато очаквам онова, което няма как да не последва. Дали ще бъде бързо, или ще ме остави да умра от загуба на кръв в тази самотна стая? Затварям очи и се опитвам да си представя лицето на Роберто, но дори то не ми носи никакво успокоение. Вместо това мисля за Лизандър — брата, който съвсем скоро се върна при мен. Мисля за Емилия и се надявам двамата да бъдат щастливи заедно. Изпитвам дори отдавна забравена привързаност към глупавия си стар баща. Беатриче, скоро ще съм с теб.

Усещам студеното острие на върха на ухото си.

— Знаеш ли какво е да си обезобразен? — прошепва Карина.

Остро рязване и болка. После — натиск върху китките ми и изведнъж те се оказват свободни. Ръката ми веднага отскача встрани на главата ми, но не напипвам кръв. Ставам от стола. Карина стои до вратата. От ръката й висят няколко кичура дълга вълниста коса.

— Можех да те убия, Лаура, или пък да направя така, че лицето ти да заприлича на моето. Може би един ден и това ще стане. Но засега искам да те видя как страдаш. Искам всяка сутрин, когато се събуждаш, да изпитваш същата болка като мен и никога да не знаеш кога ще настъпи краят ти, кога отново ще дойда за теб.

Тя връща кинжала в скрития джоб на полата си, извърта се и излиза от стаята. Същото правя и аз, след като успокоявам дишането си. Не бих се изненадала, ако Карина е решила да ми изиграе един последен номер. Но коридорът е празен и в дъното му блести дневната светлина. Излизам на пустата улица.

Прибирам се право у дома, пеша, спуснала качулката над главата си. Имам нужда от време да помисля. Когато пристигам вкъщи, татко е в кабинета си — чувам високи гласове зад обсипаната с метални гвоздеи врата. До слуха ми долитат откъслечни фрази, но и те са достатъчни, за да ми подскажат, че мъжете вътре се карат заради дожа. Това ли е фракцията, за която беше говорил? Членовете на Великия съвет, които планират да узурпират властта? Примъквам се по-близо и опирам ухо до облицованата с кожа врата.

— … неговата мекушавост… — казва един глас.

Към него се присъединява друг — този на баща ми:

— … имаме нужда от силен лидер, който да не е компрометиран от лични проблеми…

В кръговете, сред които се движи баща ми, няма място за лоялност.

Оглеждам се в огледалото в коридора. Ако леко променя прическата си, липсата на кичурите коса няма да се забелязва.

Гласовете се засилват.

— Но кой може да поеме властта? — пита някой. Разнасят се други гласове, настояват да бъдат чути. Единственото, което вече долавям, е чувството на нарастващ гняв, изпълващо кабинета. Отстъпвам назад. В това ли се е превърнала Венеция? Пълна с омраза, предателства и политика. Или може би винаги си е била такава, но превръзката едва сега е паднала от очите ми.

Не бива да е така, казвам си, припомняйки си предложението на Емилия. Бих могла да си тръгна. Може би, ако управляващата класа напусне, Венеция отново ще се превърне в по-добро място.

Тръгвам към стаята си, когато вратата се отваря и мъжете се изсипват в коридора. Спирам на стълбите и един от тях ми хвърля изненадан поглед. Сервилно кимам. Останалите са мрачни и напускат, без да ме удостоят с поглед. Баща ми се появява последен.

— Сега доволна ли си? — втренчва се той в мен. — Все още ли искаш да се омъжиш за онзи дявол?

После се връща обратно в кабинета си и затръшва вратата зад гърба си.

— Върнала си се. — Лизандър се появява на прага на стаята си. Приближава да ме хване за ръката и да ме поведе нагоре към стаята ми.

— Мисля, че си била на процеса. — Брат ми оглежда саркастично тоалета ми и за пръв път си давам сметка как изглеждам.

— Трябваше да отида.

— Значи знаеш за дожа?

Поклащам глава:

— Не можах да остана до края. Не можех да гледам как отвеждат Роберто.

Лицето на Лизандър е мрачно.

— Забрави този мъж — съветва ме той. — С живота му е свършено и това е единственото, което заслужава.

Всяка негова дума ме прерязва като нож.

— Откъде знаеш?

— След като си си тръгнала, дожът получил криза, Лаура. Двамата с херцогинята отишли на сцената, за да говорят със Съвета. Тя се опитала да го прикрие, като побързала да го отведе, но всички видели, че дожът не може да контролира тялото си. Било ужасно. — Лизандър се овладява. — Очевидно е, че нещо наистина не е наред. По един или друг начин, дните на дожа са преброени. Във Венеция ще настъпи хаос.

Осъзнавам, че вече изобщо не ме е грижа.